Начало Сцена Как да създадем вкус в публиката от детска възраст
Сцена

Как да създадем вкус в публиката от детска възраст

Елица Петкова
08.01.2024
3208
„Тайната на Ленхен“ по М. Енде, драматизация и режисура Елица Петкова, сценография Ивайло Николов и Ива Гикова, Куклен театър Стара Загора, фотография Александър Богдан Томпсън

Театралната естетика е основна градивна единица в създаването на представления. И тук не говорим за красиво и грозно, понятия, които имат субективен характер, а за естетически принципи в създаването на театралната постановка за деца. Естетиката бива определяна като „критично отражение на изкуството, културата и природата“. И точно критично отношение към себе си би трябвало да има всеки автор на театрална постановка за деца.

Театърът, макар и често да му е отричано, има изключително влияние върху зрителите си, независимо дали са деца, или възрастни. Едно театрално представление създава усещане за общност на всички присъстващи и публиките често си влияят взаимно. Когато далече от тях, издигнат на пиедестал стои театралният спектакъл, който бива представян като зашеметяващ, нов, модерен, изключителен, единствен по рода си, съвременен, публиката често го приема за такъв, независимо от реалните му качества. Критичното мислене е рядко срещано в големите групи от хора, а дори и да е налично, то рядко бива споделяно на всеослушание. Авторите на представленията са тези, които трябва да мислят критично върху собствения си труд и да полагат усилия, за да представят произведения, отговарящи или поне стремящи се да отговорят на суперлативите, които маркетингът използва с цел продажба. Разбира се, едно представление е продукт, който трябва да бъде продаден и рекламиран наравно с всички останали продукти на пазара, но отговорността при създаването му не е равна със създаването на почти нищо друго.

Обръщам вниманието към театралните представления за деца, защото за разлика от възрастните децата твърде рядко избират какво представление да посетят. Те са водени от учителите или родителите си в театъра и доста често гледат представления под строй, независимо от своето желание. Именно това прави отговорността огромна.

Театърът, разбира се, има развлекателен характер и трябва да радва и весели, но освен това трябва да има и внимателно отношение към душевността и емоционалността на децата. Бруно Бетелхайм казва в книгата си The Uses of Enchantment, че „за да може една история наистина да задържи вниманието на детето, тя трябва да го забавлява и да събужда любопитството му. Но за да обогати живота му, трябва да стимулира въображението му; да му помогне да развие своя интелект и да изясни емоциите си: да бъде внимателна към неговите тревоги и стремежи; да отдава пълно признание на неговите трудности, като в същото време предлага решения на проблемите, които го смущават. Накратко, тя трябва едновременно да се отнася до всички аспекти на неговата личност – и то без изобщо да омаловажава, а напротив, давайки пълен кредит на сериозността на затрудненията на детето, като същевременно насърчава увереността в него самия и в неговото бъдеще“. Той говори за детската литература, но тя е основата на театъра за деца и смятам, че тезата му важи с пълна сила и за кукленото изкуство, и изобщо за творчеството за деца. Това ясно се вижда във филмите на Дисни или Пиксар. Те са весели, пищни, красиви и изпълнени с песни, но в тях винаги се разглежда някой голям, важен проблем. Той винаги е общочовешки и винаги има решение. Вземете който и да е филм за пример: „Замръзналото кралство“, „Колите“, „Как да дресираш дракон“, „В небето“, „Цар Лъв“. Няма значение кой ще изберете, защото създателите на детски филми не третират децата като малки същества, неспособни да разбират любовта, приятелството или омразата. Децата имат напълно еквивалентни емоции на нашите, но за разлика от нас често нямат опита да ги разпознаят и да се справят с тях. И именно тук идва отговорността на създателите на произведения за деца. Наша е отговорността да създаваме съдържание, а не само форма. И както е известно, това е напълно възможно.

