Студена война или стратегическо партньорство – как се променят отношенията между ЕС и Русия и какви са перспективите за тяхното развитие? Вижте гледните точки на Ивайло Калфин и Даниел Смилов.
Кризата в Украйна, анексията на Крим и бойните действия в източната част на страната поставиха под огромен натиск връзките на Русия с Европа и САЩ. Нарастващото напрежение доведе до рязко охлаждане на отношенията и режим на санкции, като блокира политиката на партньорство за модернизация, изградена от страна на Москва и Брюксел. Заговори се дори за нова студена война, за повторение на газовите кризи от 2006 и 2009 г. От своя страна Москва лансира проекта за интеграция в рамките на Евразийския съюз, който в известна степен заимства институционални решения от Евросъюза. Русия и ЕС си остават икономически взаимообвързани посредством огромните търговски, инвестиционни и финансови потоци. Русия остава ключов доставчик на природен газ за западните си съседи. Стотици хиляди граждани на Руската федерация имат постоянно местожителство на територията на ЕС. Именно тази взаимообвързаност е причина за разликата в гледищата и позициите на различните страни-членки на ЕС.
На 23 юли в София се проведе дискусия за отношенията между ЕС и Русия, организирана от Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) и Института за икономика и международни отношения (ИИМО). Участие в дебата – модериран от журналиста Бойко Василев – взеха Ивайло Калфин (бивш външен министър на България и депутат в Европейския парламент от 2009 до 2014 г.) и Даниел Смилов (политолог и специалист по сравнително конституционно право, програмен директор на Центъра за либерални стратегии). Целта на дискутантите бе да разгледат в дълбочина проблемите в отношенията ЕС-Русия и да очертаят перспективите за тяхното развитие. Те се опитаха да поставят темата за България и Русия в по-обща европейска рамка, отвъд инерционните исторически противоборства в българското общество. Вижте гледните им точки.
Ивайло Калфин: Русия се бори за самостоятелна роля в международните отношения
Това е една тема, която ще става все по-актуална. Ще ми се да засегна три нейни аспекта. Първият е свързан със стратегическите отношения, които са извън контекста на днешните събития. Вторият е свързан с актуалното състояние на сътрудничеството между ЕС и Русия, а третият – с последните събития.
Знаете, че още след разпадането на социалистическия блок Русия бе обявена за стратегически партньор на Европа и САЩ. Каква е целта на такова партньорство? Целта е дългосрочно изграждане на мостове, сътрудничество и връзки, които създават сигурност не само в региона. Русия е един от основните играчи в международен план, включително заради членството си в Съвета за сигурност на ООН. Позицията й по редица международни въпроси е достатъчно важна. Така че още преди разпадането на социалистическия блок, в края на Студената война, Западът си постави за цел да изгради с Русия дългосрочни взаимоотношения, които неизбежно включват взаимозависимост. Русия не е лесен партньор, тя не е партньор като другите страни от Централна и Източна Европа. Съвсем различна е. Една от грешките на Запада бе, че от нея се очакваше да прави същото, което правеха страни като България, Полша, Чехия, Унгария… Тоест да приеме западните пазарни и демократични ценности, да тръгне уверено в тази посока и да стане част от семейството на евроатлантическата общност. Това няма как да стане и то беше ясно още в началото на този процес. И тогава, и сега Русия се бори за самостоятелна роля в международните отношения. Затова мисля, че не трябва да гледаме с подозрение или ревност на опитите на Русия да създаде по-тесни връзки било в рамките на БРИКС, било в т. нар. Евразийски съюз. Аз имам много съмнения относно бъдещето на тези структури, смятам, че те не биха могли да определят международните отношения и няма да се превърнат в силен фактор, но не бива същевременно да ги спираме и да проявяваме чувство на обида или ревност защо Русия върви в тази посока. Тя върви натам, защото търси самостоятелна тежест, търси водеща роля. Включването й в евроатлантическото семейство до голяма степен означава тя да се откаже от своето силно международно влияние. Тоест партньорството с Русия трябва да бъде заложено по друг начин. Мисля, че това не беше разбрано и все още не се разбира от редица столици. Русия не е като другите страни в Централна и Източна Европа, което не означава, че тя не трябва да бъде партньор на ЕС. Не бива да поставяме дилемата – или си с нас или си против нас. В днешния свят това е нездравословно.
