„Тънка книжка” на Екатерина Йосифова. Мислено и измислено заглавие. Прибрано, несуетно, точно, оставящо толкова въздух, просто заглавие. Вход към една поезия, която пак, за кой ли път през годините, ще ни „заковава” на място, ще спира опитите да я обясняваме, да я изговаряме на глас дори. Новата книга със стихове на голямата ни поетеса, без да харесвам сравненията, с убеденост, че те не са нужни особено, когато говорим за поезия, но в този случай ми се иска даже да го кажа – на най-голямата жива българска поетеса – отново ни убеждава, че дарбата да пишеш не е в знанието на думите, не е в притежанието на повече и повече, не е в способността да ги изваждаш всичките от себе си. Или поне не само. Тя е повече в това да ги цениш, да ги познаваш толкова добре, че да „вземеш” само най-нужните от тях. Тя е в удивителната способност да говориш просто за най-сложните неща. Да го правиш с чувство и с мисъл. Едновременно. Онези неща , които не могат да се назоват, а трябва да се обясняват. Е, има поети, които могат да ги изказват – Екатерина Йосифова е точно такъв поет.
„Сънища” и „Букви” градят цялостта на „Тънка-та книжка”. В тях има толкова въпроси, неформулирани всъщност, но вместени там, вътре, в думите. Какво става, когато всичко, което има да се изкаже, е изказано? Какво остава у нас? Драмата на пишещия е „проста” – когато изречеш себе си, оставаш „празен”, усещащ физически нищото. Но думите, поезията могат и друго – те са „драскотина от нокът” върху живота, те са истинският живот, който усещаш с тялото, който те боли. Все едно как – радостно или тъжно, или просто боли. Или пък друго, поезията е като да пишеш върху себе си, да пишеш върху тялото на живота.
Всеки образ в тази поезия е внимателно „спрян”, изведен като единствен, съществуващ просто като обикновен, обичаен детайл от всекидневието. Но очите на поезията виждат в него същността, откриват скритите му значения, поместват го в линията на времето. Всички те обаче, когато стигнеш финала, когато си преминал от „А” до „Я”са изградили цяла една „тънка човешка линия” на живеене, линия, която концентрира в себе си не само едно време. „Тънка книжка” е толкова мъдра поезия, премислена, концентрирана в изказа си, колкото е и ефирна, и лека във външните си проявления, в изписването си, в графиката си, в краткостта, в умението да слагаш точките в нея. И многословие, когато говорим за нея – също не й подхожда.
„Тънка книжка” на Екатерина Йосифова получи наградата за поезия „Николай Кънчев” за 2014.
Времето днес
е хубаво, като всяко време.
Мястото също, както всяка родина.
Нямало ме е колкото
едно лято,
една загуба завинаги,
един плач в съня,
едно лутане в плача.
Тополата като че ли се е изместила,
едва-едва наляво.
И е по-рехава, есен е.
И гнездото е празно.
Променят се нещата, ето, мога
премълчаваното да говоря.
Само че не искам. Цело-
мъдрие, ненакърнена цялост,
твой е този
лек глас,
светъл.
