Християнският Бог е личен Бог, Той е Бог-Личност (и дори – в което тук няма да се задълбочавам – Три Личности, Които са един и същ Бог).
Неоспоримо е обаче, че личността – при това всяка личност – се познава и се разбира не по друг някакъв начин, а чрез отношението ни с нея, и което е особено важно: в отношението ни с нея. Така ние знаем, че определен човек е личност, но самата му личност, разбира се познаваме едва когато встъпим в отношение с нея.
Това, мисля, би следвало да е ясно и разбираемо за всеки. Знаейки някого, без да сме в лично отношение с него, ние знаем, познаваме само „индивида“ за който знаем, че е личност. Самата му личност, обаче; този – фигуративно казано – квантор за уникалност, който стои пред качествата на индивида – ние узнаваме едва когато човекът се обърне към нас и влезе с нас в лично отношение. В отношението пък индивидът се обръща към мен с определено „ти“, тъй както и аз започвам да имам личността му като определен „ти“. Личността, сиреч, се разкрива само в това „ти“ – в това различно за различните отношения „ти“, което аз й казвам, което тя става за мен.
Но ако следователно Бог е Личност и ние се отнасяме към това положение не просто като към определена „характеристика“ наред с другите Му характеристики (изредени в учебникарската рубрика за „природата на Бога“), а с цялата сериозност, за която то е достойно, ние трябва, струва ми се, да се съгласим, че да имаш Бога, да познаваш Бога, това ще рече непременно да Го имаш след като Той ти е станал „Ти“ – „Ти, Боже“, и изобщо, след като имаш този уникален „Ти“ – „Ти, Господи“. Обратно: ако ти все още нямаш такъв „Ти“ – „Ти, Боже“ – ти въобще нито познаваш, нито можеш да познаваш „Бога“. Тук упорстващите в неверието са прави срещу всички рационалистични богослови, защото изглежда Бог е за човека единственото „нещо“, което първо трябва да бъде за него „Ти“ („Боже“), за да може да бъде поради това и „Той“ („Бога“); което просто не може да бъде за човека „Той“ („Бога“), ако не е „Ти“ („Боже“). Божеството на Бога е за нас в Личността на Бога (ни) и в тази Личност, в този „Ти“ – Той е (и е абсолютен и е трансцендентен). В „Абсолюта“ обаче, просто в Абсолюта, в „Първата причина“, в „съвършеното битие“ сами по себе си няма Бог, няма, тъй да се каже, „Божественост“.
Бог въобще е Бог, доколкото можеш да Му извикаш „Боже“ и само доколкото можеш да извикаш „Боже“, Онзи, на Когото Го извикваш е „Бога“. А абсолютното, „съвършеното битие“, все още не са достатъчно основание за подобно извикване, дори, повтарям, съществуването му като действително „нещо“ да би било доказано.
Пак помислете и признайте, че дори – бидейки още невярващи – да се убедите (от средновековния теолог Анселм Кентърбърийски, например), че „онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“ съществува с необходимост – с това вие няма да се убедите в „Бога“ – няма да станете вярващи в Бога. Вие, парадоксално казано, трябва да можете да кажете „Ти, Боже Си“ и тогава, едва тогава вече сте вярващи (в това, че Бог „е“). Като вярващи в Бога пък, вие разбира се, сте убедени, че „[Ти си] онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“.
Фигуративно казано: Бог е за нас единственият „предмет“, при който vocativus е логически преди nominativus; при който „съществуването“ е под условието на „призоваването“. Бог е в „Боже“, а не в „абсолютността“ и не в битието на абсолютността (макар че ако имаме такова „Ти“, имаме Го като Абсолют). Бог е във вокативността, а не в номинативността, макар че – ако сме вече способни по подобно vocatio, викаме в него nomen Dei; викаме Бога.
Ето защо аз твърдя, че по своята най-дълбока същност християнското Богомислие, християнското Богопостижение не е есенциалистко (т. е. не е и не може да бъде мислене и познаване на определено Абсолютно битие), а е, напротив: екзистенциално, т. е. е мислене, познаване, зрение и, преди всичко, имане на определен „Ти“. Да, Бог е Бог на всички (и на вярващите, и на невярващите в Него), но Той е същевременно Бог само за онези, които са могли да кажат и казват „Ти, Боже“. И като го казват – познават Бога, имат Бога.
Какво ще рече обаче екзистенциално Богомислие, за което твърдя, че е единствено възможното Богомислие, доколкото по чисто есенциалистки път казвам, до Бога не може да се достигне?
Една аналогия би ни била тук от голяма полза и аз моля тя да не бъде считана за профанация, тъй като – предупреждавам за това – аз изобщо не я взимам като нещо повече от аналогия.
И тъй, да помислим: нима не е безспорно, че само за онзи човек, който е влюбен, който, значи, се намира в любовно отношение с някого – съществува и може да съществува реалността „любим“? Нали, казвам, само онзи човек, който обича, въобще има и познава тази „същност“ – „любим“?
