Три изложби в София – в галериите „Шипка” 6 , „Алма матер” и „Дебют”, отбелязват 130 години сред рождението на Борис Денев.  Техен куратор е Весела Христова-Радоева, която застана пред камерата ни. Публикуваме нейните „Щрихи към биографията на художника”, както и недатирания текст „Как да минем брода?” на Борис Денев.

130 години сред рождението на Борис Денев Съюзът на българските художници и фондация „Поддържане на изкуството в България“ организират три изложби – в галериите „Шипка” 6 (7 – 28 юни), „Алма матер” (7 – 18 юни ) и „Дебют” (17 юни – 12 юли), в които са показани негови произведения от фонда на СБХ, НМБИИ, СГХГ, художествените галерии в Плевен, Пловдив и Сливен, БНБ. Проектът включва и издаването на луксозен двуезичен каталог. Куратор на изложбите и съставител на каталога е Весела Христова-Радоева.

КАК ДА МИНЕМ БРОДА?

Недатиран ръкопис на Борис Денев от архива на СБХ

Във връзка със събитията, които преживяваме, едно важно наше лице казало:

– Когато реката е придошла буйно, не можем да търсим нов брод, за да минем; ще вървим по стария, известен брод.

Друго известно наше лице отговорило:

– Но ако реката е буйна, ако влече камъни и дръве, глупост е да минаваме брода! Ще търсим мост!

Умно е, което е казал единият, умно е, което е казал и другият. Но въпросът: „Къде да вървим?”, останал неразрешен.

И така, едно уравнение с две неизвестни остава неразрешено.

Макар обществото да мисли, че художниците са хора завеяни, аз или правя изключение, или не съм художник: не обичам объркани работи и неразрешени въпроси.

И сега, когато ние, софиянците, живеем като рамазанлии  турци, т.е. денем спим, нощем бодърстваме, за да чуем биенето на „даула”, през тия дълги рамазански нощи намираме развлечение, като разрешаваме разни въпроси и разни задачи – например забелязах, че в нашите книги по математика няма нищо писано за яйцето, няма и уравнение за яйцето (кривата, която има форма на яйце). А яйцето, освен че е важен продукт за ядене, има и определена красива форма, твърде драга на глед за днешните времена. И ето, не мирясах, докато не намеря уравнение за яйцето. Но току-що намерих това уравнение, изпречи ми се за решение новото уравнение с две неизвестни: „Брода ли да минем, мост ли да търсим?”

Вярно е, че когато реката е придошла, когато влече дръве и камъни, не бива да нагазваме в брода, а трябва да търсим мост.

Но ако няма мост?

Малко ли реки са без мост?

А над придошла река прави ли се мост?

Какво да правим тогава?

Ето решението на задачата:

Потрайте, братя българи, владейте си нервите, бъдете хладнокръвни, бъдете и нащрек. Реката се е разбесняла много и още по-бясна ще стане. Чакайте да поотмине халата! Имаме още твърда почва под краката си! Чакайте да се покаже бродът! И тогава, заловени един за друг, ще минем брода!

Нахвърлим ли се безразсъдно в стихията или пръснем ли се да търсим въображаеми мостове, нищо няма да остане от нас.

ЩРИХИ ОТ БИОГРАФИЯТА НА ХУДОЖНИКА

Весела Христова-Радоева

Изследователският прочит на творчеството и житейския път на Борис Денев е процес, съпроводен с потъване в много богата фактология.В неговата личност се наслагват и преплитат талант, възгледи, наклонности и връзки с разнообразни интелектуални и други кръгове, в резултат на което е напълно обясним запазеният интерес към художника в продължение на повече от 100 години. С уважение към паметта за Борис Денев и приноса му към националната ни култура се спирам на някои биографични фрагменти, базирани на съхранявания в Съюза на българските художници личен архив и други източници.

