Връченият тази година Оскар за най-добър документален филм – „Господин Никой срещу Путин“ (2025, реж. Дейвид Боренстийн и Павел Таланкин) – тутакси ме подсети за класическата кинотворба на Франческо Рози „Христос се спря в Еболи“ (1979).
Ако не сте гледали филма на Рози, ето за какво иде реч: Карло Леви, художник и писател от Торино, се озовава в най-бедната, но и най-красива област в Италия – Базиликата. И там, в малкото градче Еболи, през 30-те години на ХХ век става свидетел как фашизмът на Мусолини започва да променя до неузнаваемост местните хора. Творбата на Франческо Рози се базира върху плътната мемоаристика на Карло Леви: как едни притиснати от режима бедни хора започват да се „видоизменят“, чувствайки се изоставени от всички и всичко – от съпричастността на ближните, от християнската вяра и от самата история.
Каква тогава е връзката с филма на Боренстийн и Таланкин, спечелил Оскар? Съвсем пряка. В основата на „Господин Никой срещу Путин“ са залегнали откъси от стотици видеа, заснети от съавтора на творбата Павел Таланкин в Първо училище в Карабаш – на пръв поглед неизвестно с нищо градче, но в челото на класациите за най-замърсените населени места в света. Става дума за важен фабричен град в Челябинска област, първенец по производство на медни сплави в Руската федерация, където е доста трудно да се диша в някои сезони.
Още в самото начало виждаме как из далечината стърчат огромни тръби на производствени инсталации. Но в центъра на филмовия разказ е въпросното „първо училище“ – модел на случващото се в страната на Путин.
Скоро се появява и самият разказвач Паша Таланкин, млад училищен видеооператор (видеограф и видеохронист на настоящето). Някогашен възпитаник на същото това училище, където работи като библиотекарка неговата майка, а самият той е на щат като помощник-възпитател.
Официалната му роля на видеооператор обаче се оказва нож с две остриета за властта. На него му плащат, за да „регистрира“ учебния процес с отчетна цел. Ала след нахлуването на Русия в Украйна „видео-отчетите“ се превръщат във важни документи за милитаризацията на руското училище. Самият Таланкин свидетелства, че само преди десет-петнадесет години нещата са били много по-различни. Днешна Русия е превзета от войната страна. Затова във всяка класна стая от екраните наднича физиономията на В. В. Путин, особено в най-важната нова идеологическа програма – т.нар. „разговори за най-важното“. Защото какво по-важно може да има от пророческите слова на самия цар на нова Русия?… Всичко вече е пропаганда.
Павел Таланкин признава, че идеята за историческата значимост на записваното от него го спохожда ненадейно, след като попада в мрежата на прочутия филм на Михаил Ром „Обикновен фашизъм“ (1965). В него известният руски режисьор – чрез монтажа на нацистки кинохроники и с дикторския си глас зад кадър – пресъздава всекидневието на тоталитаризма в Третия райх, включително чрез нагледите за „военната дресировка“ на децата от най-ранна възраст.
Идентични кадри виждаме във видеата на Таланкин във филма: руските момченца от Карабаш вече не пеят нестройно „Нека винаги бъде слънце“, а маршируват по коридорите с отсечена стъпка. „Леви, леви, раз, два три…“ И всички влизат „в крак“. Уроците постепенно се променят – с оглед на спуснатите от Москва директиви, които в Карабаш (а и навсякъде другаде) се следват безукорно. Навсякъде от агитационните табла в коридорите ни гледат снимките на бивши възпитаници на учебното заведение, понастоящем „герои“ на фронта. Къде са те сега, никой не знае, както не е ясно ще се завърнат ли някой ден живи от войната на Путин в Украйна.
Самият видеограф е обичан от учениците си. Той е млад, общителен, близък е по-възраст със завършващите випускници. Облича се като тях, слуша същата музика. Превърнал е своя малък кабинет в отворен клуб, където ученици се събират, разговарят съвсем свободно. Една от ученичките – Маша – споделя пред камерата, че много се страхува за брат си, който е на фронта, а от две седмици нямат вест за него.
Междувременно всички ученици са задължени да пишат писма до руски войници на украинския фронт. Маша сменя жанра „в движение“: разказва на непознатия войник колко се бои дали брат ѝ ще оцелее… През „уотсап“ той все пак се свързва със семейството си и плаче: около него е мор… Заради кого? И за какво се бият руснаците в Украйна? Все въпроси, тегнещи във въздуха.
В следващи записи виждаме „изпращанията“ на момчета, завършили гимназията. Двама от тях са мобилизирани или са подписали „контракт“ с армията, не става съвсем ясно… Лее се водка… Правят се снимки на „мъжагите“. Каква ли ще е тяхната съдба?
Един от съучениците на Таланкин – Артьом – бива убит в Украйна. В днешна Русия е категорично забранено да се „оповестяват“ военните жертви, не може да се снима и на погребението на загинал войник. Паша прави аудиозапис – чуват се ридания и клетви на черен фон.
След като изгледах филма „Господин Никой срещу Путин“, попаднах на интервю с продуцентката му от Би Би Си, която обясняваше с какви юридически и морални трудности се е сблъскал творческият екип. Водещ принцип е била личната безопасност на заснетите лица (според експертизата на юристите на Би Би Си). Ето защо множество важни записи отпадат и биват заменени с други, които няма да навредят на интервюираните.