Създаването на произведения, които са изградени единствено в красива, пищна, малка, бедна или грозна форма (защото няма никакво значение каква е, но в практиката най-често говорим за пищност), кара децата да усещат, че това, което гледат, е маловажно и несъдържателно. Разбира се, то е именно такова. И децата губят интерес към продукта, който им се представя. За тях театърът се превръща в събиране със съученици с цел да повикат, попеят и излязат от училище. И полека лека това започва да се оформя като представата им за театъра, но по-лошото е, че това започва да бъде представата им за света.

Има ли форма, значи има смисъл. Започва да се поява поколение, което приема формата за най-важното и ценно нещо. Деца, които не умеят да разпознават емоциите си, да се справят с тях, деца, който не могат да общуват на важни теми.

Центърът на ценностната система се измества. Това е тенденция на новото, бързо, консуматорско общество, но театърът би следвало да е място, което да помага на обществото да гради, а не да затвърждава липсите ни като родители, учители, баби и дядовци. Съвременните семейства са изключително малки. Обикновено децата растат само с майка и баща и от време на време, когато се налага, някой се включва да помогне, а това лишава децата от различните гледни точки на голямото семейство. И именно тук можем добре да вместим театъра за деца. Да дадем нови и различни гледни точки – отговорно.

Както вече споменах, детската публика често е водена в театъра в група или по чужд избор и понеже е важно децата да са възпитани, на тях хиляди пъти им е обяснявано, че на артистите се благодари с аплодисменти, и те го правят. Често пъти това създава фалшиво усещане, че децата харесват това, което гледат. Те не биха тръгнали от салона без аплодисменти и не биха си излезли по средата на спектакъла, защото са научени как да се държат в театър, но това не значи, че продуктът, който гледат, им харесва. Би било интересно да се направи изследване какво наистина харесват децата в неангажираща атмосфера, без родителски надзор.

И именно поради изброените факти за спецификата на детската публика отговорността за създаването на театрален продукт за деца е в неговите автори. Те трябва да подходят отговорно и с мисъл за публиката си и да придадат съдържание на своя продукт. Формата също е част от съдържанието, и тя има голяма роля, но не смятам, че трябва да е водещата. Театърът е визуално изкуство, но смятам, че съдържанието трябва да води формата, че визуалното трябва да изгражда и надгражда смисъла. Не разбирайте дидактично идеята за важността на съдържанието. Театралната постановка може да разглежда всякакви теми и може да предизвиква веселие или смях, но трябва да има цел. Създаването на безцелеви продукти поражда у публиката естетика на безсмислието. Малките зрители са за кратко публика на театъра за деца. Имаме твърде малко време да общуваме с децата си и като родители, и като автори на произведения за тях. И е важно да използваме това време максимално. Да се опитаме да бъдем отговорни към тях, но и към себе си. Защото не след дълго те ще са нашите колеги, съратници, врагове, приятели и неприятели и ще е важно да имаме достойни партньори или противници.

Според мен като режисьор един от основните елементи при създаването на произведения за деца е изборът на текст. И тук искам да подчертая, че спектаклите, които правя, са насочени обикновено към публика над 4-годишна възраст. Това също е изключително важно, защото при децата дори разликата в годините да е малка, има голяма разлика в начина на възприятие. Детските спектакли би следвало да имат конкретна възрастова аудитория. Тя трябва да е ясна на създателите още при избора на текст. За мен класическите приказки, познати на всички деца по света, са много трудни за пресъздаване на сцена. От една страна, те вече съществуват в съзнанието на детето и то започва да очаква да види нещо конкретно, а от друга, малкият зрител иска да бъде изненадан, да бъде провокиран, да бъде привлечено вниманието му с нещо ново. Това според мен е много трудно за постигане, а и смятам, че тези приказки имат достатъчно разработки. Моето внимание обикновено е насочено към съвременни (XIX–XX век) автори, които са утвърдени като класици, но произведенията им не са за бърза консумация. Автори като Михаел Енде, Джани Родари, Луиз Карол, Джеймс Крюс. Добрата литературна основа е изключително важна за създаването на съдържателно произведение. Когато изходната точка на бъдещо театрално произведение е роман на Джеймс Крюс, усилието да търсим смисъл е сведено до нула, защото цел, посока и теми има в самото произведение. Наша се пада отговорността да изберем конкретна тема и да започнем нейната разработка. Разбира се, това е пример, който мога да дам от своя опит, и идеята му не е да ограничи избора на текстове, а да помогне на избиращите. Има много интересни и вълнуващи литературни произведения на настоящи български и чуждестранни автори, които заслужават вниманието ни, и тук искам да включа и автори на съвременни пиеси. Писането на драматургия е съществено за развитието на театъра и към новите автори трябва да се проявява интерес, за да може да се разнообразява репертоарът на театрите и авторите да развиват себе си. Опитът от реализирането на пиеса не може да бъде заменен от нищо друго. От писането на пиесата до превръщането ѝ в спектакъл има дълъг процес, който би развил критичното мислене на автора и би му помогнал да изучи спецификите на постановъчната работа.