Творецът

Роден през 1883, Борис Денев показва за първи път свои произведения през 1908 и приживе – до 1969 – организира 25 самостоятелни изложби. Той създава стотици картини, чиито размери варират от т.нар. от самия него „люспи” (ранни пейзажи с размери 13 х 20 см) и портрети до внушителни композиции с исторически, библейски и военни сюжети (с размери до 200 х 300 см); прави хиляди рисунки; учи живопис в Мюнхенската художествена академия; участва в Балканската война като санитар-доброволец; в продължение на 10 години е военен художник към щаба на армията; учителства и систематизира възгледите си за обучението и образованието по изобразително изкуство; от детска възраст мечтае да полети и успява да го направи с изработен от самия него делтапланер,  макар и на разстояние едва 3 м; конструира стенен слънчев часовник; свири на няколко инструмента и сам прави такива; бохем и основна фигура в популярния оркестър на „Бръмбъзъците”; членува активно в дружеството „Родно изкуство” и участва в организирането на няколко наши изложби в чужбина, включително в качеството на комисар на българския павилион на Венецианското биенале през 1942; илюстрира поемата „Чеда на Балкана” от Кирил Христов и „История на музиката” от Стоян Брашованов; сътрудничи често с публицистика и илюстрации на няколко вестника; прекарва 10 месеца в затвор и лагер след 9 септември 1944; преживява изключване от СБХ и забраната да рисува на открито до възстановяване на членството му през 1956, като през този период е и затруднен да си купува материали, което го принуждава да прави малки пейзажи от видяното през прозореца или с остатъци от детските цветни моливи на дъщеря си да портретува нейни приятелки; включен е в изданието World Biography от 1949; пише книги за практическата, свободната конструктивна и очната перспектива; получава Кирило-Методиевата награда на БАН през 1931 и званието „Заслужил художник” през 1967.

Той е обект на анализи от страна на най-сериозните имена в българското изкуствознание и критика, които са имали и забележки към стила му или конкретни произведения, но не са отричали таланта му на пейзажист.  За първите самостоятелни изложби на Борис Денев пишат Александър Божинов и Васил Димов; в периода след 1919, когато той прави петата си изложба, до средата на 40-те години на ХХ век неговото творчество е  оценявано от Чавдар Мутафов, Сирак Скитник, Стефан Митов и Никола Мавродинов, както и от Васил Захариев, Георги (Жорж) Папазов, Андрей Грабар, Людмил Стоянов, Николай Райнов, Андрей Протич, Ангел Каралийчев, Никола Балабанов, Кирил Кръстев, Константин Щъркелов и др.[1] Монография за него пише през 1964 Ирина Михалчева, Ружа Маринска му посвещава отделна статия в изследването си за българското изкуство през 20-те години на ХХ век. [2]

Макар и аналитично мислещ и интелигентно боравещ с писаното слово, Денев не се изкушава от изява като критик. Запазен е ръкопис за следсмъртната изложба на Никола Петров, писан на 15 април 1919[3] – текст  много личен и дълбоко емоционален и вероятно единственият материал с подобен характер. [4]

Педагогът

През 1902 Борис Денев става основен учител в търновското село Иванча. В автобиографичните си бележки[5] пише, че добива известност сред колегите си с особения начин за преподаване на четене, писане и рисуване. Тогава се е смятало за непедагогично рисуването на човечета, животни и предмети, тъй като това нарушавало дисциплината и пораждало весело настроение. Но начинаещият учител не се подчинява на подобни възгледи. Слуховете за прилагания от него метод достигат до окръжната училищна дирекция и тя му поръчва да изнесе на 17 май 1905 пред околийска учителска конференция реферат на тема: „Рисуванието в основните училища”[6]. Представянето му, съпроводено от изложба с детски рисунки и нагледни демонстрации, е  впечатляващо и в резултат Денев е назначен за основен учител в Търново, като му възлагат и да ръководи курсове по рисуване за основни учители. Много скоро получава покани и от други  училищни дружества. Курсовете в Търново, Елена, Дряново, Габрово, Севлиево, Бяла, Шумен, Ески Джумая (Търговище), Провадия, Варна, Разград, Добрич, Силистра, Русе, Бургас, Свищов, Видин, София и Луковит, винаги са придружени с изложби от детски рисунки. Интересна е бележката на Денев, че заплащането по 10 лв. на ден при месечна учителска заплата от 65 лв. му позволява да се снабдява с материали (тогава една „тенекиена кутия” с европейски маслени бои и парченце готово платно струва 8 лв.) и да се отдаде на живописта, която го изкушава още от гимназиалните години.