През последните години виждаме редица тектонични движения в международните отношения. Това, което беше в баланс до 1989 г., вече не съществува. Нещо повече, промените се случват доста бързо. Наскоро четох интервю със Збигнев Бжежински във Foreign Policy. Той говори за двуполюсен свят, говори за Г2 – САЩ и Китай, които трябва да преглътнат някои различия и да работят заедно за решаване на световните проблеми. Според него Русия не е и не може да бъде фактор, Европа също не може да бъде фактор, понеже има слаба позиция и т. н. Единственият партньор, за който трябва да се бори САЩ, е Китай. Това е мнението на един човек, който има съществен принос за американската външнополитическа доктрина. Така че тези движения все още не са създали баланс, не са създали равновесие.
Най-чувствителните точки на тази нестабилна ситуация са страни като Украйна и Грузия, които са близко до Русия. Според мен това можеше да се предвиди. Сега е важно да си обясним към какво водят тези промени – към нови конфронтации или към пренареждане и засилване на баланса. Ако се върнем към подобни движения в международните отношения като тези след Втората световна война, ще видим, че тогава бяха взети приемливи решения – например, статута на Финландия и на Австрия, които са ценностно в ЕС, но във военно отношение не представляват заплаха за Русия. Сега идеята е друга, сега има противопоставяне, идеята е да отидем до границата на Русия и да й покажем – особено с членството в НАТО, – че ние решаваме какво ще се случи, а тя е поставена в положението на страна с ниско влияние. Това очевидно се оказа стратегия, която предизвиква допълнително брожение в този регион. Наличието на замразени конфликти там представлява силен инструмент за Русия. Видяхме какво стана в Грузия през 2008 г. Виждаме какво се случва сега в Украйна. С превръщането на замразените конфликти в горещи Русия фактически губи влияние върху тях. С войната в Украйна Русия прави това, от което се опитваше да се предпази досега – тя тласка Украйна към НАТО и ЕС.
По отношение на сегашните отношения ще дам само статистика, за да докажа, че в момента ЕС и Русия са изключително тясно обвързани от икономическа гледна точка, като зависимостта на Русия от Европа е огромна и е много по-голяма отколкото зависимостта на Европа от Русия. Няколко числа – износът на ЕС за Русия е около 110-120 млрд. евро годишно. Вносът в Европа е два пъти по-висок – 220-230 млрд. евро. Това са данни за 2011-2013 г. Инвестициите на ЕС в Русия са за 190 млрд. евро и това са близо 80% от чуждите инвестиции в Русия. Руските инвестиции в Европа са 76 млрд. евро и са пренебрежима част за чуждите инвестиции в Европа. Горещата тема, енергетиката – 65% от вноса на Европа са енергийни ресурси от Русия. 45% от европейския газ, 33% от нефта и 26% от въглищата влизат от Русия. Така че, когато казваме, че ще наложим санкции и едва ли не ще прекъснем отношенията, трябва да си помислим откъде и на каква цена бихме заменили тези ресурси. Безспорно Европа е зависима от вноса основно на енергийни ресурси от Русия. Нека погледнем обратната страна – колко зависима е Русия от Европа. Русия изнася 88% от нефта си и 70% от газа си в Европа. Тя харесва този пазар, тя може да сключва договори с Китай, но европейският пазар е скъп и конкурентен, хубаво е да продаваш и да присъстваш на този пазар. 55% от въглищата на Русия идват в Европа. Това означава, че енергийният износ на Русия изцяло зависи от това дали Европа ще го приеме или не. Тук виждаме една асиметрия – Русия е много по-зависима от това дали ще присъства на европейския пазар, отколкото обратното. Европа обаче също е зависима от руските ресурси. Всъщност това е резултатът от 25-годишната политика на стратегическо партньорство, която, както споменах, създава отношения на взаимна зависимост. 55% от износа на Русия отива в ЕС. 45% от вноса в Русия идва от ЕС. Идеите за икономически санкции сигурно имат основание, но трябва да имаме представа до какво водят те. Европа има ли интерес това партньорство, което е изграждано в продължение на 25 години, да бъде прекъснато изведнъж и заменено с друго? Естествено и Русия ще търси други пазари. Между другото, от началото на конфликта в Украйна Русия е загубила 28 млрд. долара. Това са реални санкции, които в момента понася руската икономика. Когато говорим за санкции, трябва да отчитаме тези неща.
