След години изпробване на моделите на политическия ислям – както в неговата сунитска, така и в шиитската му форма – равносметката започна да излиза на повърхността. Това е особено видимо най-вече що се отнася до религиозния аспект, наложен навремето от лозунгите за завръщане на мюсюлманската общност към нейните извори.
Многобройни проучвания на различни изследователски центрове показват, че дълбокото противоречие между реториката и реалното поведение на редица ислямистки партии и движения е породило отвращение у широката общественост от техните основни принципи. Това доведе до силно недоволство от доминирането им на политическата сцена в Иран, Ливан и Ирак, а също в Египет, Мароко и Саудитска Арабия, където се надигна силна вълна срещу феномена, известен на местно ниво като „Ислямско пробуждане“ (Ас-Сахва ал-исламийя). Обществото отхвърли неговите идеи, които според саудитски критици и бивши активисти на движението стигнаха до краен радикализъм и твърде тясно тълкуване на ислямското право (шариата). Показателен пример в това отношение е известният проповедник Аид ал-Карни, който публично се извини за грешките на своето движение. Той призна, че тези крайности са тласнали много млади хора в страната и извън нея към радикалната либерална левица, а в някои случаи – и към атеизма.
От другата страна на Персийския залив мащабно проучване на общественото мнение под наслов „Нагласите на иранците към религията“ разкрива сериозен отлив от традиционните религиозни норми в иранското общество. Данните сочат, че 60% от населението на страната не практикуват задължителната мюсюлманска молитва (намаз), а 73% се противопоставят на принудителното носене на хиджаб. Изследването е осъществено в рамките на 15 дни (между 6 и 21 юни), като в него са взели участие над 50 000 респонденти, 90% от които живеят на територията на самия Иран.
Нагласи към алкохола и демографски профил на проучването
Изследването е проведено от специализирания независим институт GAMAAN („Гамаан“). То обхваща пълнолетни граждани на възраст над 19 години, които са грамотни и живеят в Иран – група, съставляваща около 85% от възрастното население на страната. Резултатите са представителни за тази демографска категория с 95% статистическа достоверност и допуснато отклонение от 5%. Проучването целенасочено се стреми да измери и документира реалните нагласи на иранците към религията и свързаните с нея социални въпроси, които поради строгата цензура и ограниченията в страната не могат да бъдат изследвани публично.
Подробният анализ на данните показва, че 60% от респондентите изобщо не практикуват молитвата. Останалите 40% се молят с различна честота, като от тях малко над 27% (общо около 11% от населението) посочват, че извършват задължителната ежедневна молитва по пет пъти на ден.
Според данните 71% от иранците смятат, че религиозните институции трябва сами да осигуряват издръжката си, вместо да получават държавно финансиране. Над 73% се противопоставят на принудителното носене на хиджаб, като едва 12% настояват за неговото задължително носене на обществени места. Същевременно 58% от анкетираните изобщо не вярват, че ислямът предписва хиджаба като задължителен религиозен атрибут. Въпреки строгите законови забрани в страната около 37% от иранците консумират алкохол редовно или понякога. Мнозинството от 55% посочват, че не пият, докато близо 8% от населението се въздържат от алкохол единствено поради липсата на достъп или твърде високите цени на черния пазар.
Ерозия на принципите на революцията
Социологическото проучване на GAMAAN не анализира дълбоките причини за тези резултати, но Международният институт за ирански изследвания „Расана“ (със седалище в Рияд) разглежда темата в своя скорошен доклад, озаглавен „Ерозия на принципите на иранската ислямска революция“. В анализа се посочва, че навремето революцията е издигнала лозунга за защита и овластяване на „уязвимите и онеправданите“. Четири десетилетия по-късно обаче същата тази социална група се оказа в открит „конфликт с арогантността на духовенството и неговия приближен кръг“ – докато иранският режим успя да извлече огромни дивиденти чрез политическата експлоатация и масовата мобилизация на обществото, самите граждани останаха излъгани в своите очаквания.
Отделни части на изследването анализират бунтовете на онеправданите слоеве, протестните движения на етническите и религиозните малцинства след 1979 г., както и дълбоката криза на политическата легитимност в Иран. Специално внимание е отделено на провала на проекта за изграждане на класическа национална държава, на масовото народно недоволство срещу вътрешните политики на режима и механизмите за социална мобилизация на уязвимите групи.