Когато още на ниво текст режисьорът или драматургът (в кукления театър това почти винаги е един и същи човек) са направили избор, който ги провокира да мислят и разсъждават, тогава предпоставките да създадат спектакъл, изпълнен със смисъл, вече са налице. Разбира се, това е дълъг процес, който не зависи от един човек, а от екип от хора, но началото за всички е едно – произведението. Детските автори пишат за деца, драматурзите на детски представления също трябва да пишат за деца. И тук е важно да отбележа, че според мен най-лошото нещо, което може да се случи на един автор, е да подцени детската публика. Според моите наблюдения голяма част от представленията, в които визуалното е изместило съдържателното, са базирани на текстове или по-скоро на трактовки на текстове от хора, които подценяват публиката си.

Съществува схващане, че децата „няма да го разберат“. Моят опит напълно опровергава това твърдение. Децата могат да разберат всичко, зависи как им е поднесено и дали то представлява интерес за тях. И най-важното – не е необходимо всичко да бъде разбирано на рационално ниво. Театралното представление не е изпит за децата. Те могат да усещат, да изпитат чувства, да харесат или не, да се страхуват или не, но за тази цел срещу тях трябва да има съдържание, което да раздвижи мисленето им, а не само форма, която да насити очите им.

„Невидимият Тонино“ по Джани Родари, драматизация и режисура Елица Петкова, сценография Ивайло Николов и Ива Гикова, Куклен театър Пловдив, фотография Гергана Дамянова

Една съвременна тенденция в детския театър е театърът за бебета, в който нямам опит като режисьор, но имам опит като родител. Децата до 2-годишна възраст изпитват сетивни и визуални възприятия за представлението и това е смисълът. Да се развие сетивността им, умението да се концентрират малко по-дълго, умението да пляскат с ръце, когато им се каже, умението да споделят, познаването на цветовете, неща, които са важни за определения период от развитието им. Тук говорим за съдържание, съобразено с възрастта на зрителя. Колкото по-големи стават децата, толкова повече се доближават до нашето мислене. Започват да ги вълнуват теми, които често смятаме, че са неразбираеми за тях. Може ние да не сме ги разбирали като деца, но поколенията бързо се сменят и съвременното дете се развива много по-бързо от децата преди 40 години. И това е предизвикателство, защото театърът не трябва да е под нивото на децата, даже не трябва да е и на нивото им, а съвсем малко да ги изпреварва, за да им даде нови хоризонти.