Това, разбира се, не означава и съвсем не означава, че съществото, което му е „любимо“ не съществува само по себе си – при това тъй, че да би могло да се посочи също и на невлюбения в него човек. Не означава също, че това същество няма личните качества, с които е „любимо“ на влюбения, именно само по себе си. Това обаче означава, че като такова – като „любим“, то е открито и познато само на влюбения в него – такова е само в екзистенциалното отношение на влюбения в него – само в неговото „ти, любими!“
И ето: невлюбеният би могъл да поиска от влюбения – „покажи ми любимия“ [си]. Тогава влюбеният, естествено, ще му посочи този човек, в когото е влюбен. Поглеждайки към него, невлюбеният ще види следователно, не някой друг, а именно „любимия“. Ще го види, но… „любимият“ няма да види в него, „любимият“ няма да познае и няма да го познае по никакъв начин. Аналогията може да бъде продължена още по-нататък: ако невлюбеният и нелюбилият никога (ако си представим такъв нещастен човек) започне да разпитва влюбения и му каже: „Какво искаш да ми речеш с това, че онзи човек ти е „любим“ – това ли, че той е красив? Какво ще му отвърне влюбеният? Не, не това искам да кажа. „Любим“ не значи тъкмо красив. Ето, онзи там също е красив, но не ми е любим.“ Добър ли значи тогава?“ Не, не значи и тъкмо добър“. „Интересен ли?“ Не и тъкмо „интересен“ не значи.“ И т. н. Този диалог може да продължи така до безкрайност, докато – убеден съм в това – не се окаже, че „любимият“ не е нищо от всичко онова което може да се опише и изкаже на равнището на обективистичното „казване“… В резултат на всички тези отрицания обаче, нека си дадем сметка, невлюбеният ще е получил един „празен клас“, докато влюбеният ще е описал, ще е очертал, ще е отграничил (от всичко друго) именно „любимия“. И само влюбеният ще е описал „любимия“, докато невлюбеният нищо нито ще е описал, нито ще е започнал да има в съзнанието си.
Какво ни научава тази аналогия? Научава ни, че отделено от екзистенциалното отношение или вън от него, ти изобщо не можеш да имаш в мисълта си „любим“. Не можеш и да го получиш за мислене (чрез определени логически операции, които извършват определянето му). Ако ли пък го мислиш – като чиста „същност“, като „любим“, взет именно в кавички мисълта ти ще има само сянката на въпросната „същност“, при това в чисти негации и значи само ще раз-граничава тази „същност“ от всички други, без обаче, поради това, да я има в границите ѝ, да я познава.
Е, християнското Богомислие и Боговидение, според мен, показва една аналогия с описаното. Вън от екзистенциалното отношение с Бога, преди екзистенциалното отношение към Бога, ние просто не можем да познаем Бога. Първо в Богомислието и Богопознанието е екзистенциалното отношение с Бога – „Боже!“ – и вследствие на него, в него – е имането на Бог и същността на Бога. Както виждаме, уникална тук е, тъй да се каже, хронологията. При всички други „предмети“ ти първо трябва да ги имаш, да ги помислиш – да имаш следователно тяхното битие – за да можеш сетне да влезеш и в някакво екзистенциално отношение с тях. При Богомислието (аналогично в този смисъл с мисленето и познаването на „любимия“) се оказва обратното: ти трябва да си в екзистенциално отношение с Бога и само доколкото си в екзистенциално отношение с Бога, можеш въобще да имаш Бога. Само – да го кажем пак по този начин – когато съумееш да промълвиш „Боже мой!“, ти ще имаш, ще можеш да познаеш този „предмет“. Никога обаче не ще можеш да извикаш „Господи!“ на едно „абсолютно битие“, на една „първа причина“ и т. под., та дори да бъдеш напълно убеден от определени аргументи, че те са не само в мисълта ти, но – доколкото са в нея – са и в действителност.
Ето защо, обаче, и никакво логическо доказателство не може да ти даде „Бога“, да ти даде „Неговото“ съществуване, което да те накара да извикаш „Боже“.
Но как можеш да Го извикаш? И не трябва ли първо да имаш – да мислиш и да си убеден в това, което мислиш – за да извикаш и да призовеш? На този въпрос, според мен, се отговаря не иначе, освен като на свой ред се попита: а как само онзи, който (вече) може да каже някому „любими“, може да мисли и да познава тази „същност“, която не е нито просто в красотата, нито просто в добротата, нито просто в полезността, нито в нищо, в нищо от онова, което може да се каже? Как трябва да си влюбен, за да познаеш и видиш въобще „любим“? Ето така и само онзи, който извика „Боже“, познава Бога, „вижда“ Бога. Защото Бог в Бога се познава, тъй както любимият в любимия – и него просто го няма в простото „битие“, пък било то и красиво, добро, най-добро, неограничено добро, повече от всяко добро…
В това е първата тайна на личностното християнско Богомислие. Напразна е надеждата на всеки, който иска да постигне Бога, да се убеди в Неговото съществуване, та да може да Го призовава. Напротив: ако не Го призове – ако не Го призовава, той и няма да има Неговото съществуване.
А как да стигне до това да Го призове? Как да стигне до това да влезе в отношение с Личността Му? На този още по-дълбок въпрос ще се опитам да дам някакъв (посилен) отговор в някой следващ текст