Авторите на доклада – Махмуд Хамди Абу ал-Касим и Абд ал-Рауф Мустафа ал-Ганими – проследяват и външнополитическите измерения на тези процеси. Те очертават безизходицата, пред която е изправен иранският регионален проект, включително ролята на Техеран за ескалацията на масовите вълнения в Ирак и Ливан. Изследването детайлно описва мястото на тези две държави в геостратегията на Иран, инструментите за налагане на иранско влияние по места, както и надигащия се автентичен отпор на иракското и ливанското общество срещу намесата на ислямската република. В заключение анализаторите оценяват как тези народни недоволства ще рефлектират върху бъдещето на иранската експанзия в Близкия изток.
Макар в действителност онеправданите слоеве да са напълно маргинализирани, изследователите доказват, че от времето на Ислямската революция насам никое друго понятие в Иран не е било толкова експлоатирано, колкото терминът „потиснати“ (мустадафин). Управляващият елит, начело с Върховния лидер, извлича значителна част от своята политическа и морална легитимност именно чрез налагането на това понятие – както на доктринално и теоретично ниво, така и по чисто прагматични съображения за масова мобилизация.
Журналистът Николас Пелхам, който посещава Иран през 2019 г., отбелязва: „Техеран е може би най-малко религиозната столица в Близкия изток. Духовниците доминират в новините, все едно играят ролята на морални лидери в телевизионни сериали, но аз никога не ги видях по улиците – освен по рекламните билбордове. За разлика от повечето ислямски страни, тук призивът за молитва (азанът) почти не се чува. Консумацията на алкохол е строго забранена, но доставката му до дома е по-бърза от тази на пица“.
Изследователят на ислямския свят Мохамед Атия посочва, че иранският режим целенасочено инструментализира религията, за да оправдае политическия и икономическия упадък на страната, да смаже опозицията и да укрепи своята диктатура. Тази диктатура се основава на сляпото подчинение на Върховния лидер (наричан „Великия учен“ или правоверен юрист). Анализаторът подчертава, че именно този подход е отблъснал иранците от религиозността. Държавните институции вече брутално се намесват и в най-интимните детайли от личния живот на хората под претекст, че налагат религиозните догми и морал.
Политическият анализатор Ибрахим ал-Ашкар свързва масовото отчуждаване на иранците от религията с широко разпространеното схващане, че именно тя е в основата на кризата в страната им. Този процес е напълно логичен, тъй като иранският режим – с целия си военен, политически, икономически и социален апарат – е пряко сраснал с духовенството. Самите духовници са издали хиляди религиозни укази (фетви) в подкрепа на статуквото, обявявайки всяка форма на бунт срещу властта за грях. Ал-Ашкар посочва още, че засилването на секуларните и атеистичните нагласи сред иранските жени е директен отговор на драстичните законови ограничения. Тези рестрикции налагат строги забрани относно облеклото – на иранските жени е забранено да носят други дрехи, освен черни – ограничават достъпа им до спортни събития, контролират публичното им поведение и външен вид, включително употребата на козметика, и ги поставят под абсолютната законова опека на мъжа.
Според социолога Фадл Шалк отчуждението от религията в Иран представлява дълбока културна революция срещу модела на живот, наложен от ислямските институции след идването на власт на първия лидер на революцията – имам Хомейни. Масовите протести от 2022 г., които обхванаха страната и продължиха повече от шест месеца, издигнаха емблематичния лозунг „Жена, живот, свобода“. Те имаха за цел да променят начина на живот на иранските граждани, като жените бяха и продължават да бъдат основен двигател и главни герои в тези събития.
В този контекст Шалк поставя фундаменталния въпрос: „Дали тези протести в Иран не сигнализират за началото на дълбока трансформация в мюсюлманския свят и за необратимо отслабване на хватката, с която религиозните режими контролират обществото?“.
