„Вечният съпруг“, Фьодор Михайлович Достоевски, превод Филип Гинев, издателство „Фама I“, 2025 г.
Писана през 1870 г., тази книга е някак „скрита“ между „Идиот“ (1869) и „Бесове“ (1872). Ала нейното място е в друга триада. Защото (освен като самостоятелна творба, каквато е) тя може да бъде мислена и като втората част от една повествователна трилогия, тъй като „Вечният съпруг“ свързва „Записки от подземието“[1] (1864) с „Бобок“ (1873). Доскоро неглижиран, романът е подстъп към голямата тема на Достоевски: умаления до уродливост човек и по-точно – не човека, а човечеца; мимикриращото същество, намерило тихо и спокойно убежище не в разврата, а в развратеца[2]. В началото ние му симпатизираме. Но не защото историята започва с признанието му, че е болен човек[3] (кой може да се похвали с добро здраве?). Просто онзи от подземието е същият като нас. Та нали всеки би могъл да признае: развратничех уединено, тайно, плахо, мръсно, със срам; със срам, който не ме напускаше и в най-отвратителните минути и стигаше дори до проклятие[4]. Именно този развратец, застанал като крайъгълен камък на границата между естественото и противоестественото, е не само главен герой, но и сюжетната основа, върху която се гради фабулата в трилогията. Можем да го сравним и с лезия, която се получава, след като венерическата болест премине острата си фаза и навлезе в хроничната. Уж прилича на безобидно охлузване, уж ще мине от само себе си… само малко търпение и раната ще зарасне. А и има мехлеми. Проблемът е, че мазилото, с което се третира болното място в „Записки от подземието“ (и не само там) се нарича идеология. Парадоксално или не – оказва се, че най-книжният човек, за когото се сещаме – Фьодор Михаилович Достоевски – във финала на „Записките“ ще ни обясни колко ужасна е участта на същия този книжен човек, който – оставен без книга – ще се загуби и няма да знае какво да презира и какво да обича; защото му е тежко и неуютно да е човек в плът и кръв; защото се напъва да влезе в общото тяло на някакъв небивал всечовек; защото е мъртвороден и защото отдавна се раждаме не от живи майки и бащи, но от идеи, и защото това все повече започва да ни харесва[5].
Така завършва първата част на триадата. С едно мъртво раждане. Защото идеологията (мотивът ще резонира още по-отчетливо в „Бесове“) друго не може да роди. В третата (все още неиздавана у нас) повест мъртвороденият се превръща в „Бобок“. Заглавието е непреводимо и в повечето европейски езици бобок си остава bobok. Понеже (етимологията води към ферментацията на боба), няма как да се преведе шума от разлагане на гниещо тяло. А и как да кажеш, че има хора, равни на шума, който произвеждат? (При все че Репетилов, героят на Грибоедов в „Горе от ума“ („От ума си тегли“), го е казал: „Шумим, брат, шумим“). Ала това не прави преводът на „бобок“ по-лесен. Вярно, че я има нецензурната българска дума „пръдня“, но да настояваш, че с „Човекът-пръдня“ Достоевски завършва една троическа повест?! Не става… Вярно е, че при Гогол подобен персонаж може да се появи и да си развявя свитката[6] наляво и надясно, ала тук… тук, където всичко е толкова сериозно?! Освен (идеята е на Фьодор Сологуб) ако пръднята и дяволът не се окажат едно и също. То е сетивно и (почти) зримо – все по-убедително ни увещава Сологуб – има цвят, напомнящ за сивото на зрелия фасул и (на руски) се нарича: недотыкомка серая (на нищо не приличащо сиво). Въпросът е как да се разкаже безвидно сивото? Как да се влезе под кожата на пръднята и да се погледне от нейната камбанария? Отговорите ни се предлагат от „Вечный муж“ („Вечният съпруг“). Сигурно понеже няма как нещо вечно да е средина между мъртвороденото и шума от гниенето.