Ще кажа няколко неща и във връзка с последното развитие на украинския конфликт. Споменах вече, че през 2008 г. Грузия беше червена лампа. Сега с Крим се отиде една крачка по-напред. Безспорно, по международното право това е анексиране на територия. С поведението си Русия парадоксално прави точно обратното на онова, което се опитва да постигне. Тя докарва НАТО и ЕС до границите си. Политиката на Москва е доста късогледа в това отношение. Инцидентът с малайзийския самолет променя коренно ситуацията, защото това е терористичен акт, при който загинаха близо 200 европейски граждани. Тук вече Европа е пряко замесена в този конфликт и тя действително трябва да вземе мерки за защита на своите граждани. Това е качествена промяна и причина Европа да се намеси и то да се намеси решително. Аз не споделям широко разпространеното във Вашингтон мнение, че Европа е слаба, че нейните действия са нерешителни. Мисля, че това е много по-добре, отколкото да се засилиш да правиш нещо, а после да се окаже, че нямаш капацитет да го свършиш. Евентуалната възможност за въвеждане на третия етап от санкции, включително икономически, е изключително сериозна. Това дали тя ще бъде задействана трябва да бъде обвързано с резултатите от проверката. Има достатъчно методи, ако се даде възможност на експертизата, да се докаже кой е виновен и кой носи отговорността за свалянето на малайзийския самолет. Ако сепаратистите пречат за това, те трябва да си понесат отговорността, включително Русия трябва да бъде държана отговорна за тяхното поведение, защото те получават морална и очевидно материална подкрепа от нея. Но задействането на санкциите би трябвало да бъде следствие на резултатите от експертизата.
Даниел Смилов: Има силна идеологическа конкуренция между ЕС и Русия
Ще се спра на три аспекта, в които ЕС и Русия са доста различни. Според мен част от напрежението в техните отношения произлиза именно от това различие. Има нещо в изложението на г-н Калфин, с което не съм съгласен. Това е интерпретацията, че дълги години Русия е била подценявана в международните отношения и сега просто е време тя да се еманципира и да заеме мястото, което й се полага. Възможно е да мислим отношенията между Европа и Русия в тези рамки, но ми се струва, че това е опростенчески поглед, който прикрива много от важните факти.
Ще се спра на три от различията в отношенията между ЕС и Русия. На първо място става дума за два противоположни по своя характер проекта от гледна точка на международните отношения. ЕС е наднационална формация, един много сериозен експеримент и в политическата теория, и в политическата практика. Става дума за суверенни държави, които прехвърлят част от суверенните си права на наднационални институции. Можем много да говорим за дефектите на този проект. Ако трябва съвсем просто да опиша ситуацията, имаме трансфер на суверенни правомощия в области като валутна политика, съдебна власт – от гледна точка на съдебната власт ЕС е почти федерализиран, – общ пазар, политика за конкуренция. Сега виждаме подобни стъпки и в банковата сфера. От друга страна класически суверенни правомощия като външната политика, отбраната и най-вече фискалните отношения са запазени за националните държави. Това е много различно от онова, което се опитва да прави в Русия Путин. В момента в Русия тече обратният процес на създаване на суверенистка държавност, концентрация на правомощията в един център, липса на разделение на властите по някакъв хоризонтал. Номинално Русия е федерация, но всъщност тя е една силно, силно централизирана федерация. Нещо повече, в последните години Путин и неговото управление изведоха този суверенизъм в държавна идеология. Те се опитват да го наложат и като алтернатива на това, което става в Европа. В този смисъл имаме силна идеологическа конкуренция между двата режима, която ми се струва, че трябва да отчитаме, когато говорим за отношенията между ЕС и Русия. Русия се опитва да договаря много неща директно с националните правителства, като заобикаля Брюксел. Виждаме и в нашите отношения опит да бъде наложен точно този подход. Част от напреженията и конфликтите, които възникват, са точно поради този опит на руската страна да акцентира върху суверенните правителства вътре в рамките на ЕС и да достига до сепаративни договорености по редица въпроси с тях. Това от руска гледна точка, разбира се, е легитимно. Казвам обаче, че този подход води до определен тип напрежение.
