0
1806

Как да обясня Есенните изложби

„Прагове и белези“, Национални есенни изложби – Пловдив 2021, 1–30 септември 2021 г.

Светозар Бенчев, Два обекта (материален и нематериален), 2018 г., смесена техника, хартия

Има нещо магическо в Пловдив през септември. Дали е ароматът на смокиновите листа, отдъхнали от жегата, или са калдъръмът и паветата, които, щеш – не щеш, забавят и накривяват хода ти, забавят темпото, забавят времето…, не мога да определя. Но това, магическото, прави нещо и с хората, и с картините, прави амалгама, която е неотделима от този град. Есенните изложби са част от него. Отдавна те не са преглед на тенденции или на актуалности от сцената, нямат и тази претенция. А са по-скоро съешаване между къщите, дворовете и изкуството. Непосилните пространства в Стария град, активни, трудни и взискателни, всяка година се разтварят с произведенията на различни художници.

Различни поколения, различни езици, художници и художнички, баланс без крайности, това, изглежда, е формулата, с която кураторът Галина Лардева успя да закрепи Есенните изложби в един вече стабилен от доста години коловоз. С вкус и с внимание към този сложен, „къдрав“ мизансцен тя събира отново широк спектър от медии, теми, концепции и сюжети, но винаги в умерен и по-традиционен тон.

Влизам в тези дворове със собствения си товар и първото – визията на тазгодишните изложби с работата „Два обекта“ на Светозар Бенчев и най-вече филцовата шапка – някак спонтанно ме препрати към Бойс днес, точно 100 години от рождението му, и започнах да се питам как бих обяснила аз на мъртвия заек картините от тази изложба.[1]

Ще започна вероятно от вратата или от вратите в двора на Балабановата къща, с които пловдивският автор в селекцията – Ангел Гешев, сякаш прекрачва първия от тези „Прагове и белези“ (тазгодишната тема, която обединява всички изложби). Неговите „табла“ и дървени плоскости ме върнаха в музея на туземното изкуство в Париж Кей Бранли, при живописта на австралийското местно население, която изглежда като „извезана“ от много ситни, разноцветни петънца боя. Символът, древните култури и красотата на писмовните знаци и пиктограми отдавна са основен интерес на този автор и сега като че ли той е наслоил множество от тях, ползвайки дори и самата основа също като символ, неотделим и напълно хармоничен със средата наоколо.

За своя цикъл „Два обекта“ Светозар Бенчев пише, че се основава на контраста между „материално“ и „нематериално“. До филцовата шапка е изобразен ореол – може би най-честото и парадоксално изображение на „нематериалното“ в източноправославната ни традиция. Наистина едва ли може да се открие в религиозното изкуство по-обектен, по-фетишен елемент на сакралността, изковаван в злато, сребро, рисуван плътно и подчертано, в релеф, с орнаменти, по икони и стенописи, от ореола. Самите „обекти“ в изложбата на Бенчев ту се материализират в керамика, ту отново се завръщат в своята безплътност като графични и живописни творби. Но дори и на тях авторът се е постарал да придаде тяло и обектно съществуване, огъвайки основата, премахвайки неутралността на картинната повърхност.

Тази съпоставка между уж нематериалното материално и уж напълно тривиалната форма на шапката, която обаче отключва милион идеи, действа много подходящо като постоянна препратка към всички останали произведения в изложбите.

Невероятно тънките, красиви и експресивни рисунки на Явора Петрова като че ли също са в граничната зона между материалност и безплътност, като оставени да се довършат някъде в съзнанието на зрителя. Животински и човешки фигури, живопис с графични контури и успокоение на сетивата в Сводестата зала с нейните творби.

Лиляна Караджова от доста години прави експерименти с познатите фотограми. Но този път те са по-скоро следи от пърформанс или конкретно действие. Като че ли самото изображение не е толкова важно, колкото процесът, в който е създадено. Зад серията „Дребни престъпления“ стои цял разказ, нещо като прощъпулник на разрушението, където всеки от нейните съавтори избира с какво точно да строши една винена чаша и как да композира парчетата от нея. В другия цикъл, „Светли маски“, виждам познати светли лица от културната сцена и пак забавям темпото.

