Начало Идеи Гледна точка Как е възможно!
Гледна точка

Как е възможно!

20922

На въпросите за войната срещу Украйна политици, анализатори, коментатори в един глас отговаряха, че не са предполагали, не са допускали, не разбират как това е станало възможно. Това беше през първите дни. Войната се води вече двайсет дни и нощи. За украинците тя стана ежедневие, а за света – реалност. Но бъдещото развитие остава все така неясно. От никого не съм чула реална и убедителна прогноза какво развитие да очакваме в близкото и по-далечното бъдеще. Светът е онемял от почуда. Както политиците, така и обикновените хора не могат да обяснят причината за войната, която Путин започна. За мен също това е основният въпрос и той няма отговор.

Войната иска много трезвост и рационализъм, а в своята същност тя е ирационална. Това е основният парадокс на всяка война. Но ирационализмът на Украинската война е крещящ. В ранните векове на човечеството войните са били начин на съществуване. Войната с мечове и копия прилича на дуел – в такава война един човек убива един човек. По-опитният убива по-неопитния и слабия. В съвременната война с натискане на едно копче един човек може да погуби цялото човечество, стига да е достатъчно луд. А състоянието на човека, чийто пръст е на копчето, не може да бъде контролирано от никого. Защото той е господарят.

На четвъртия ден след като руската армия нападна Украйна, президентът Путин обяви, че привежда ядрените сили на Русия в режим на специално бойно дежурство. Заповедта на руския президент беше възприета като заплаха от използване на ядрено оръжие. Светът го счете за заплаха, защото никой не е заплашвал Русия нито с ядрено, нито с конвенционално оръжие. Заплахи с ядрено оръжие не са отправяни дори по време на студената война. То е основният сдържащ фактор, който в продължение на десетилетия осигуряваше мира на планетата. За нас остава непонятно защо на четвъртия ден след като нападна чужда страна, господарят на Кремъл реши да отправи това непредизвикано предупреждение.

С нарастваща тревога всички се питаме ще има ли ядрена война. След нападението над Украйна това, което ни изглеждаше невъзможно и нереално, вече ни тревожи и плаши. Плаши ни вероятността от унищожителна война, тревожи ни и неизвестността. Гледаме ужасяващите кадри от украинските градове и в съзнанието ни е все този въпрос – как е възможно! Сякаш ако намерим обяснение, ще се успокоим. Но не можем да намерим отговор и тревогата ни нараства.

Малко преди да започне войната прочетох разтърсващата мемоарна книга на Ели Визел „Нощта”. В нея открих най-дълбокото обяснение за необяснимото. То е просто, както всички гениални прозрения – нормалните хора не могат да си обяснят войната, депортациите, геноцида, убийствата, Холокоста, крематориумите, защото те са дело на ненормални хора. Нормалните хора не могат да разгадаят мисленето на диктаторите.

Покъртителното свидетелство на Ели Визел започва с описание на клисаря Моше, саможиво момче, което се грижи за синагогата в Сигет, живее там, отдадено на изучаването на свещените писания. То е сред първите депортирани евреи, но се е спасило по чудо, погрешка е простреляно в крака, сметнато е за умряло, благодарение на което успява да избяга и да се завърне в Сигет. Ходи от човек на човек и разказва какво му се е случило, разказва за ужасите, които е видяло с очите си. Всички му се усмихват съчувствено, смятат го за полудял, изслушват го, без да му възразяват, както се изслушва побъркан, никой, абсолютно никой не вярва на разказа му. Никой не може да допусне, че е възможно да е истина това, което разказва. Душата го боляла като виждал, че го мислят за луд, но продължавал да разказва за кошмарите, които е преживял. Съгражданите му продължавали да не му вярват.

Три години по-късно те са сполетени от същата трагедия. Първо ги заставят да напуснат домовете си, затварят ги в гета, по-късно ги арестуват поетапно, наблъскват ги в конски вагони с по един куфар вещи, пътуват в неизвестна посока дни и нощи, без да слизат от вагоните, сред нечистотии, без хляб и вода, някои полудяват и започват да виждат кошмари и да вият неистово. Ужасите, които им е разказвал Моше Клисаря, един по един започват да се случват с всеки от тях, а те продължават да се надяват, че няма да се случи най-лошото, че разказите на Моше все пак са преувеличени, продължават да имат надежда, че не е възможно да съществуват такива изверги, които са способни да вършат всичко това.

Дори когато са вече зад телените мрежи и виждат ями с горящи трупове, продължават да се залъгват, че с тях това няма да се случи. Търсят най-малкия повод да си кажат, че това, което става пред очите им, не е възможно.

И ние се озовахме в подобна ситуация от началото на войната в Украйна. Стоим пред екраните на компютрите и телевизорите си и не вярваме, че това, което виждаме, е възможно. Свикнали сме да мислим в рамките на познатото, обичайното, нормалното. Излизането извън тези рамки е немислимо, нереално. Чувстваме се виновни, че този ужас се случва на хора като нас, а ние сме безпомощни. Чувстваме се заплашени и въпреки това сякаш не е реално. Говорим за йодни таблетки, за скривалища, за национален резерв. Гледаме неспиращите потоци бежанци, премръзнали и изтощени майки с малки деца, докато говорят, хапят разкървавените си устни, очите им се насълзяват, ние плачем с тях. И сме като слушателите на Моше Клисаря – не можем да повярваме.

Когато слушаме „другата гледна точка”, отново не вярваме на очите и ушите си. Като че ли може да има „друга гледна точка”, когато една страна е нападната и народът ѝ е избиван и прогонван от домовете си. Това е гледна точка, която отрича всички други. Това е пропагандната гледна точка. В Русия вече почти всички медии отразяват единствено официалната гледна точка. Мога да разбера кремълските власти, които налагат своята гледна точка. Мога да разбера и милионите руснаци, които имат достъп единствено до тази гледна точка. Но как да разбера хилядите българи, които имат свободен и неограничен достъп до информация, а са фиксирани единствено в кремълската гледна точка?!

От месеци около украинската граница стояха струпани руски войски. Светът протестираше, а от Кремъл цинично отговаряха, че те са си на своя територия. Имаше предупреждения, че на 16 февруари Русия ще нападне Украйна – от Кремъл нагло се подиграваха, че само луди хора могат да говорят такива неща. Само седмица по-късно руските войски, струпани край границата, нахлуха в Украйна. Беше толкова очевидно, че това ще се случи! Беше неизбежно, защото Путин го е решил и го подготвя отдавна. Светът не направи нищо. Светът слушаше предупрежденията, както евреите от Сигет слушали предупрежденията на Моше Клисаря.

Сега през граничния град Сигет преминават безкрайни върволици бежанци от Украйна. С по един сак най-необходими вещи. Картината трагично напомня случилото се през 1944 година. Тогава населението на града е било предимно еврейско. Днес там живеят едва стотина евреи. През 1944 година повечето са избити. Сега по същия начин избиват украинците. А ние все така не можем да си обясним и не можем да повярваме как е възможно това да се случва!

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора