От няколко седмици сред работещите в българските висши училища цари смут. Той се дължи на изисквания, съдържащи се в поставен за обществено обсъждане документ, които изисквания държавата възнамерява да предяви към преподавателите при оценяване на професионалната им дейност.
Става дума за бъдещо решение на Министерския съвет, което ще определи критерии, показатели и методика за атестиране на академичния състав в държавните висши училища.
Подложеният на обществено обсъждане документ е с важно значение не само за непосредствено заетите в сферата на висшето образование у нас. Той засяга в немалка степен цялото българско общество, доколкото се опитва да регулира значим аспект от университетското дело в страната, към което имат отношение – пряко или косвено – всички граждани в нея. Затова и неговата съдба следва да влезе в полезрението на широката общественост.
Досега в публичния дебат по темата са се включили предимно ректори на държавни университети, както и отделни преподаватели. Взелите отношение към проекта на документа лица изразяват съгласие, че съществува наболял проблем с действащата понастоящем в страната система за оценяване труда на университетските преподаватели – тя се оценява като несъвършена и не отчита справедливо техните постижения. Те признават, че съществува нужда да се подобри оценяването работата на заетите в системата на висшето образование преподаватели. Чрез внедряването на подобна методика ще стане възможно както да се освободят „мъртвите души” в университетската колегия, така и да се обвърже заплащането на преподавателите с оценките от атестирането им. Общата цел на начинанието – да се подобри качеството на предлаганата във висшите училища образователната услуга и да се повиши приноса на университетските преподаватели към научното познание, се споделя от участниците в дебата.
Критики към предлаганото решение на проблема
Почти всички участници в обсъждането се отнасят негативно към проекта на предложения за обсъждане документ. Отправените критики към него са от различно естество и най-често основателни, като степента на отрицание варира от предложения за корекции в него до цялостното му отхвърляне. Ще се опитам да ги систематизирам и представя накратко.
Непълен обхват на документа при прилагането му: не е национален, като изискванията важат само за държавните висши училища и не се прилагат към частните, респективно не е ясно последните по какъв ред (собствен) и съобразно с какви критерии (локални) ще бъдат атестирани преподавателите в тях. Така се създават два паралелно функциониращи в страната режима за оценка работата на университетските преподаватели, които съдържат различни критерии и водят до неравнопоставеност между тях.
Неясен срок за валидност на методиката, тъй като тя се обвързва с тазгодишния бюджет на страната. Решението за нейното въвеждане е еднократно, а не трайно и липсва яснота за бъдещото ù прилагане.
Административна непостижимост: в рамките на твърде краткия период от два месеца да се внедрят в правилниците на висшите училища, при това след пълноценно обсъждане, на толкова съществени и с дългосрочни последици промени е невъзможно.
Многобройни юридически несъответствия. На първо място, налагането чрез методиката на външни за висшите училища критерии за оценяване професионалната дейност на академичния състав в тях представлява нарушаване на конституционния принцип за тяхната академична автономия (чл. 53, ал. 4), който дава право оценките за дейността на представителите на академичната общност да се определят от самата нея, а не от държавата. На второ място, предлаганата нова нормативна база се разминава с вече действащата, като е съществено различна от записаният в Закона за висшето образование (ЗВО) режим за атестациите (чл. 57). Това води до функциониране на два различни режима за атестиране на преподавателите в България, които съществено се различават. На трето място, нарушава се основен принцип в правовата държава, според който норми на отрасловия закон – в случая този за висшето образование, се дублират с нямащ отношение към специфичната материя друг закон – на бюджета за тази календарна година. Така последния иззема компетентност за уреждане на материя, която принадлежи на ЗВО. На четвърто място, спорен е статутът на акта, с който се въвежда методиката. Става дума за решение на МС, което е индивидуален административен акт с еднократно действие, с който се урежда разпределението на 20 милиона лева, заложени в държавния бюджет на основание §17 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона за бюджета. То не е подзаконов нормативен акт (каквото например е Постановление на МС) и следователно няма задължителен характер. С това решение неправомерно се вменяване задължение на висшите училища да предоставят в конкретен срок своите коригирани правилници за атестиране на академичния състав, съобразен с предложените критерии и показатели.