В цитирания реферат Борис Денев прави анализ на целта, средствата и ползата от рисуването като учебен предмет. Той подчертава многократно, че рисуванието облагородява сърцето, като вдъхва любов  към природата[7], и го доразвива така: Живописецът изважда тези картини, тези гледки от природата, които са подействали на неговата чувствителна душа, които са подбудили в него някакви високи мисли… В такъв случай работата на зрителя е опростена, и този, който не разбира и не се възхищава от природата, ще разбере картината, ще се възхищава от нея… Както поетите и философите чрез своите мисли обогатяват нашата душа, карат ни да се вглеждаме и разбираме този живот, в който се движим и ние; учат ни да се вслушваме в гласа на нашето сърце, че и в сърцата на другите… тъй и живописецът чрез своите картини ни учи да разбираме и да се вглеждаме в природата като ни изважда от онова равнодушие и онази слепота, в която бихме останали без неговата помощ. [8]

Когато пише своя реферат, 22-годишният Денев е само със средно образование, не е изучавал специално изкуство или педагогика, още по-малко естетика и философия. Разсъжденията му обаче, въпреки известен наивитет, още оттогава свидетелстват за кредото му на художник, за когото природата винаги ще бъде в основата на творчеството. Вглеждането в стотиците му пейзажи – независимо дали това са ескизи или завършени картини от различни периоди, изпълнени в различни стилови похвати и техники – ни предлага пантеистично съпреживяване, което независимо от степента на личното ни познаване на езика на изображенията не ни позволява равнодушно отношение.

В архива на СБХ са запазени два ръкописа от 1922 и от 1925, озаглавени „Програма по рисуване за народните средни училища”, в които много стегнато са структурирани възгледите на Денев. Той публикува и една статия, в която казва:  Две основни грешки се правеха по-рано в обучението по този предмет: едната грешка бе, че рисуването преследваше само технически задачи…, а втората грешка беше, че при обучаването на малките деца в рисуване се изхождаше от „гледането на възрастните”, а не от „гледането на децата”… Техниката на детското рисуване е същото, каквото е граматиката за говора им. Както детето има непреодолимо влечение да говори преди още да може да изговаря правилно думите, така също то има влечение да рисува преди още да е овладяло техниката… Ето защо по-лесно е на децата да нарисуват железница или параход, отколкото лист на бръшлян… От детско гледище всичко може да се нарисува, щом като едно колелце с две точки и резка под него е човек, щом като разцепената до средатата кибритена клечка е човек, когато една хоризонтална линия с точка накрая и четири отвесни линии е четвероного животно, което с прибавка на характерните белези може да се преобърне на куче, котка, вол, кон и пр. [9]

Денев заема активна позиция и в споровете по законопроекта на Министерството на народното просвещение от 1921 относно бъдещата Академия на изкуствата, като категорично се противопоставя на идеята за изравняване на продължителността на обучение и придобиване на висше образование  по приложни изкуства с тези по живопис и скулптура.[10]

Връзки с колеги художници и участия в представителни изложби в чужбина

Борис Денев се радва на уважение и на близки отношения с мнозина колеги.  Един от тях е Никола Танев[11]. Когато той си идва от Париж в края на 1911, попада в непозната за него среда, малцина са правили самостоятелни изложби, а имената, за които се говори, се броят на пръсти: Гошка Дацов, Александър Божинов, Никола Петров, Борис Денев. За няколко години двамата се сближават. През февруари 1919 изложбата на Танев в Тръпковата галерия е открита от Денев, а през лятото на същата година двамата по едно и също време са в Месемврия, където рисуват.