В статията си, озаглавена „Започна ли упадъкът на религиозната държава?“, Фадл Шалк твърди, че теократичният модел „вече е невъзможен“ в съвременния свят. Според него този тип управление „чрез своя тотален контрол и пълно отричане на политиката, на правото на изразяване и на самото човешко съществуване, както и чрез фанатичното си упорство да следва наложените догми, превръща обществото в просто ехо на мисленето на моллите“. Авторът категорично подчертава, че „културната революция, изразена чрез искането за премахване на хиджаба, в крайна сметка е политическа революция. Нагласите на обществото – или по-точно неговото съзнание – вече са качествено изменени. Ето защо е неизбежно да се промени и формата на властта, за да се разкъса догматично-ритуалната примка на духовенството и шейховете. В противен случай алтернативата е насилие – процеси, които впрочем вече са в ход“.
Богът на новото поколение
Сред иранската младеж все по-често се повдигат фундаментални въпроси, засягащи самите устои на вярата и източника, от който произтича религиозността – а именно, самото определение на Бога. В този контекст иранският мислител Али Махджур отбелязва, че Богът на новото поколение в Иран е не просто различен от този на предците им, но е и напълно неразбираем за нас, по-възрастните. Той няма нищо общо с Бога на нашите бащи и майки, който седи на своя престол и раздава правосъдие. Той не прилича и на Бога на ислямските правоведи (факихите), който обещава на вярващите райски деви (хурии) и ги заплашва с геената огнена, изграждайки връзката си с тях единствено на принципа на наградата и наказанието. Богът на новото поколение не е нито „Богът на бедните“, описан от Франсис Бейкън (при когото нуждата ражда сляпото подчинение), нито пък е „мъртвият Бог“ на Ницше.
Махджур добавя, че Богът на новото поколение е в състояние на непрекъснато формиране и трансформация – неговият образ се мени във всеки един момент. Той няма застинала, постоянна същност, поради което и вярващият в него не се стреми към статичност и консерватизъм. Мислителят подчертава, че съзнанието на това младо поколение, чието всекидневие включва поток от стотици аудио-визуални промени, не може да се задоволи с една-единствена, закостеняла представа за Божественото. Съзнателно или не, младите хора търсят един Бог, който не е застинал в догми, Бог с нова същност и динамично присъствие. Тази тяхна представа напълно отразява дигиталния свят, в който живеят и в който всичко се обновява с изключителна бързина.
Нападения над джамии и изгаряне на Корана
На фона на мащабните протести, които разтърсиха Иран през последните години и бяха брутално потушени от властта с цената на стотици жертви, изплува един особено поразителен феномен. Част от недоволните граждани насочиха гнева си не само срещу правителствените сгради и щабовете на силите за сигурност, но и срещу религиозни обекти. Според официалните ирански медии, както и според опозиционни платформи като телевизия „Иран Интернешънъл“ (Iran International), десетки джамии и религиозни гробници в цялата страна са станали обект на вандализъм. Някои от тези храмове бяха подпалени, а в тях бяха изгорени и екземпляри от Свещения Коран.
Сред тези обекти бе и известната джамия „Ар-Расул“ в Техеран, която бе подпалена на 9 януари, докато събралото се множество скандираше: „Смърт на диктатора!“.
Подобни прояви на насилие, разбира се, по никакъв начин не могат да бъдат повод за радост. Религиозните храмове и местата за поклонение никога и в никакъв контекст не бива да се превръщат в мишена. Нещо повече – малцината представители на опозицията, които извършват или оправдават подобни нападения, трябва да осъзнаят, че радикалните действия не служат на каузата за свободен Иран. Към тази кауза всъщност се присъединяват и милиони дълбоко вярващи мюсюлмани както в самата страна, така и извън нейните предели.
Ожесточена враждебност към религията
Известният турски анализатор Мустафа Акьол отбелязва: „Остава един неоспорим факт: самата Ислямска република допринесе за раждането на тази ожесточена враждебност към религията. В продължение на десетилетия режимът оправдаваше авторитарното си управление с постоянни позовавания на исляма. Докато Върховният водач твърдеше, че управлява от името на Аллах, опонентите на режима биваха заклеймявани като „врагове на Аллах“. В отговор на това някои от тези противници на властта действително се обърнаха срещу Аллах“.