Вторият аспект е, че като политически проекти ЕС и Русия са много различни по отношение на начина на управление, който имат. ЕС е сложна наднационална структура с разделение на властите на много нива, с демократична форма на управление, която е заложена на всички нива на властта. Политическата наука търси понятия, за да опише режима в Русия – очевидно това е някакъв хибрид между демократична и авторитарна форма на управление. Важно е да отбележим, че особено през последните години демократичните аспекти в управлението на Руската федерация системно намаляват. Там има много силен натиск срещу политическата опозиция и срещу гражданското общество. С украинската криза виждаме, че този вътрешен натиск срещу инакомислието се засилва. Няма как това различие, което е дълбоко политическо, идеологическо различие, да не води до определени напрежения в отношенията между ЕС и Русия. Разбира се, от гледна точка на международните отношения няма никакво значение какви са режимите и какви ценности вътрешно те отстояват, но тези въпроси също имат значение, особено когато става дума за опитите за износ на определен режим в други пространства. Беше казано и е вярно, че цветните революции и събитията в Грузия всъщност демонстрираха уплахата на руския режим от определени събития в съседни държави, но също така трябва да кажем, че Русия не е пасивен наблюдател на това, което се случва в държавите около нея. Напротив, тя активно се опитва да изнася и да заздравява определен тип управление. Можем да мислим Евразийския съюз точно като такъв проект на износ на определен тип политическа организация. В този смисъл няма как да не възникнат определени напрежения между Русия и ЕС.
Третият аспект е свързан с начина, по който Русия и ЕС разказват политическото. Европа е до голяма степен плуралистична, няма единен европейски разказ за политиката. Европа е и Европа на отделните нации, и федералистка Европа, и наднационална Европа. Това, което характеризира европейския дебат, е неговата вътрешна плуралистичност. Няма единен разказ. За Русия важи обратното, особено през последните години. Интересно е, че като методология в Русия използват модерни, дори бихме казали постмодерни технологии на колажа, комбинацията и т. н. Опитът обаче е да бъде възпроизведен единен голям разказ за ролята на Русия, за нейната политическа същност, за приемствеността в руската политика от царско време до наши дни. Тази разлика, на пръв поглед абстрактна и не толкова важна, има своите последици и ние ги наблюдаваме. Покрай събитията около Украйна наблюдаваме интересно сближаване между Русия и крайно десни популистки формации в Европа. Това, което ги сближава, е точно този единен разказ, който се опитват да наложат. В отношенията между ЕС и Русия този аспект ще има значение, защото очевидно и в рамките на европейските държави този тип говорене, което са налага в момента в Русия, има някакъв резонанс и Русия се опитва да го използва за свои цели.
Ако трябва да обобщя, имаме напрежения по линията национално-суверенистко, демокрация-авторитаризъм и по отношение на политическия дискурс или пропагандата и търсенето на партньори в определени европейски държави. Разбира се, това са демаркационни, барикадни линии, които могат да бъдат преодолени в бъдеще. Силно се надявам, че те ще бъдат преодолени, но да си затваряме очите и да се държим така сякаш ги няма, не би било отговорно.
Ще завърша с няколко бележки за икономическите отношения. Беше казано много за взаимната обвързаност на ЕС и Русия от гледна точка на икономиката. Разбира се, ЕС е многократно по-голяма икономика от икономиката на Русия. Това обаче, което също трябва да се има предвид, е фокусирането на европейската зависимост в определени сектори като енергийния, които дават възможност на Русия да мобилизира бързо ресурс и да постигне бързо резултат – да речем със спиране на доставки и пр. В един по-дългосрочен план това би било фатално за руската икономика, но би нанесло и сериозни щети върху европейската. Това обяснява и трудностите, които има ЕС при изработването на санкции по отношение на Русия. В рамките на украинската криза става дума за флагрантни нарушения на международното право. Що се отнася до терористичния акт, разбира се, трябва да изчакаме проверката, но ако се окаже, че има някаква връзка, това би било повод за много сериозни ответни действия и санкции, които не могат да бъдат спестени от гледна точка на минималното здраве на международния ред.
Въпроси към двамата участници в диспута
Бойко Василев: Казвате, г-н Калфин, че Русия търси самостоятелна роля, трябва ли обаче всички да се примирят с това, трябва ли Европа да уважи на всяка цена желанието на Русия да бъде самостоятелен и привилегирован играч?