В началото на 1920  Денев и Танев са сред основателите на дружеството „Родно изкуство”.  Контактите им през следващите години се задълбочават. Няколко писма, писани от Танев в Берлин в периода януари – юни 1923, красноречиво свидетелстват за сходство в мисленето и доверие между двамата.[12]  В едно от тях (от 8 януари) Танев поздравява Денев за успеха с картината „Праведният Йов”в проведената конкурсна изложба за поощряване на изкуствата в България, поверява му грижата за подредбата на своите около 50 работи за великденската изложба на дружеството,  търси подкрепа за привличането на Жорж Папазов в „Родно изкуство”; в друго (от 15 февруари) във връзка с посочения по-горе повод си спомня  „по европейски” подредената от Денев изложба  с негови скици от Балканската война във Военния клуб  през 1913 и пише: Тъй много искам целият ми този труд да бъде хубаво и семпло подреден, а това, знам, че само ти едничък можеш да наредиш; в следващото (от 25 април) – вече след откриването на изложбата – казва въодушевено: Хубав човек си ти, Денев, повече не мога ти каза. Всичко, което си наредил, е отлично и не можеше да бъде по-добре – просто гениално,  и го ангажира да му изпрати парите от продажбите: Има и други, от които можех да искам тази услуга, но се страхувам, първо, че различно биха я коментирали и второ, боя се от неакуратността им.

Двамата художници често рисуват заедно: през лятото на 1924  – из околностите на София, през лятото на 1926  – в Търново, където общуват семейно и приятелството им се задълбочава още повече. Започнахме да излизаме заедно, да се реем по цял ден по баирите. Връщахме се с по няколко работи, нарисувани за няколко часа, запасявахме се с нов материал и тръгвахме пак. Денев обичаше свежите бои, светлината и слънцето. За мен той е един от най-големите, най-истинските наши художници. Всеки един от нас ценеше качествата на другия. Имаше сърдечност и искреност в отношенията ни.

Никола Танев, Борис Денев, Дечко Узунов, Иван Пенков, Иван Лазаров и Сирак Скитник с много ентусиазъм и лични средства създават една нова галерия в София, оформена по образеца на салоните в Академията за декоративни изкуства в Букурещ.  През февруари 1927  на ул. „Търговска” 2 в София отваря врати „Галерията на Шестте”, като в първата изложба, посрещната радушно от публиката, са включени и няколко работи на вече покойния Иван Милев.

Денев е представител на Съюза на дружествата в България в изложбения комитет, който организира през 1933 в Кошице (Чехословакия) и Пилзен (Германия) експозиция от съвременна българска графика с гравюри, офорти и рисунки. През същата година заедно с Бенчо Обрешков, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Маша Узунова, Никола Маринов и Илия Петров той показва 32 картини в Белград.  Неговият пейзаж „Търново и околностите” е откупен за Народния музей в югославската столица. Участва в изложбата за Световното изложение в Париж през 1937, включен е и в българската изложба в Атина през 1940.[13]