Дори джамиите – институции, които по принцип се ползват с дълбоко уважение в ислямския свят, включително сред нерелигиозните хора – се оказаха въвлечени в тази крайна политизация. Голяма част от тях бяха превърнати в оперативни щабове на държавния репресивен апарат, най-вече на прословутата милиция „Басидж“ (чиято бруталност я прави обект на масова омраза сред протестиращите). През август 2024 г. самият командир на тази паравоенна организация публично се похвали, че 79% от базите на „Басидж“ са разположени „именно в джамии“.
Не е ли тъкмо безогледната експлоатация на исляма от страна на режима факторът, който отприщи вълната от яростни антиислямски настроения, насочени дори срещу местата за поклонение? Както отбелязва в платформата X емигриралата иранска журналистка Назанин Нури, „смъртоносната теокрация, която убива, изнасилва и екзекутира иранците в името на исляма“, е основният виновник за този безпрецедентен „гняв срещу религията“.
Според Акьол тази религиозна трагедия, причинена от самия режим, далеч не се изчерпва с инструментализирането на вярата за политически цели – явление, което не е рядкост в Близкия изток. В продължение на десетилетия иранската теокрация се опитваше да преформатира изцяло обществото по свой собствен модел чрез агресивни политики на „ислямизация“, налагани отгоре. Режимът въведе принудителни религиозни практики като задължителния хиджаб, забрани проявите на т.нар. социални „пороци“ като консумацията на алкохол и криминализира деяния като богохулството, ереста и вероотстъпничеството. Резултатът от тези репресивни мерки обаче се оказа напълно противоположен на очакванията: вместо да укрепи вярата и религиозността, той тласна милиони иранци към пълно отчуждаване от исляма и дори към загуба на каквото и да е уважение към него.
Този поразителен парадокс често изненадва външните наблюдатели. Сред тях бе и световноизвестният социолог Амитай Ециони, който посети Техеран в началото на XXI век и остана поразен от гледката на „почти празните“ джамии и малкия брой хора, спазващи строгия пост по време на свещения месец Рамадан. Години по-късно, през 2020 г., кореспондентът на сп. The Economist Николас Пелхам прекара известно време в иранската столица – част от което премина в ареста – и стигна до сходно заключение: градът „е може би най-малко религиозната столица в Близкия изток“. Той също отбеляза ироничния факт, че макар алкохолът да е строго забранен от закона, „доставката на вино до дома е по-бърза от тази на пица“.
Междувременно социологическите проучвания на института GAMAAN („Гамаан“) документират рязък отлив от исляма. В тяхното мащабно онлайн изследване от 2020 г. едва около 40% от респондентите се самоопределят като мюсюлмани. Мнозинството от анкетираните се описват като нерелигиозни, атеисти, зороастрийци или като хора с духовни търсения, но без институционална религиозна принадлежност. Забелязва се и тенденция на преминаване към християнството, много граждани се присъединяват към нелегалната („подземна“) църква в Иран, която редица християнски организации днес определят като една от най-бързо развиващите се християнски общности в света.
Най-новото национално проучване, проведено от Алианса за обществени въпроси на иранските американци (PAAIA), отчита сходна значителна промяна и сред иранската диаспора зад океана. Данните показват драстичен спад в религиозното самоопределяне: докато през 2009 г. общо 43% от иранските американци са се идентифицирали като мюсюлмани, през 2025 г. този дял се е свил почти наполовина – до едва 24%. За сметка на това в анкетите се наблюдава огромен скок в процента на хората, които открито заявяват липса на религиозна принадлежност, определяйки се като агностици или атеисти.
Ще приключи ли някога този трагичен ирански експеримент с „насилственото налагане на религията“? Рано или късно – да. И това няма да се случи поради чужда намеса – отбелязва Акьол, – а защото все по-голяма част от обществото отказва да вярва в официалната идеология, а системната корупция и управленската неспособност на режима неизбежно проправят пътя към неговия крах. Процес, който поразително напомня разпадането на бившия Съветски съюз. Рано или късно Иран ще бъде свободен.
А дотогава Ислямската република ще дава вечен урок на вярващите от всички религиозни традиции, които биха се изкушили от желанието да налагат вярата си чрез лостовете на държавната власт. Защото властта развращава. А когато се съчетае с религията, тя неизбежно развращава и нея.
