Начало Идеи Актуално Как парламентът контролира избора на лектор във Виенския университет
Актуално

Как парламентът контролира избора на лектор във Виенския университет

Борис Минков
20.07.2016
3066
Фотография Анелия Николова, Дневник
Фотография Анелия Николова, Дневник

Публикуваме писмото на доц. Борис Минков до министъра на образованието Меглена Кунева. Поводът е намесата на народния представител Велизар Енчев в избора на лектор във Виенския университет.

По повод на конкурса за лектор по български език, литература и култура в Университет Виена

След като в рамките на парламентарния контрол от 8 юли 2016 г. г-н Велизар Енчев задава въпроса защо свиканата от МО комисия по избор на лектори е поставила на първо място като кандидат за лектор във Виенския университет, който не е доцент, по Ваша инициатива от списъка с тримата класирани е извадено името на гл. ас. д-р Младен Влашки, когото комисията е предпочела на събеседването от 28.06.2016.

Струва ми се, че дори само фактът, че властово се променя решение на експертна комисия (самата тя съставена от професори, ако отдаваме значение на пагона), е достатъчно красноречив.

Тук обаче искам да обърна внимание на някои подробности, които вероятно не са известни на широкия кръг от хора, но са важни за очевидно силно желаната служба, наречена лектор по български език и литература в чуждестранните университети.

1. Характерът на работата не изисква квалификация на учен от, така да се каже, висшия ешалон. Почти навсякъде по света университетите не поставят такова изискване пред българската страна. Идеята за това, как високите научни пагони са в състояние да представят страната ни най-добре, идва най-често от нашите домашни разбирания. Напротив, лекторството по чужд език и литература е работа, която е особено подходяща за 25-30-годишен млад човек: преподава се български език на напълно различни хора (най-често с начално равнище на владеене на езика), в чиято мотивировка при над 90% от случаите няма нищо академично; практиката показва, че – доколкото има интерес към занятията на лектора по български – той е насочен към разговорния език, към конверсацията, към съвременната литература и култура, а не например към историческата граматика или диалектологията; лекторът е по правило встрани от общия академичен живот, нещо повече – в продължение на мандата си той се намира в доста несигурния статут на командирован (и изпращащата, и приемащата страна го възприемат като такъв); заплащането е такова, че се предполага (при случаите на западноевропейския стандарт) да е семейно необвързан.

Обстоятелството, че Университет Виена посочва като изискване кандидатът да е „хабилитирано лице  (преподавателска степен доцент)“, има вероятно административни и вътрешно-кадрови основания в австрийската академична терминология и регламенти, които не се отнасят към качествата на кандидата. Фразата „Хабилитирано лице (преподавателска степен доцент) или съпоставима друга придобита в чужбина квалификация“ подсказва в смисъла за съпоставимост, че кандидатът трябва да е преминал през изпит относно умението да преподава в дадена научна сфера ( facultas docendi). В този случай изрично е посочено какво той би трябвало да може да върши: да преподава на немски език българска и славянска литература и културознание, както и да води упражнения по български език във високите нива на владеене на езика; опит в университетска преподавателска дейност, готовност да преподава във всяка от предлаганите в университета образователни степени: бакалавър, магистър и доктор; готовност да подпомага подготовката на дипломни работи и да подкрепя развитието на млади научни кадри. Изискване за ръководство на докторанти и дори дипломанти не е поставено! Това, че н.п. В. Енчев твърди подобно нещо, върху което развива тезата си, е плод на фина подмяна, обслужваща  манипулативното естество на самото питане. Тоест фактически по сега действащия Закон за развитието на академичния състав в република България позицията, която съдържателно отговаря на изискването, включва и академичната длъжност „главен асистент“.