През февруари 1942 Денев е определен от Министерството на народното просвещение за комисар на българския отдел във Венецианското  биенале.[14] Задачата е много отговорна, тъй като за първи път там нашата страна се представя в самостоятелен павилион. В доклада си[15] след приключване на събитието Денев казва: Българският павилион остави много добро впечатление у посетителите, което се потвърждава и от значителни брой откупени картини: 18 от 13 автори от изложените 100 работи на 35 художници. Като се има предвид високия критерий на изложбата Биенале, което съвсем не е като обикновените и простички „изложби за сближение”, като се има предвид и морето от картини, в което е удавена цяла Венеция, може да се твърди с положителност, че успехът ни не е малък… От Н.В. Краля е откупена гравюра на дърво от проф. Захариев „Маринчо Бинбала”, от фондацията на биеналето „Фра де Летто” е откупена за „Модерната галерия” на Венеция картината „Жетва” от Васил Стоилов, от частни лица: от Здравко Александров – „Край Враца”, Златю Бояджиев –  „Пъдари”, Владимир Кавалджиев – „В обора”, Борис Денев  – „Търновски скали”, Димитър Гюдженов – „Коситба”.[16] За тия, които познават художниците от горния списък и тяхното творчество, ще бъде ясно, че чужденците търсят да видят в нашето изкуство нещо самобитно, един по-друг свят, представен не етнографски или географски, но художествено. Картини, които са подражание или външно повторение на видяно съвременно изкуство, за които картини често казват у нас, че са оригинални и дават „нещо ново” – тия картини не правят впечатление на чужденците; чужденците познават европейското изкуство, те намират веднага източниците за вдъхновение на тези картини. Поуката е следната: първо, в бъдеще трябва да бъдат представени малко художници с индивидуални изложби – това е възприето за изложбите в Биенале и за да имаме по-добри успехи, трябва да се придържаме към него; втора поука – нашите художници да бъдат искрени в своето творчество, вдъхновени непосредствено от нашия български свят, който свят не трябва да бъде представен чрез чужди образци или гледан през чужди очила…

Още един текст[17] отвежда към това българско участие – фрагменти от фейлетон по повод действието на Закона за бюджета, отчетността и предприятията. Денев безмилостно подиграва практиката за съставяне на комисии и действията по осъществяване на дадено „предприятие” – в случая опаковането в сандъци и транспортирането на произведенията. Ръкописът завършва така: След три отсрочки, успя „комисията” да откърти 8 000 лева от „предприятието” за в полза на държавата. Но срещу тая печалба, поради загубата на време, пратката за Венеция ще бъде дадена с голяма бързина, ще струва на държавата 30 000 лева повече. И ако се отнесехме направо до най-подходящата фирма, нямаше нужда да откъртваме осем хиляди лева: фирмите, като знаят, че има спазаряване, представиха по-високи цифри…

Бохемът

Поредният карнавален бал за артисти, писатели, художници, журналисти, музиканти, архитекти и широка публика, организиран от Дома на изкуствата и печата (Денев е съпричастен към него от септември 1921 като член на дружество „Родно изкуство”, което е инициатор за създаването му) за Деня на изкуствата, оставя сред участниците в неговото осъществяване много емоционални спомени и се приема за началото на кукления театър у нас. Програмата е поверена на оркестъра „Бръмбъзъци”, създаден наскоро  в любимия на много художници ресторант „Балабанов”  по инициатива и под ръководството на Борис Денев, който изработва и всичките инструменти. В него първоначално влизат Боян Иванов, Живко Катранов, Александър Букурещлиев, Сирак Скитник и Олга Сирачката, Александър Божинов, Никола и Миша Таневи. Денев свири с кавал и дълга метър и половина арнаутска тамбура, Божинов с дайре, Сирака с тарамбука, Танев с две лъжици вместо кастанети, Щъркелов  с тъпан. Божинов прави картичка-карикатура с оркестрантите, репродуцирана в навечерието на бала в сп. „Илюстрована седмица” и продавана по време на карнавала.