Ивайло Калфин: Мисля, че да. Не си представям противното – да се обясни на Русия, че тя няма да има роля. Да, Русия и Европа са много различни. Но фактът, че са различни не означава, че ние трябва да променим стратегическите цели. Разбира се, трябва да има някакви принципи, които да се спазват. Единият принцип е свързан с преките интереси и сигурността на европейските граждани. Това, което видяхме с терористичния акт, е нещо недопустимо. Защитата на икономическите агенти на Европа е също изключително важен принцип. Недопускане на едностранна зависимост, което в момента се случва. Така че ако тези принципи се спазват, аз не виждам проблем, че Русия е различен играч, че има собствен път, че се опитва да има по-голяма роля. Факт е, че европейският интерес е дългосрочно сътрудничество, което може да се постигне само тогава, когато тези чувствителни точки между Европа и Русия намерят някакво трайно решение.
Б. В.: Г-н Смилов, вие говорите за опитите на руската страна да прескача Брюксел, за да се договаря с националните правителства. Това защо трябва да е лошо? Нали точно вие казвате, че Европа е хармония между националния суверенитет и общата европейска институционалност? Защо да е проблем ако някой се договаря с определени правителства по въпроси, които са от техен интерес?
Даниел Смилов: Проблем е, защото тя се опитва да прави това в области, в които държавите са се разбрали да прехвърлят правомощия на Брюксел. По този начин посланието, което Русия изпраща, е: „Този наднационален проект е фасаден, той не работи, важни са националните правителства, ние действаме по този начин, дори ЕС да има някакви институции, ние залагаме на ключовото разбиране, че целият този проект може в някакъв момент да се разпадне. Важни са правителствата, ние залагаме на ключови партньорства и се опитваме да постигаме изгодни за нас споразумения“. От гледна точка на Русия това е легитимен ход. От гледна точка на ЕС обаче ние трябва да се замислим какво точно се опитваме да правим и по какъв начин запазваме този наднационален проект, който се опитваме да изградим.
Б. В.: Какво обаче ако на някои национални правителства, това им харесва? Ако имате взаимна любов, каква е причината младите да не се вземат? Някой в Брюксел да наложи вето на брака им ли?
Д. С.: Затова казвам, че ние говорим за темата Русия – ЕС. Аз разбирам Европа като този наднационален проект, който се опитваме да изграждаме. Ако темата беше Русия и конкретни национални правителства и какво те ще правят оттук нататък, разговорът щеше да е друг. Европейската интеграция е изправена пред определени рискове, за които трябва да имаме съзнание, когато анализираме отношенията между ЕС и Русия. Разбира се, Русия е суверенна държава, тя може да прави каквото поиска. Но въпросът е има ли право ЕС да има отношение към това, което тя прави, и кога той трябва да се намесва. Един от възможните варианти е ние да се намесваме само когато те правят терористични действия. Това също е теория на международните отношения, която може би има своите достойнства. Но какво става ако някоя държава – да речем Украйна, Грузия или друга страна в този регион – се опитва да изпрати послание: „Ние искаме дългосрочна обвързаност с ЕС“. Тогава ЕС какво прави? Той може да каже: „Нас не ни интересува това. Доколкото няма терористични актове, ние не се месим“. Това би било една възможна позиция. Друга възможност е да се мисли за някакъв тип по-съдържателна позиция по отношение на тези въпроси и аз се чудя какво е отношението на г-н Калфин.
Б. В.: Да, задавайки точно този въпрос нека си представим нещата съвсем предметно – след четири години се открива световното първенство по футбол в Москва, въпросът ми към двамата е как ще изглежда централната ложа, какви ще бъдат хората, които ще седят там от страна на Русия и от страна на ЕС – съюзници, партньори, врагове…?
И. К.: Ние имаме примера с олимпиадата в Сочи, на която доста държавни глави казаха, че няма да отидат. Присъствието или отсъствието на дадено събитие са силни дипломатически знаци. Но тези знаци би трябвало да бъдат част от една политика, която е трайна. Въпросът ми е каква е трайната политика на Европа към Русия. Това, което е заявено поне засега, е, че Русия е дългосрочен партньор. Разбира се, има граници, които не могат да се пристъпят. Ако Украйна иска да направи по-близко сътрудничество, разбира се, тя е добре дошла, но аз не виждам защо Европа трябва да настоява НАТО да влезе в Украйна и в Грузия. Какво носи това на Европа? Повече сигурност? Мисля, че не. В тези страни има вътрешно разделение, има път, който те трябва да изминат, те трябва да си решат вътрешните проблеми и аз не си представям Европа да участва нито с войски, нито икономически да решава вътрешни проблеми, на която и да било страна. ЕС приема страни, които са се подготвили да влязат в него. ЕС дава перспектива, дава възможност, той никога не е бил инструмент, който изпраща войски, решава икономически въпроси и т. н. Това е договорен съюз, в който първо си решаваш домашните проблеми и после отиваш, а не го вкарваш в геополитически конфликти, за да те измъкне от тях.