Калдъръмът сякаш е забавил и артиста, познат като HR-Stamenov, който ненадейно се появява с живопис като Димитър Христович. Забелязала съм, че дори и радикални художници, дошли в Есенните изложби, изглеждат някак традиционни и укротени. Светлина, монохромност, минималистична естетика, чисти силуети, простор и невероятна широта на пейзажа са основното за картините на Димитър Христович сега. Изненадващият стремеж към изобразителност се компенсира, или може би по-скоро допълва, с много фин диалог между живопис и видео в изложбата му в Балабановата къща.

Като че ли за да ме върне отново към тази дуалност на двата обекта и кода „материално-нематериално“ на цялото събитие, младият Мирослав Живков е уплътнил капризното пространство на Маазата в къща Хиндлиян със сериграфии в електрикова поп естетика, които в своите геометрични комбинаторики действат като етапи от един цялостен процес на изчистване от всякаква изобразителност.

Скулпторите в тазгодишните есенни изложби са Даниел Мирчев-Дъна със също пределно чисти геометрични конструкции в двора на Мексиканската графика (къщата с постоянната експозиция на мексиканско изкуство към ГХГ) и Венцислав Шишков от по-младото поколение, който обаче се изявява относително по-традиционно в двора на къща Хиндлиян. И отново дуализъм в съпоставката между различни материали, в геометричната хармония между плътна и „плаваща“ ажурна форма, в различните фактури.

В живописната серия с композиции с басейни на Нора Ампова тази дуалност е във всяка картина като съчетание на простия сюжет със сложната живописна тъкан, на равен чист фон със супер динамична фактура. Авторката е успяла удивително драматично и точно, с геометрично отсечена лекота да изобрази уж неизобразимата тотална алиенация, в която живеехме и живеем сега.

И така привидно напълно разнородни автори и изложби, разположени в своите отделени пространства, се обединяват от това приплъзване между образ и невидимост, между символ и материал, контекст и творба. Зад повечето от произведенията, изглежда, стои някаква извънредна динамика, необичайно действие, извънредност дали във фактурите, или в пластовете, дали в избора на език и материал, или в самия сюжет, но тук те са показани като застинал резултат. Образът е водещ, не обектът, нито действието. Това е общото за изложбите, а другото е вече във всяка от индивидуалностите на различните автори. Има много за откриване и обясняване.

[1] Как да обясня картините на мъртъв заек, пърформанс на Йозеф Бойс, 26 ноември 1965 г., Дюселдорф.
For me the Hare is a symbol of incarnation, which the hare really enacts – something a human can only do in imagination. It burrows, building itself a home in the earth. Thus it incarnates itself in the earth: that alone is important. So it seems to me. Honey on my head of course has to do with thought. While humans do not have the ability to produce honey, they do have the ability to think, to produce ideas. Therefore the stale and morbid nature of thought is once again made living. Honey is an undoubtedly living substance – human thoughts can also become alive. On the other hand intellectualizing can be deadly to thought: one can talk one’s mind to death in politics or in academia.
„За мен заекът е символ на въплъщение, който заекът наистина изпълнява – нещо, което човек може да направи само във въображението си. Рови се, изграждайки си дом в земята. Така той се въплъщава в земята: това само по себе си е важно. Така ми се струва. Медът на главата ми, разбира се, е свързан с мисълта. Докато хората нямат способността да произвеждат мед, те имат способността да мислят, да произвеждат идеи. Следователно остарялата и болезнена природа на мисълта отново се оживява. Медът е несъмнено живо вещество – човешките мисли също могат да станат живи. От друга страна, интелектуализирането може да бъде смъртоносно за мисълта: човек може да говори до смърт в политиката или в академичните среди.“ (Wikipedia)