Във въпросната „художествено-забавителна вечер” на 8 март 1924 в една от залите на Военния клуб в София е подреден своеобразен панаир с няколко павилиона – „Гледане на късмет”, „Добре дошли, стрелци”, „Риболов” и „Куклен театър”[18]. „Бръмбъзъците” подготвят хумористично зрелище със заглавие „Викът на живота” с участие на кукли, представляващи художниците Константин Щъркелов, Борис Денев, Александър Божинов, Андрей Николов, Никола Танев и Буридановото магаре. Марионетките са издялани от арх. Атанас Донков със съдействието на „актьорите”, а техните съпруги им ушиват костюмите. Всеки играе сам себе си. За съжаление няма запазено описание на сюжета и в частност на дилемата пред Буридановото магаре, чиято роля вероятно е била обединяваща в сатиричен план. Спектакълът печели овации още на репетицията на 7 март, а през дебютната за увеселително-музикалната „купчинка”  вечер е изнесен десет пъти чак до съмнало при огромен интерес от страна на зрителите[19]. Борис Денев рисува скоро след това малката картина „Куклен театър”, изпълнена  с експресивност и подчертана психологическа характеристика на образите и я подарява на Александър Божинов.

Този история не е епизодично хрумване за Борис Денев. Интересът му към театъра се поражда още в ученическите години, когато прави декори в Търново и Лясковец, а през 1908 рисува и декорите за играната в търновското читалище Вазова пиеса „Борислав”. Той ще запали по куклените спектакли и дъщеря си Славка за домашния театър „Фукара”, за който тя и най-близките й приятелки правят кукли и ги разиграват специално за него, когато той вече е много болен.

Илюстраторът

Борис Денев е запазил осем писма от Кирил Христов, писани между 16 май 1927  и 8 юли 1929 в Лайпциг.[20]  В първото от тях той казва за епическата поема „Чеда на Балкана”: Искам да изобразя през спокойни и през бурни дни (вземам за повод първата Балканска война – само първата ! – най-идеалистическата, каквато някога сме водили ) страна и народ в техните поетически особености. Ще ми бъде много драго, ако ти ми дадеш сътрудничеството си, като илюстрираш някои моменти от това мое централно творение. Възможно е Кирил Христов да е срещнал Борис Денев още когато е бил военен кореспондент по време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и да му се е доверил, знаейки не само за многото рисунки по тези събития, но  и убеден както в таланта, така и в силните патриотични чувства на художника.

Ето още няколко цитата, които свидетелстват как се развива съвместната работа по подготовката за публикуването на поемата в България: Не съм видял още всички илюстрации, но и по тези, които вече зная, ми е ясно, че ти си разрешил блестящо своята задача… Масовите сцени, които си дал и в двете песни (І и ІІ – бел.авт.), ме уверяват, че в туй отношение за тебе няма непреодолими трудности (7 юли 1928); Преди десетина дена се появи една статия в „PragerPresse”, дето бе обърнато внимание и на хубавите илюстрации… Те правят на всички отлично впечатление (вземат ги мнозина за холцшнит – гравюра върху дърво, бел.авт.). Неблагоприятно или студено мнение не съм чул досега от никого ! (3 декември 1928); Аз мисля, че рядко двама хора на различни изкуства са намирали толкова допирни точки в своята работа (22 април 1929); Интересът пред тази книга, наистина, е двоен, макар на малцина от читателите да е достъпно и едното, и другото изкуство (8 юли 1929).

Поемата  от осем части с 52 илюстрации към тях излиза в три тетрадки. Кирил Христов пише послеслов, който завършва с думите: Колкото за участието на Борис Денев в това дело – то диша таквоз съзнание, толкова любов и такъв талант, че добива самостоятелна стойност, превръща се в постижение единствено по рода си в нашето изкуство и стои над всяка благодарност.[21]

Правени по натура, рисунките дават възможност на художника да използва част от тях за поемата. Ето как конкретният сюжет се превръща в илюстрация: (към Песен V) Народът ликува по случай падането на Одрин – Тълпата муши се, насам-натам снове/Чудовище с безброй глави и ликове; Мобилизацията, 1912 – В туй време около престолния град/По всички пътища към него бълва свят; Към фронта, 1912 – Безкрайна лутаница. Вавилон;  (към Песен VІ) Походна колона – Вият се –тук един, там други огнен змей…; КъмЛозенград – И цяла нощ ги мъкнаха напред/С волове с биволи наред; Балканци атакуват Айват Али – И към Айват-али балканци пак навалят; (към Песен VІІ) Землянка на Домус-дамлар, 1913 – Във черната земя се живи хора скриха; Пред атаката на Одрин – На източния сектор тайно сбрани.