Ами ако има – мрачно ни се усмихва Достоевски – и слага пред очите ни образа на Трусоцки? Малодушен, безличен и страхлив (както подсказва името му), вечно мъртво пиян, героят е образ на онази лоша руска безконечност, от която се страхува Фьодор Михайлович. Трусоцки е само съпруг и нищо повече[7]. Той е естествен. Ражда се и се развива само за да се ожени, незабавно да се превърне в придатък на жена си[8]. Разбира се – и жена му Наталия – е такава. Тя се омъжва, за да има на кого да изневерява. И е от тези жени, които никога не извършват грях, докато са девици. Закон на тяхната природа е да сторят това точно когато са омъжени… и всичко това във висша степен искрено[9]… Но и тук (както и в „Анна Каренина“, книга, която ще се появи пет години по-късно) темата не е за пошлостта на брака и за упадъка на „традиционните“ ценности. Защото бракът е само фон, върху който се открояват простодушното нахалство и цялата страхливост на дребните им души, както и кокошата нищожност на сърцата им[10]. И какво толкова? Най-обикновена пошлост, пренебрежително би махнал с ръка съвременният читател. Пошлост като хиляди, дори като милион други пошлости… Пък и нали семейната институция (като безброй други институции) отдавна е в криза. Не е необходимо да си гений, за да го забележиш…
Да – мрачно би ни се усмихнал Фьодор Михайлович. – Но тази привидно безобидна пошлост създава кумири и принася човешки жертви. И е най-долнопробната и най-глупавата форма на идолопоклонство. След което ще последва историята на Лиза – деветгодишното момиченце, което е ничия дъщеря, детето, което протяга ръчици, но няма към кого да се обърне за помощ. Изхлипваше истерично и протягаше ръце към Павел Павлович Трусоцки, като че ли желаеше да го обхване, да го прегърне, да го умилостиви и да измоли нещо от него[11]. Подобно на искрица от бенгалски огън, детето светва, за да изгасне. То е излишно. В най-човешкия, но и в най-демоничния смисъл на думата. Лиза (подобно на Кротката от едноименната повест) е ничия и място за нея на този свят няма. Към образа на това принесено в жертва на разврата дете Достоевски ще се връща непрекъснато. Ще го срещнем и в главата „При Тихон“ (в „Бесове“), ще го срещнем и в кошмарите на Иван Карамазов. Мотивът е като фугова тема, която (като в Бахова композиция) ритмично се повтаря и заради която Бахтин ще нарече романите на Достоевски полифонични. Несъмнено има нещо нереално в тази полифония. Защото, колкото и да е подобен на нас, човекът от подземието не се вписва в нашите представи за човешко. И дори когато го чуваме да казва: О, да можех нищо да не правя, само от леност. Господи, как бих се уважавал тогава. Уважавал бих се именно защото съм в състояние да имам поне леност; поне едно качество в мен би било положително. Ще попитат: кой е той? И ще отговорят: ленивец; и ще ми бъде някак приятно да чуя за себе си това. Значи съм положителено определен, значи има какво да се каже за мен. Ленивец… Че това си е звание и от него може да се направи кариера… ние сме склонни да го приемем като фантастичен персонаж.
Някой би казал, че в това се крие фантастическият реализъм на Достоевски. Да изобразиш наглост, която граничи с простодушието… Да изобразиш човек, който е съвсем празен (както го описва Велчанинов[12]) и повече прилича на стара износена обувка, отколкото на човешко същество; някой, който е толкова бездарен, че дори да се обеси не може. И после да откриеш, че е „една двусмислена твар“[13] и че не друго, а невинността го привлича[14]… И накрая – иска ли питане – да се увериш, че той наистина е вечен. Защото отдавна е надживял Достоевски. Надживял е дори и Набоков. И мимикрирайки ту зад образа на Хумберт-Хумберт (в „Лолита“), ту зад фигурата на мистър Грей[15] (от „Колекционерът“ на Джон Фаулз), скрит зад близкия ъгъл, стои и дебне.
И ако не го виждаме, то е – първо – защото вечните неща са невидими; и второ, защото няма по-добро укритие от сивотата.
––––
[1] Издадена на български в т. 4 от изданието на „Народна култура“, С. 1982.
[2] Вж. стр. 146 от цит. съч., където са цитирани тези думи на човека от подземието.
[3] Вж. стр. 113 от цит. съч.
[4] Вж. стр. 147 от цит. съч.
[5] Вж. стр. 208 от цит. съч.
[6] На бълг. ръкав (с уговорката, че свитката е име на дреха).
[7] „Вечният съпруг“, стр. 43 от наст. изд. изд. (на „Фама“).
[8] Вж. стр. 42 от същ. изд.
[9] Вж. стр. 42 от същ. изд.
[10] Думите са на Велчанинов (стр. 13 от цит. съч.).
[11] Вж. стр. 48 от цит. съч.
[12] „Вечният съпруг“, стр. 41 от цит. изд.
[13] Вж. стр. 92 от цит. съч.
[14] Стр. 115 от цит. съч.
[15] Името му неслучайно означава сив.