Когато създаваме театрално (и не само) произведение за деца, ние трябва да мислим една крачка напред. Да помогнем за направата на още една стъпка в развитието на децата – емоционално или ментално. Именно затова е важно да предлагаме съдържателни и впечатляващи спектакли. Никога не трябва да сваляме умишлено нивото на създаваното от нас творчество. Напротив, трябва да влагаме усилия да издърпаме аудиторията си напред, да вдъхновим, да изобличим, да осмеем, да зададем въпрос, да дадем алтернатива, да покажем нещо, което ние вече знаем, да покажем нещо, което дори ние не знаем. И както родителите искат децата им да постигнат повече от тях, така и ние, хората на изкуството, би трябвало да имаме потребност да дадем повече от това, което се очаква от нас. За съжаление, изкуството до голяма степен се е превърнало в елемент, от който не се очаква нищо. И вината е изцяло наша. Бързите, „евтини“, смешни, крещящи произведения, които се предлагат масово, се превръщат в емблема на театъра. Борбата за публика ни кара да забравяме, че не нашите представления трябва да са на ниско, лесно смилаемо ниво, а публиката трябва да върви нагоре. Важно е да подчертая, че говорейки за съдържание, винаги имам предвид съдържание, съобразено с детската аудитория. 

И тук искам да включа в елемента съдържателност и визията на театралната постановка. Едно от най-впечатляващите неща за децата в кукления театър са визуалните елементи – красиви, хитроумни, изненадващи. Наличието на кукли само по себе си вече е предизвикателство и за творческия колектив, и за децата. От всичко казано дотук може да остане впечатлението, че визията не е важна за мен, но е точно обратното. Сценографията е първият елемент, който децата виждат, първото им впечатление от започващия се спектакъл. И тук работата на сценографите трябва да бъде напълно свободна. Не бива да им бъдат поставяни ограничения. Но моята практика показва, че сценографите, работещи с мисъл, винаги отразяват смисъла на пиесата във визуалните си решения. Разбира се, тази работа също е колективна. Създаването на представление е работа на целия екип – драматург, сценограф, режисьор, композитор и всички други необходими звена. Обединяването в една обща мисъл на режисьора и сценографа е вторият етап след избора на текст, който е определящ за пиесата. Умението на сценографите да надскачат егото си и да мислят за спектакъла като цяло, а не като лично произведение на изкуството, е впечатляващо. Визия, която освен красива и пищна, е в унисон със замисъла на режисьора и драматурга, винаги оставя дълбоко впечатление. Интересното на представленията, които са обединени около обща мисъл, е, че рядко някой от елементите надскача останалите. Обикновено такива спектакли са или добри във всичките си елементи, или не са добри като цяло. Разбира се, стремежът към постигане на нещо не гарантира успех. Но липсата на стремеж гарантира провала. Сценографската работа, която подкрепя цялостния смисъл на спектакъла и въпреки това сама по себе си е интересна, забавна, изненадваща и любопитна, винаги трябва да бъде търсена, защото макар и под обща шапка театралните елементи са самостоятелни.

И последното, което искам да споделя, е свързано с родителите на нашата публика. Те също са част от нашата аудитория и е важно да го помним, защото именно те правят избора за своите деца и ако някога те са били изпуснати като публика, днес, макар и пораснали, са в нашите салони и им дължим малко смях и още малко смисъл.

Създаването на произведения за деца е отговорна задача, която трябва да носи удовлетворение и за създаващите, и за зрителите. Много е важно ние като творци да не забравяме, че освен за нашето его произведенията, които създаваме, трябва да се грижат и за децата – малко смях, сълзи, обич, малко спречквания, малко, още съвсем малко смисъл.

фотография Александър Богдан Томпсън

Елица Петкова е завършила в НАТФИЗ актьорство и режисура за куклен театър в класа на доц. Петър Пашов и проф. Жени Пашова през 2012 г. Оттогава създава представления за деца на различни сцени – в Стара Загора, Пловдив, Монтана, Столичния куклен театър, Младежкия театър „Николай Бинев“, Кукления театър Мостър, Босна и Херцеговина. През 2017 и 2023 г. нейни спектакли спечиха наградата Икар за най-добър куклен спектакъл – „Джелсомино в страната на лъжците“ по Джани Родари, осъществен в Куклен театър Стара Загора, и „Невидимият Тонино“ по Джани Родари, Куклен театър Пловдив.

Елица Петкова
08.01.2024

Свързани статии