Художникът  често илюстрира свои и чужди статии във вестници,  през 1944 участва във възпоменателния лист по повод 100-годишнината на копривщенския храм „Св. Николай”. След завръщането си от лагера той приема предложението на неговия близък приятел проф. Стоян Брашованов да илюстрира с портретни скици на композитори неговата „История на музиката”.[22]

Връщане към темата за войната

Борис Денев напуска длъжността си на военен художник през 1925, като посочва: Не исках да се обвързвам изключително с военната живопис и понеже забелязах, че военните предпочитат пищните парадни картини, докато моите сюжети бяха само от бита на войниците. [23] Но през септември 1940 отново като художник и военен кореспондент е редом с нашите войски при присъединяването на Южна Добруджа към България.  Спомените му  от фронта са живи и той се връща към тях през 1961, когато се обръща към СБХ с писмена молба за контрактация във връзка с предстоящата през следващата година ОХИ.[24] Става дума за композицията „Война” (Резервата настъпва в походна колона) – преживян от него сюжет по време на Първата световна война. Макар и вече доста болен, художникът замисля платно с размери 200 х 320 см – формата  на най-известните му творби на подобна тематика от 1919 и 1920 в  Националния военноисторически музей – като прави и два по-малки подготвителни варианта. Журито на ОХИ отхвърля произведението и то остава навито на руло в дома на Деневи. Не знаем какви са били мотивите, но вероятно  композицията е била неглижирана в конкуренцията на приетата картина „Георги Димитров сред войниците на фронта през 1917 г.” от Георги Орозки – израз на предпочитание към героизацията на една личност, а не на българския войник. Явно официалният вкус не се променя във времето, независимо от коренно различния политически контекст…

Семейството

Представата ни за Борис Денев би била непълна, без да обърнем внимание и на семейството му. Роден е във Велико Търново, има трима братя и три сестри. Баща му Деню Чокана бил кожухар и земемер, сръчен човек, комуто се отдавали много занаяти. На 42-годишна възраст Денев сключва брак. Съпругата му  Мара (1892 – 1967) е една от дъщерите на Иван Грозев – завършил търговия във Виена, участник в Първата българска легия в Белград, председател на градския съвет в Карлово и кмет на София през 1894 – 1895. През 1929 се ражда дъщеря им Славка. Прави впечатление, че когато пише до съпругата и дъщеря си, Денев често го прави с печатни букви, за да може и малката Славка, още нетръгнала на училище, да разчита. Обръщенията са ласкави и красноречиви: милички мами и Писе; миличка Славче, писано гълъбче, писанче… Близки на семейството споделят, че Славка е обичала и уважавала своя именит баща и въпреки че  художническият ù натюрел е коренно различен от неговия, е ценяла много високо изкуството му. В края на 50-те години двамата често рисуват заедно из околностите на София, където Денев е намирал вдъхновение още в средата на 20-те години. След юбилейната му изложба през 1983 в СБХ Славка Денева предоставя всички средства от продадените картини за подпомагане на художници и техните семейства – въпреки недоимъка, в който самата тя живее – и скоро след това прави завещание, като дарява на СБХ семейния апартамент на ул. „Шипка” 18 и всичките намиращи се в него свои и на баща си картини. Безценно богатство – като осъзнат жест на висок морал и възпитание, като урок по достойнство, като памет за Деневия род.

Със съкращения