Важен етичен принцип в съвременната документалистика! Неспазването му би означавало арести на реални хора, а не на фиктивни екранни герои.
След голямата награда на филма на „Сънданс“ (най-големия американски фестивал за независимо кино) „Господин Никой срещу Путин“ е масово заклеймен от Путиновата пропаганда като „антируски“. В споменатото Първо училище в Карабаш нахлуват силовите структури на режима – разпитват, разследват. Майката на Паша Таланкин е подложена на тормоз и незабавно уволнена. Според местния сайт „Урал прес“: „Карабаш е в шок“.
Защо? Какво толкова страшно и невиждано показват тези видеа за днешната руска действителност? Просто я разкриват такава, каквато е. Горчивата истина лъсва без пропаганден грим.
Всеки авторитарен режим се бои от „огледалото на истината“. В края на 90-те години на ХХ в. правих интервю в Париж с известния френско-руски фотограф Виктор Сичев по повод на негова ретроспективна изложба и си спомням, че бях стъписан от един важен факт в творческата му биография. Той става фотограф номер едно в света през 1981 г., когато успява, напускайки СССР, да изнесе със себе си около 10 000 негатива, запечатали всекидневието в „страната на Съветите“. И част от тях „превземат“ цели броеве на списания като „Лайф“ или „Пари мач“. Кадри, които показват не друго, а тъкмо сватби и погребения, пияници, полегнали направо на улицата, мужици с огромни бради, метящи Червения площад, влюбени, целуващи се на фона на агиттабла от партийни конгреси, кални пътища в руски села, които не водят наникъде… Всичко онова, което официалната съветска пропаганда грижливо скрива, както в момента действа и пропагандата на Путин.
По същата причина филмът на Таланкин и Боренстийн бърка право в раната. Той разкрива неща, които не са за „показ“ пред външния свят.
На едно от видеата виждаме как бойци от групата „Вагнер“ учат десетинагодишни момченца и момиченца да хвърлят гранати. После състезанието се пренася на открито, масовизира се. На всеки етаж в училището на Паша се разглобява и сглобява оръжие за „норматив“. В час на класния водят децата в Музея на Великата отечествена война, където отново им дават в ръце тогавашните оръжия.
Милитаризацията е повсеместна. Часовете по основни предмети (литература, физика, математика) се орязват в полза на „патриотичното“ и „военно“ възпитание, което Таланкин грижливо заснема. Нали е за „отчет“. Оригиналите отиват в регионалния инспекторат, но копие се пази на харддиска на неговия компютър.
Особено забележителни са видеата с учителя по история Павел Абдулманов, яростен привърженик на режима на Путин. Урок след урок той набива „руски патриотизъм“ в главите на децата, обяснявайки им как Русия е над всичко, а Европа бавно, но сигурно гасне. Ето защо скоро във Франция, без руския петрол, хората пак щели да яздят коне като тримата мускетари. А за храната да не говорим… Европейците гладуват. Французите, с широка усмивка обяснява учителят по история, това не ги тревожи особено, те са свикнали с глада – нали се хранят само със стриди и жаби…
В следващо видео Таланкин пита учителя Абдулманов, ако можеше да се върне назад в миналото, с кои исторически личности би искал да се срещне лично. Без да се замисли, учителят отговаря: с Лаврентий Берия (глава на репресивната машина при Сталин); с Виктор Абакумов (началник на контраразузнавателната служба СМЕРШ). И с Павел Судоплатов, ръководителя на „специалните операции“ при Сталин, организирал убийството на Троцки. Наистина приятна компания.
От филма става ясно, че Карабаш наистина е малко градче под пълния контрол на властите. А същевременно Паша Таланкин си позволява някои волности. Веднъж дори пуска по радиоуредбата версия на американския химн, изпята от Лейди Гага, докато отзвучава химнът на Руската федерация. Колежките му са в шок. Молят го да спре с „глупостите“. Друг път той отлепва букви Z от прозорците на училището, заменяйки ги с Х (знакът на опозицията). Всички това е фиксирано във видеозаписите. На следващата вечер под прозорците му спира задълго полицейска кола. Той я следи от прозореца с камерата си. Сериозен знак, че трябва да бяга, иначе ще го вкарат в затвора.
Вече е попаднал в „Инстаграм“ на съобщение, че се издирват хора, чийто живот е променен от руската война срещу Украйна. Така се свързва със своя бъдещ съавтор Боренстийн. Осигуряват му начин да качи видеофайловете си в интернет, на безопасно място той крие твърдите дискове. През юни 2024 г. Таланкин нелегално напуска Русия и се озовава в Прага, където близо година продължава работата по монтажа на „Господин Никой срещу Путин“. Не разполагат със записи на училищни хорове от съветско време (няма как да уредят авторските права), затова всички онези познати и нам маршове, които звучат във филма, се записват от детския хор на Чешкото радио.
Резултатът е поразяващо разобличение на Путиновата система. Известният наивитет в разказа и пролуките в мозаечния монтаж според мнението на световни критици дори превръщат дефекта в ефект. Известният и у нас кинодокументалист Виталий Мански твърди, че това е филмът на 2025 г. А Таланкин след Оскара беше обявен в Русия за „чуждестранен агент“.
Така един „господин Никой“, най-обикновен учител-видеограф, хвърля ръкавицата си срещу един тоталитарен режим.
И колкото и да е парадоксално, успява. Путин спира в Карабаш.
