Бях се уволнил вече от казармата с чин редник от запаса и известно време се щурах насам-натам. Поработих една година в Киноцентъра, в бояджийската бригада. Правехме крепости от стиропор, състарявахме дървении от пресен чам, боядисвахме с пистолет плоскости с блажна боя насред високите витошки поляни. Вятърът духаше срещу нас и боята ни покриваше целите, ставахме бели, ставахме зелени, ставахме червени. На края на деня дълго се миехме с кореселин, но боята не се махаше.
Понякога си правехме шегички. Бай Григор, доайенът, старателно заключваше шкафчето си. Вътре той държеше най-различни скъпоценни инструменти. Двамина изрязаха шпертплатовата стена, до която опираше гърбът на шкафчето, изрязаха и гърба на шкафчето и му свиха всички инструменти. И пуснаха на стената в другото помещение един парцал, да скрие дупката. Бай Григор щеше да получи апоплектичен удар. Отключва си шкафчето, а то празно. Добре че вътре намери предвидливо оставена цяла каса бира. Да има и за него, и за другите.
Един ден спешно ме изстреляха пред Народното събрание с една кофпомпа. Там снимаха някакъв филм, действието се развиваше преди Девети, когато по жълтите павета е нямало маркировка. И аз трябваше да търча и да скривам с жълтата боя в кофпомпата бялата маркировка. За беда, тъкмо тогава заваля дъжд. Помощник-режисьорът се беше качил на последния етаж на хотела и ревеше отгоре през един мегафон:
– Бояджията! Айде!
И аз търчах с тежката кофпомпа в дъжда, пръсках с жълта боя маркировката, но дъждът веднага измиваше боята и отдолу пак се показваше бялото.
Най-хубавото нещо бяха командировките. Бях на снимките в Правец на филма „Всяка неделя“, с режисьор Христо Христов. За нуждите на филма беше призован вторият състав на балета „Арабеск“. Васил Михайлов закачаше балерините на сцената. „Вас преди Девети ви викаха май другояче“, боботеше той, а балерините си умираха от смях.
Един ден ми се обадиха по телефона вкъщи. Не помня точно как се представи онзи отсреща, но аз някак веднага разбрах, че това е човек от службите. Беше любезен. Искаше да напиша характеристики на двама мои съученици, с които после бяхме заедно и в казармата. Човекът подчерта, че те двамата изрично посочили мен за характеристиките. Каза, че ще се обади пак на другия ден рано сутринта, за да си определим среща.
Аз написах характеристиките. Похвалих съучениците си, колкото можах, че даже и отгоре.
Гласът се обади на другия ден сутринта, както беше обещал. Уговорихме се да се видим след работа пред кино „Славейков“, имаше такова кино тогава.
Още отдалеч познах човека, с когото трябваше да се срещна. По онова време служителите на държавна сигурност уж ходеха цивилни, но всъщност до един носеха еднакви сини сака. Не знам дали го правеха съзнателно или несъзнателно.
Седнахме в „Шапките“, предадох двата листа. Служителят се поинтересува и за мен. Казах му, че сега работя, за да мога да кандидатствам в университета. Той недвусмислено заяви, че ако река, въпросът с влизането в университета може да се уреди лесно. Трябва да посоча двама човека от съучениците си, които да ми напишат характеристики. И другото е тяхна работа.
– Ще помисля – казах. – Ще видя.
Човекът със синьото сако пусна една усмивка. Той беше виждал много такива като мен.
Тогава, през онези месеци за пръв път си бях пуснал брада. Рехава конопена брадица, която едва покриваше бузите ми.
– Но брадата ще трябва да я обръснеш! – каза човекът със синьото сако.
– Не, брадата няма да я обръсна – казах.
Не знам как съм го казал, но той повече не се обади.
А аз на свой ред никога не попитах двамата ми съученика, на които писах характеристиките, при срещите на класа по-нататък през годините, дали имат някаква съпричастност към службите.
Във всеки случай и двамата направиха добра кариера.
За разлика от мен. Редника от запаса.