Финансови. Промените в правилниците на висшите училища, отнасящи се до атестирането на работещите в тях преподаватели, се обвързват с получаването на допълнителни средства от бюджета за заплати след съгласието им да приемат новите национални критерии (изискване, заложено в Закона за държавния бюджет за 2022 г.). Така чрез финансово стимулиране, доста приличащо на изнудване, висшите училища се подтикват доброволно да се съгласят да се откажат от свои права. Принципно укорим е и подходът да се предоставят средства извън общоустановения ред, защото не осигурява правна предвидимост и финансова сигурност, че въведения ad hoc режим ще се установи трайно. В методиката са заложени и множество скрити финансови тегоби за университетските преподаватели: трудно набавяне на средства за публикуване на статии в издания, включени в посочените световни бази данни; непосилни такси за правоучастие в теоретични форуми; липса на осигурени източници на средства и материална база за изследователска, вкл. експериментална работа, която им се вменява като задължителна за изпълнение и др.
Множество организационни проблеми. Първо, не се отчита неравнопоставеността на различните категории преподаватели, като редица от тях нямат обективна възможност да извършват определени видове дейности: подготовка на дипломанти, докторанти и постодокторанти, респективно да получават точки от такава дейност. Второ, поради характера на осъществяваните научни изследвания и притежаваните компетентности множество преподаватели не се предполага да създават определени типове продукти: патент, полезен модел, промишлен дизайн или програмен продукт, съотв. няма да получат точки за осъществяване на подобни дейности. Трето, като заслуга на университетските преподаватели се отчита подготовката на учебници за средното училище, но не и на други информационни източници (речници, справочници, енциклопедии), които имат важно приложение в образователната практика, а и в обществения живот. Четвърто, липсват показатели, отчитащи значими елементи от професионалната работа на представителите на академичния състав, като „участие в редакционна колегия на теоретично издание“, „членуване в професионална и/или браншова организация“, осъществяване на „академични преводи“ и др. Пето, предвиден е твърде кратък срок за повторна атестация на получилия отрицателна оценка преподавател – след само една година той и да иска няма да е в състояние съществено да подобри работата си съобразно новите критерии и показатели. Шесто, използва се терминология, чието съдържание не е изяснено: „научно издателство” (липсва и списък с конкретни такива), „научно-популярна публикация”, „ръководство на постдокторант” и пр. Седмо, предвижда се атестиране и на асистентите, въпреки че се назначават на срочни трудови договори.
Особено съществени са критиките относно реалистичността на поставените цели пред университетските преподаватели от страната. Участниците в дебата смятат, че изискванията към тях са формулирани твърде амбициозно, като не отчитат особеностите на средата, в която те работят. Предвидените пет критерия за оценка на тяхната професионална работа са неравнопоставени, като на критерия „научна дейност – резултати и отзвук” е отредена прекомерна тежест за сметка на подценяване на критериите „възпроизводство на академичния състав”, „приложение на научните резултати” и „проучване на студентското мнение”. Сериозни възражения се отправят и спрямо формулировката на първия критерий – „учебно-преподавателска дейност”, който е изцяло обвързан с изпълнението на норматива за учебна натовареност на лицето, определен от висшето училище. Така се стига до ситуация, при която липсата на натовареност се отразява еднозначно негативно на атестационната оценка, като не се отчетат причините за тази липса, които могат да бъдат разнообразни, с временен или постоянен характер.