Д. С.: Съгласен съм, че ЕС не трябва да изпраща войски. Това, което казвам, е, че ЕС не може да стои безучастно на границата. Един възможен прочит на това, което става в Украйна, е: ето украинските власти, украинският народ избраха този път и изведнъж се оказа, че има много силна съпротива от Русия. Тя се опитва почти с пряка военна интервенция да предотврати този избор. Аз питам защо Русия може да си позволи това и защо ЕС да няма дори правото да каже: „Извинявайте, но това е нарушение на международното право и ние ще направим всичко възможно да го предотвратим, няма да пращаме войски, но имаме един куп други възможности – сметките ви са при нас, икономиката ви е тясно обвързана с нашата.“ Защо ЕС да не каже това?
И. К.: Ще дам един пример от последните дни. Русия за пореден път забрани вноса на един куп молдовски стоки. 60% от приходите в бюджета на Молдова идваха от износ в Русия. Сега чувам, че шведският външен министър заявил героично: „Ние ще направим всичко възможно да помогнем на Молдова.“ Хайде да видим как Европа помага? Ако Русия спре доставките на газ, може ли Европа да достави газ в Украйна? Ако Русия забрани или намали износа на някои от тези страни, които са силно зависими все още от руския пазар, може ли Европа да компенсира това и с какви инструменти? Нека бъдем реалисти и да не надхвърляме възможностите на Европа. Това е един дълъг процес, безспорно тези страни трябва да се стимулират и да се интегрират постепенно в далечно бъдеще, но това са техни проблеми, изборът в момента е техен, Европа може да даде другата алтернатива, за да не са те политически зависими от Русия, но това е един продължителен процес. Мисля, че икономическите санкции просто не работят, особено дългосрочно.
Д. С.: Това е до голяма степен дебат за прагматиката. Съгласни сме, че общата позиция е, че ЕС трябва да има ценностна позиция и оценка на ситуацията. Въпросът вече е кой е най-адекватният и най-реалистичен начин това да се постигне. Ако приемем, че ще се наложат някакви санкции, трябва да има вътрешни преразпределения в самия ЕС. Ако, например, България наложи някакви санкции, тя трябва да разчита на солидарност от други държави. Не бих се съгласил обаче, ако тезата е – понеже има толкова прагматични трудности, не трябва да правим нищо, защото видите ли се опитахме да наложим някакви санкции, но стана по-лошо, от което следва, че ЕС нищо не може да направи. Не съм съгласен с тази теза.
Б. В.: Възможно ли е въобще Европа да говори на един глас за енергетика с Русия или едно е „Северен поток“, друго е „Южен поток“ и така е завинаги?
Д. С.: От моя гледна точка това е всъщност централният въпрос – ние имаме ли ясен отговор какво правим в ЕС, каква е перспективата. Оттам нататък отношенията с Русия лесно биха могли да се решат. Трябва да призная обаче, че основният проблем е вътрешен и този вътрешен проблем се използва доста умело от настоящата руска администрация, за да подсили напреженията вътре в рамките на ЕС. Това е големият дебат и за съжаление не съм голям оптимист, особено в краткосрочен план. Напротив, центробежните сили в рамките на ЕС се засилват и това автоматично усилва и позицията на Русия във взаимодействието с ЕС. Моята оценка за позицията на България е, че ние имаме интерес от една по-силна Европа. Ако това се случи, много от проблемите, пред които сме изправени в момента, няма да бъдат актуални.
И. К.: Мисля, че Европа в много отношения говори с един глас. Третият енергиен пакет е европейско решение, с което всеки доставчик, включително Русия, трябва да се съобразява. Факт е обаче, че когато говорим за „Южен поток“, става въпрос за следния избор – дали същият този газ, който в момента идва в Европа, да минава през Украйна или да минава през България и да влиза директно в ЕС. И тук се намесват отново и отново геополитическите съображения. Според мен „Южен поток“ е важен проект, който, разбира се, трябва да стане по европейските правила.
