Един от въпросите, ако не основният, който човек непрекъснато си задава, е: как да стане по-добре? Как той да стане по-добре, как друг да стане по-добре или направо как всичко да стане по-добре… за да е добре и той.
Въпросът е основен, защото влиза във връзка с други важни питания като кой съм аз и защо съм, какъв е смисълът на мен, на това около мен. И сякаш ако се разбере как да бъда по-добре, другото също получава отговор.
Прости физически удоволствия могат да дадат отправна точка на изследването – когато нуждите на тялото са задоволени, се чувстваш ОК. Някои твърдят, че всяко положение на удовлетвореност е биохимически обусловено.
Други обаче се застъпват за метафизическото – ако душата ликува (защото е открила своя хармоничен строй), то тогава и телесният баланс е налице, а иначе – не. Тази позиция е по-несигурна, но точно затова и по-взискателна.
Оставяме настрана спора кое на кое е първопричина, банално известен като „яйцето или кокошката”, и решаваме, че грижата и за тялото, и за душата ни трябва, за да вървят нещата към хубаво. Но каква да е тази грижа?
Да се посрещат потребностите с отворени обятия, или да се налагат умишлени възпитателни ограничения? Можем ли да вярваме, че това, което ни се иска, ни води по правилния път, или пък точно то е заблудата, която ще ни провали?
С променлив успех са пробвани различни варианти – от крайна разпасаност до строг аскетизъм и, разбира се, най-често е опитван някакъв среден модел на съществуване, препоръчан отдавна под мотото „всичко – с мярка”.
Има древен начин за решаване на проблема, който се състои в безропотното приемане на нечия авторитетна заръка. Най-ефикасно е, когато става дума за висш (отвъден) авторитет. Тогава колкото повече го следваш, толкова по-добре.
Но работата е там, че в потока на живеенето дори познаването и възприемането на потенциално успешни практики не носи трайна утеха. Мине се не мине време, и отново се появи дискомфорт, който плаче за оправяне.
Проследявайки източника на дискомфорта, може да се стигне до откритието (вече се е стигнало), че той уж е новопороден, но всъщност непрекъснато се завръща едно и също потиснато състояние, което не намира успокоение.
Психоаналитиците се заемат с търсенето на скрития изначален повод за разстроения човешки живот и хората са склонни да им се изповядват, след като контактът със споменатия висш авторитет е отслабнал.
Без да влизаме в подробности (те са в голяма степен известни), някъде надълбоко анализата открива нарцистична болка, която ни безпокои пак и пак. Конкретните причини се сменят, но ударът попада на старото болно място.
Връзката между нарцисизма и инстинкта за самосъхранение е отдавна забелязана. Ако убедеността в собствената му стойност пострада, човек започва да изпитва паника, че си отива. Стойността трябва да се възвърне.
Начините да се почувстваш значим са най-различни. Едни са доволни на малки одобрителни жестове за свършена услуга, други разиграват драматични сцени, за да печелят състрадание, трети се ангажират с благородни каузи…
При последните – тези с благородните каузи – се създава впечатлението, че те дори са преборили нарцисизма, излекували са се, защото вече изобщо не мислят за себе си, а само за това да бъдат полезни на другите.
Разбира се, някой възкликва, че точно тия са най-големите нарциси, и подобна оценка не е лишена от основание. Неслучайно големите идеологически лечители на човечеството са диагностицирани като патологично нарцистични.
Но такъв или онакъв, алтруизмът е изход от задънената улица. Каквото и да говорим, ако нечия стойност произтича от доброто, направено за другия, то това е идеалният вариант да намериш и лично удовлетворение.
И така стигаме до дилемата как да направим добро за другия, за общността, без да се главозамаем и отново да попаднем в самовлюбения капан на болката. От какво трябва да се пазим, за да не отиваме в ада с добри намерения?
Набиват се на очи две опасности. Първата се състои в необходимостта да упрекнеш, за да поправиш – ти си лош, това не е честно, боклук, кретен, син, червен, зелен… Умението да се отправят градивни упреци е важно умение.
Една от причините за хроничните родни несгоди е невъзможността да се критикува по начин, който мотивира критикувания да усъвършенства себе си и това, с което се е захванал.
У нас се случва обратното – упрекът изглежда злонамерен и по-скоро кара упреквания да игнорира забележката, да се заинати в отстояването на своята територия и даже да получи картбланш за отмъстителни низости.
Защо упрекът изглежда злонамерен? Ами защото често е пропит от нездравата суета на критика, който, както се разбра, зад благородна обществена кауза крие тревогата от изчезналото си самоуважение.
Най-добре е той да тръгне към неговото възстановяване с ходове, които засягат интимния му живот, да подреди собствената си къща и едва тогава да обърне поглед навън. Но точно уплашен от своето, човек се захваща с чуждото.
На наш терен години наред „своето” беше идеологически пренебрегвано или направо осъждано за сметка на народното и интернационалното – имахме два химна: на Народната република и Интернационала.
Може би в инерцията на това наследство се издигат претенции, без да се отчита спецификата на човешката природа, без да се поема индивидуална отговорност, а само с оглед на утопичните светли идеали, които мракът иска да угаси.
Такива претенции не могат да бъдат проява на алтруизъм, а напротив – представляват и насърчават нарцистична злоупотреба, защото ласкаят този, който ги отправя, и ожесточават този, към когото са отправени.
Ти четкаш самочувствието си за моя сметка? Добре. При това положение и на мен не ми остава нищо друго освен да те презирам и да правя точно онова, което искаш да не правя. Пък да видим кой колко може…
Друга опасност се разкрива в парадокса, че има алтруисти, които на пръв поглед са много дейни, но всъщност не вършат това, което наистина би подобрило ситуацията, а предпочитат тя да си стои влошена, а те – огорчени.
Да бъдеш вечно загрижен и никога доволен в името и от името на страдащите, е поза, която може да бъде объркана с всеотдайност в полза на другите, но не е. Пак ти си в центъра и за да оставаш там, все нещо трябва да не ни е наред.
За съжаление националните поводи за гордост не са много и това още повече увеличава нарцистичното напрежение в противовес на реалния авторитет и самочувствие. Оттук – упреците са суетни, а оплакването те прави герой.
Наистина е трудно да стане по-добре. Но нека се надяваме, че все пак ще стане, защото не може да няма такива, чиято внимателна критика помага, и тихо работят за по-добро обкръжение, вместо само да алармират колко сме зле.
Има такива. И ако не сме чували за тях, значи и те са добре. Майстори.