От представителите на академичния състав в държавните висши училища се очаква прекалено често да публикуват научни трудове – особено такива изискващи продължителна подготовка като студии и монографии, а също учебници и учебни помагала, които при това да са на световно ниво. Прекомерно е стеснен кръга от признатите световни бази данни (само Scopus и Web of Science), в които университетските преподаватели от страната да публикуват своите изследвания. Така се налага дискриминация при отчитане на постигнатите резултати – теоретични публикации, рецензии, цитирания, чрез ограничаване кръга на признатите за меродавни издания. Тихомълком се създава картел в публикационната дейност, като се пренебрегва националния научен печат, който в перспектива се обрича на маргинализация с тенденция да се ликвидира изцяло. Пренебрегват се и редица постижения – участия във форуми, които не отговарят на въведените количествени параметри: организация на национална (минимум 60 участници) и международна (минимум 30 участници от чужбина) конференция. Обезсмисля се включването във форуми (семинари, симпозиуми, кръгли маси) с по-малък брой, но с високи постижения участници от страната и чужбина. Несправедливо се отчита приноса само на ръководителите, но не и на участниците в изследователските проекти. Нелогично се признават като заслуга само две национални научни награди и/или награди от международни и чуждестранни академични организации. Неясно защо като критерий за стойността на монографиите се разглеждат издателствата, в които те са публикувани, а не експертизата на оценяващите ги колективни академични органи и/или индивидуални рецензенти. Недоумение буди и признаването само на проекти с индустриално финансиране, както и зачитането само на научни и иновационни, но не и образователни проекти.
Непоставените въпроси
Към представения за публично обсъждане документ са предявени и други претенции от вече посочените видове, на които няма да се спирам. Искам обаче да обърна внимание на някои непоставени или слабо засегнати въпроси при неговото обсъждане. На първо място става дума за използвания формалистичен подход, при прилагането на който не се отчита спецификата на извършваните дейности и на постиганите резултати от различните категории преподаватели. Както е известно в приетата наскоро и понастоящем действаща Стратегия за развитие на висшето образование в страната са обособени три типа висши училища – научно-изследователски, практико-приложни и образователни. Съответно на академичния състав в тях са възложени различни по вид задачи, които обаче не се вземат предвид в коментирания документ. В него не се отчита характера на дейността на немалкото преподаватели, работещи в катедрите с общообразователен профил – обикновено осигуряващи преподаването на природни, хуманитарни и социални науки, а също по чуждоезикова и спортна подготовка на студентите. Фактически са уеднаквени, въпреки заявените намерения за противното, критериите и показателите за оценяване дейността на професионалисти от твърде различни области, направления и специалности в академичната наука. Това унифициране създава предпоставки за неравнопоставеност във възможността преподавателите да изпълнят въведените критерии и показатели, за да бъдат атестирани положително.
Освен пагубната уравниловка в документа се насаждат не по-малко вредните принципи на прагматизъм и меркантилност в професионалната дейност на университетските преподаватели. Те не се насърчават да работят по същество, а да отчитат дейност. Усилията им се отклоняват към това да покриват конкретни количествено измерими показатели, като по този начин се подменя смисъла на заниманията им, който вече е изнесен извън тях. От преподавателите се очаква не да мислят за значимостта на извършваната от тях работа, а за това дали тя ще осигури получаването на по-висока оценка при атестацията им, респ. по-високо възнаграждение. Инструментализирането на резултатите от техните научно-изследователки дирения има за последица пълното пренебрегване на елемента на принципна безкористност при осъществяване им. Превръщането на преподавателите в счетоводители, основно занимаващи се с наукометрична статистика, изцяло изключва специфичната награда от тяхната изследователска работа: задоволяване на интелектуалното им любопитство чрез намиране на истината при решаването на теоретични проблеми. Резултатът е създаване на фалшиви герои в академичната колегия, които не се отличават с реалните си приноси към науката, а с ловкостта си да събират колкото се може повече точки.
В проекта на обсъждания документ се изхожда от благородната цел да се повиши качеството на висшето образование у нас. Ала това понятие по отношение на висшето образование се разбира едностранчиво, като фактически се свежда само до измерими с количествени показатели негови характеристики. Тази редукция премахва същностното разбиране на понятието „качество”, чрез което да се определи типа продукт, предоставян от преподавателите в българските висши училища. Изобщо не се предлагат способи за оценяване на значимостта на постигнатите от тях резултати и влиянието им в развитието на съвременната наука. Те по принцип не могат да бъдат фиксирани с формални процедури, а предполагат експертна оценка и се отразяват в изгражданата от професионалистите репутация. Тяхното реноме в академичната колегия не подлежи на количествено измерване, но е реалния показател за тежестта им в нея.
Силно проблематично е предлаганото в коментирания документ решение на ключовия въпрос кой е субектът, създаващ правилата за оценяване на академичния състав в българските висши училища. В проекта за решение на МС се предвижда създаване от министъра на образованието на комисия, която да проверява съответствието на промените, които университетите правят в правилниците си с определените от държавата изисквания. Ала не е ясно какви хора и с каква компетентност ще влязат в тази комисия. На тях обаче се възлага да проверяват коректността на академични критерии, които изискват специфична експертиза, неприсъща на представителите на администрацията. Без да оспорвам тази на експертите в МОН, трябва да отбележа, че те си остават чиновници, които следват по определение технократично-бюрократичен подход при решаване на поставената има задача. Какъвто и набор от критерии и показатели да предложат той все ще е оспорим, тъй като е твърде трудно да бъдат обхванати всички аспекти от професионалната дейност на университетските преподаватели, особено от хора, намиращи се извън академичната колегия. А това означава, че винаги ще могат да се отправят основателни критики към пълнотата и разпределението на тежестта на въвежданите чрез методиката критерии и показатели за оценяване на тази дейност от пряко заетите в академичната сфера.
Най-големия проблем при подготовката на визирания документ виждам в изолирането на действителния работодател на преподавателите от висшите училища – обществото – от процеса на оценяване на техните постижения. Тихомълком той е отстранен и заменен от държавната администрация. А оценката на гражданството има неформален характер и най-ясно си проличава чрез изпращането от родителите на наследниците си в предпочитаните висши училища. Високата репутация на всяка от тези образователни институции е следствие от авторитета на преподаващите в тях. Иначе казано, меродавният оценител за стойността на предоставяния образователен продукт, съответно за приноса на отделните преподаватели за нейното създаване, е общественото мнение.
***
В заключение искам да посоча, че разгледаният тук документ би могъл да се усъвършенства, като бъдат прецизирани редица детайли. Ала не е възможно да бъде сменена заложената в него образователна философия, която смятам за принципно погрешна. Успешното урегулиране на дейността на университетските преподаватели в българските висши училища на изцяло формален принцип и с административно-бюрократични процедури е обречено на провал. Защото декларираната цел на самото начинание – повишаване качеството на висшето образование в нашето отечество, е съдържателна. По дефиниция тя не може да се постигне чрез налагане само на количествено измерими показатели. Единственият доказал се на практика способ за повишаване качеството на даден продукт, вкл. образователният, е конкуренцията. Само пазарът на образователни услуги, а не администрацията – била тя национална или локална, е в състояние да постигне тази наистина важна цел. Той е обективния критерий както за репутацията на висшите училища като цяло, така и за постиженията на отделните преподаватели, работещи в тях. А образователният пазар са потребителите, чийто избор в крайна сметка определя и величината на оценката, която те получават за продукта, който предлагат.
Добрин Тодоров е доктор на философските науки (2009), професор по философия в МГУ „Св. Иван Рилски“ (2010). Научните му интереси са в областите на историята на модерната българска философска култура, философската антропология и философията на образованието. Автор е на монографиите Съветската философска култура – типологичен анализ (1999), Пролегомени към историята на българската философска култура от тоталитарната епоха (2002), Академичната колегия на МГУ „Св. Иван Рилски“ (2003), Философската публичност в тоталитарна и посттоталитарна България (2009), Специализираният философски печат в България (2009), Философската книжнина на български език, издадена в България през „дългия ХХ век” (2014), Кризата на университетското дело в България и един възможен изход от нея (2017), Многоликото битие и новото световъзприятие на съвременния човек (2019), на Студии върху българската философска култура (2012), както и на учебното помагало Човекът в европейската философия (2004). Издал е публицистичните книги Между другото (2005), Попътно (2009), Напомняне (2011), „Езикови“ тревоги (2015) и Духът на съвременника, изразен в публичния език (2019). Бил е директор на Хуманитарния департамент в МГУ (2012-2016) и ръководител на катедра „Философски и социални науки” (2002-2012, 2016-2017). Член-основател (2002-) и председател на УС на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” (2002-2004); член-основател (2011-), изпълнителен директор (2011-2021) и председател на Управителния съвет на „Института за българска философска култура” (2021-); член-основател (2012-) на „Българското философско общество”.