Как не си купихме Тръмп-чорапи?

През последните пет години възхитата ми от великата американска демокрация, самата възможност да употребявам устно и в текстове този израз бяха силно проблематизирани, бяха направо застрашени…

Все по-дълбинни стават осъзнатите ми основания за моите проамерикански увлечения. На първо място, това е историографското знание, че от всичките „велики сили“ (или от тези, които са се превръщали с десетилетията в такива „сили“) именно САЩ неизменно са подкрепяли през втората половина на ХIХ и първата половина на ХХ век българските каузи в страшни дни на изпитания (от различните акции в подкрепа на българите за справяне с последиците от погрома след Априлското въстание през 1876 г. до защитата не само на нашата национална териториална цялост от президента Удроу Уилсън с неговата знаменита мирна програма на Парижката конференция на „победителите“ след края на Първата световна война, със знаменитите и за съжаление нереализирани негови „14 точки“). Та могат ли да бъдат забравени делата от годините на високото Българско възраждане: просветителските дейности на американските протестантски мисионери в Банско и къде ли още не, цялата им издателска дейност, финансирането на преводите на библейските книги на Петко Славейков и екип, симпатиите към националноосвободителните акции на ВМОРО, включително и за Илинденско-Преображенското въстание!? А и аз самият никога не забравям от семейната си история, че прадядо ми генерал Иван Фичев и баба ми Маргарита Фичева-Карафилова са възпитаници на цариградските знаменити американски училища – мъжкия Роберт колеж и женския Константинопол колеж!

Така през последните пет години възхитата ми от великата американска демокрация, самата възможност да употребявам устно и в текстове този израз бяха силно проблематизирани, бяха направо застрашени…

Разхождахме се през лятото на 2016 г. из прекрасния градец Саусалито, от другата страна на Беерията на Сан Франциско, отвъд моста Голдън Гейт. Попаднахме на крайбрежната улица на пъстър, пределно шарен скъпарски магазин за чорапи. Имаше три четвърти чорапи с какви ли не яркоцветни персонални изображения – от Бийтълс до Мадона и Меси. Предстояха обаче през ноември президентските избори и хит бяха чорапите с изображенията на основните претенденти – Хилари Клънтън и Доналд Тръмп. Особено забавно бе одиозното изображение на Тръмп – майсторски бе направено и с реален обем предизвикателно стърчащото му русо перчемче, сътворено от прекрасни твърди (колосани?) рижи конци, бяха изобразени (някак „изплетени“ по чорапа) дори и червенините по бузите му. С дъщеря ми веднага пожелахме да си купим един чифт; представихме си как ще си ги менкаме тези чорапи през септември в Созопол. Краткият вътрешносемеен диспут предотврати това ни намерение, основният аргумент беше: „Глупости, ще ви вземат за тръмписти!“ И наистина, нямаше ли да ни сметнат за фенове, а не за хора, на които през тези летни дни на шумната предизборна кампания този клоун милиардер бе абсолютно досадил от телевизията и от всякакви други скачащи, светещи, мигащи и застинали нагледи? Накрая купихме за компенсация на дъщеря ни чорапи с отровнозелена клонка марихуана – малък носталгичен спомен за вилнялите в края на 60-те по тези райони деца-цветя. И до днес съжалявам за тръмпистките чорапи! Нямахме фантазия да си представим тази одиозна личност като американски президент. Наистина, голямо изпитание за моя респект към великата американска демокрация се оказа неговият абсолютно неочакван и застрашаващ сигурността на целия свят мандат!

На 26 октомври 2016 г. – като „Озвук от един телевизионен дебат“ – написах краткия текст „ХАРЕСВАНЕТО НА ДОНАЛД ТРЪМП КАТО МЕК ИЗРАЗ НА АНТИАМЕРИКАНИЗМА“. Ето неговото начало:

„На 25 октомври вечерта, под шапката на предаването „Референдум“, по Българска национална телевизия (БНТ 1) се състоя телевизионен дебат на група кандидати за президент (вицепрезидент) на Република България – издигнати от „малки“ партии, представени в Народното събрание. Участниците сами себе си определиха като „Б отбора“, въпреки че някои от тях бяха добре познати обществени фигури – от Жорж Ганчев до Велизар Енчев. В студиото водещата Добрина Чешмеджиева бе същинска тигрица; справи се като истински звероукротител с напиращите страсти, с пределната воля за изява.

На не за това е моят отзвук. Нормално бе да се предполага, че всички кандидати ще се проявят като някакъв вид „русофили“, увлечени в по-голяма или по-малка степен от идеята „да се балансира“ между различните „сфери на влияние“ или направо да се търси евроазийска ориентация за страната ни (майната ѝ на съюзната ни солидарност в ЕС и НАТО!), че ще говорят хорово против „колониалното господство“ (против „управляваните управляващи“ според очевидно обикнатата формула на един от участниците), че ще оплакват обеднелите си и маргинализирани сънародници – въпреки собствената очевидна и дори заявена заможност. Но че в студиото ще се постигне от участниците пълен, ентусиазиран и възторжен консенсус за желания победител в предстоящите избори за президент на Съединените американски щати в лицето на Доналд Тръмп, виж, това за мен бе драматична изненада! Ама тези хора наистина ли го мислеха всичко това за полезността на този бизнесмен политик за света и за неговата „предвидимост“, или ни се подиграваха? А може би и те самите като родни кандидат-президенти се идентифицираха по някакъв начин със същия този Тръмп? Малко по-късно осъзнах, че тук вероятно има нещо друго.

Осъзнах го благодарение на тази история…“

И тук в краткото си съчинение разказвах възпроизведената по-горе случка с така и некупените чорапи. А то самото завършваше така:

„И ето ти сега спонтанният консенсус в студиото на предизборния „Референдум“ – можехме, ако бяхме купили почти скулптурното текстилно изображение на Тръмп, да предложим на Добрина Чешмеджиева да даде чорапите като премия на най-речевития кандидат. Какво ли още не можехме…

Но докато се тюхках за тези нереализирани възможности, внезапно ме осени прозрение за дълбинния смисъл на осъщественото студийно телевизионно единодушие. Ами хората просто бяха проявили невероятна интелигентност и такт. Вместо да проявяват обичайния за стотици, стотици милиони хора по света антиамериканизъм, вместо да влязат в този вече преизтъркан шаблон, дискутиращите бяха решили фино да се подиграят на Америка, на самата възможност толкова нелепа личност да достигне до позицията на основен претендент за президентския пост в САЩ. Да, нямам друго обяснение!“

Въпреки ирониите по отношение на „тези“ наши и на „онзи“ американски кандидат-президенти, бедна ни беше фантазията какво ще ни се случи в предстоящите четири години, вследствие на просташките жестове и гримаси и на нелогичните решения на този силово действащ мъж, внезапно заел най-властния в света държавен пост. Заинатяването му да не признае загубата си от президента Байдън и нежеланието да напусне светлата сграда на Белия дом бе последната му гримаса към изумения от всичко негово свят.

Проф. Михаил Неделчев е литературен историк и критик, автор на десетки книги, между които „Социални стилове, критически сюжети“ (1987), „Размишления по българските работи“ (2002), „Литературноисторическата реконструкция“ (2011), „Двете култури и техните поети“ (2012), „Ефектът на раздалечаването“ (2015). Той е преподавател по теория и история на литературата в Нов български университет; почетен професор на НБУ.