2. Университет Виена обаче посочва и друго изискване – кандидатът да преподава на немски език българска и славянска литература и културознание, тоест научната сфера на преподаване съчетава литературознание и културознание. Което ясно означава, че лекторът не преподава български език, а само води упражнения по него. И това вече има непосредствено отношение към работата в университета. За разлика от случаите в по-голямата част от чуждите университети, лекторът по български във Виена разработва предимно именно литературни (а не езикови) курсове. Това е традиция, която досега е работила успешно. Ако върнем историята до последните години на ХХ век, ще видим, че във Виенския университет преобладават имената на лектори литературоведи: Мария Шнитер, Добрин Добрев, Бисера Дакова, Любка Липчева-Пранджева.

Тоест ако политическата ревизия на решението на комисията по избор на лектори беше последователна и стриктна, тя трябваше да извади от списъка и кандидатите, които са хабилитирани в областта на езикознанието. 

3. Нека обърнем внимание на още две от изискванията на Виенския университет: съществени постижения в научните изследвания, международна известност, високо оценени научни публикации; трайно присъствие в научната област.Фигурата на Младен Влашки е емблематична както за изследването, така и за осъществяването на австрийско-българските културни връзки, като неговото присъствие в тази област не е от вчера. Изследователският му интерес е насочен към виенската модерност – топос, в който се открива интензивно „българско присъствие“. Още през 1996 г. е съставител на сборника „Веселият апокалипсис“ – крайъгълно произведение в България за изучаването на модернистичния комплекс на Виена около 1900 г. Литературоведските му проучвания са извършвани в разбирането за обвързаност между литература и култура. Неговите заслуги за изучаването и опосредстването на връзките между виенската и българската модерност са признати от най-влиятелните учени в германистиката и компаративистиката като проф. Емилия Стайчева, проф. Майа Разбойникова-Фратева, проф. Ана Димова, проф. Александър Кьосев, проф. Клео Протохристова. За приноса на Влашки могат да свидетелстват също и авторитетни учени извън пределите на България като проф. Лутгер Удолф (Дрезден), проф. Кристиян Фос (Берлин), проф. Симонек (Виена). Освен това като практически опит в преподавателската дейност на гл. ас. д-р Влашки може да му се признае както активната работа като народен представител в Комисията по култура и медии на 38. Народно събрание, така и активното участие в днешния литературен процес не само като издател на сп. „Страница“, а и като уважаван литературен критик – а вероятно и лекционните курсове, подготвени и провеждани от него за магистърски програми в Пловдивския университет и в АМТИИ върху съвременна българска култура и медии.

Малко неща в нашето „бриколажно“ (Леви-Строс, Дерида) съвремие пасват толкова плътно едно към друго, както лекторството по български език и култура във Виена и личността на преподавателя и научен изследовател Младен Влашки. Това е видно с просто око от биографичната му справка и от списъка с негови публикации. И навярно това е видяла и комисията, която на 28.06.2016 е провела и събеседване с кандидатите.

В заключение: Очевидно е, че цялата тази процедура, която довежда до промени в първото решение на комисията по избор на лектори, се предприема от съвсем конкретни лица със съвсем конкретни (користни) мотиви. Въпросът очевидно е бил как да се направи така, че за Виена да замине доц. Кочева – кандидат, чиято кандидатура за лектор в Хумболт Университет бе отхвърлена през 2013 г. от приемащата институция с аргументите, че Кочева е „шовинистичен езиковед с македонски уклон“, което е недопустимо за едно учебно заведение (проф. Кристиян Фос – неговите аргументи могат да бъдат прочетени в официално писмо до МО). – Това, което буди недоумение, е как цял парламент (и цялата общественост, която всеки петък се облъчва с „Парламентарния контрол“) и съответно Министерство на образованието подемат бодро и безвъпросно участието си в този булеварден сценарий от типа „Маневри на петия етаж“. Далеч съм от мисълта, че нещо може да се направи срещу произвола на суверена, но съм убеден, че случаите на особено сляп (и стилово пошъл) произвол трябва да се огласяват. Това е и целта на настоящото писмо. Благодаря за вниманието.

15 юли 2016 г.

Борис Минков – доцент по литературна история на Европа (НАТФИЗ – София), лектор по български език, литература и култура в Хумболт университет Берлин (2009-2013)

Борис Минков
20.07.2016