Поне от десет години, че и повече, не бяхме минавали през Старо село, откак направиха новата магистрала. Там, на завоя, имаше ханче с вековна бреза, с чешма. Но този път с жена ми само се спогледахме и аз отбих от магистралата по пътя към селото.
Изпитвах леко вълнение. След предишното ми идване тук написах един разказ, с който още се гордея.
Брезата беше отсечена. Постройката на ханчето стоеше, но вече запусната, с изпочупени стъкла. Трафикът вече не минаваше оттук и ханчето беше умряло.
Когато се насочихме към църквата, вълнението ми нарастна. Стигнахме до новия църковен зид, натиснах бравата на портата, беше заключено. Огледах се, видях един човек и го попитах кой държи ключовете от църквата. Той ми посочи едно дворче от долната страна на черковния двор. Отидох дотам, влязох и повиках. Появи се една жена с басмена рокля, чу за какво я търся, върна се да вземе ключовете и се запътихме към най-близката портичка.
Влязохме в черковния двор. Беше станал неузнаваем. Окосен, поддържан, с лехи с рози, с настлани с чакъл пътечки. Църквата също грееше, варосана, бяла. Влязохме вътре, запалихме свещи. Всичко беше боядисано, оправено.
– Как се казваш? – попитах жената.
– Виолетка.
Сетне тя ни заведе и до параклисчето в дъното на двора, много по-старо от самата църква, с фрески, с които би се гордяла и църквата в Добърско, и Боянската църква.
А сетне ни разказа историята за онази Мария от моя разказ – „Света Мария от Старо село”.
Все пак тези петнайсетина години от първото ни посещение тук не бяха минали съвсем напразно, помислих си. И започнах да вадя някаква песъчинка от окото си.
Ето сега разказа, който, впрочем, чухме от устата и на Виолетка. Държа да отбележа и това – каменният кръст от външната страна на олтара наистина още стои – само дето върху грапавата му повърхност не се чете вече никакво име.
Но затова са разказите.
Света Мария от Старо село
На пътя за Кулата, при Старо село, до ханчето с вековната бреза, сега има кафене с паркинг, работещо нонстоп. На това място винаги спират много коли, автобусите с туристите също спират, винаги ври от хора. На скарите цвъртят кебапчета, малчуганите разнасят кока-кола и сладолед, жените си купуват козметика. Малцина обаче знаят, че ако се спуснеш по стръмния асфалтов път навътре в селото и караш в посока на Владимир, някъде след петстотин метра ще видиш вляво църквата “Св. Никола”. В сравнение с другите църкви по селата наоколо, и тези, дето са запазени, и разрушените, тази църква е много голяма. Такава голяма църква май няма друга в цялата Радомирска околия – и то строена по турско време и завършена още в 1761 година. Дворът й, също доста голям, е опасан с висок един човешки бой каменен зид, от онази старовремската, сухата зидария. Миналата неделя с жена ми и хлапетата се вдигнахме с колата и отидохме да разгледаме тази църква. Двете крила на дървената капия в зида бяха вързани с тел. Развързах телта и влязохме в двора. Фасадата на храма с камбанарията беше измазана с прясна мазилка. Явно течеше ремонт, но майстори не се виждаха никакви. Простено да им е, рекох си, неделя е. Отстрани бяха нахвърляни железни тръби от скелето, талпи, опръскани с вар, и разни стари дървени парчетии, по които грееха странни шарки, а също така празни бутилки от бира, пясък, празни циментови торби и всичко това беше затъпкано едно върху друго и смесено в голяма купчина. Зарадвах се на христолюбието на миряните от Старо село. При всеобщата разруха беше твърде окуражително да видиш, че те милеят за църквата си и са намерили пари за ремонта й. Развързах канапчето от църковните двери и четиримата влязохме вътре в хладния, миришещ на вар полумрак. Иконостасът беше разглобен и струпан вляво в преддверието. Сводът и стените на църквата и стените на олтара бяха прясно измазани. Иконите бяха отнесени някъде, само на едно канапче до олтара висеше малка хартиена иконичка на св. Иван Рилски. В един разнебитен шкаф, залепен до стената, бяха нахвърляни стари църковни книги, покрити с хоросанов прах. Майсторите бяха измазали и шпакловали грижливо всичко, но тук-там под бялата мазилка, където беше вече позасъхнало, напираха очите на изографисаните преди два века и половина светци. Само на едно място, вляво от олтара, имаше неизмазано парче стена. Навярно майсторите са бързали да приключат работата за деня, а и разтворът им е бил, по всичко изглежда, свършил, пък после, през следващите дни те се бяха заплеснали с друго и бяха забравили да довършат това неизмазано място, та сред зелените люспички на старата боя можеше още да се разчетат криво-ляво буквите:
“Довърши се тази църква “Св. Никола” в лято 1761-во с помощта на Игнат. Много се измъчи той…”
Сигурно утре-вдругиден зидарите щяха да видят това пропуснато място от стената и щяха да измажат и него с прясна вар.
Излязохме от църквата. Денят беше слънчев, разходихме се още малко из огромния двор, под дивите кестени, а после се качихме в колата и се върнахме в съседното село, където децата караха ваканцията при дядо си и баба си, а ние с жена ми бяхме прескочили от София да ги видим и да ги разходим малко. Като седнахме да обядваме, попитах за църквата “Св. Никола” в Старо село и знае ли се кой е Игнат. Тъст ми, бивш учител, с четирийсет и пет години трудов стаж, се пресегна и измъкна измежду томовете на Вазов от рафта една стара кафява книжица с твърда разръфана хартия, от Ив. Н. Караиванов, помощник окръжен училищен инспектор, издадена през 1927 г. Там, на 29 стр., намерих малко за църквата “Св. Никола” и за този Игнат и го прочетох на глас:
“Че петвековното робство е било тежко, много тежко в Радомирско се вижда не само от разрушението на многото крепости, градища, не само от разрушението и преселението на селата, но и от разрушението на техните църкви и манастири. Останали са изцело или отчасти здрави само църквите в селата Чуковец, Долни Раковец, Старо село, Радибош, Прибой, Ранинката църквица, която се намира на височината между селата Чепино и Габров дол, Долно-Диканската – на височината Бърдо, Пчелинската, която се намира над р. Струма, на високата непристъпна скала и Горно Диканската.
Има основание да се вярва, че разрушението на църквите и манастирите е ставало не само с разрушението на селата [от турците], но и по дадена заповед, навярно, по желанието на гръцките патриарси. Дали това е станало повече след унищожението на Охридската българска архиепископия – 1767 г., или много по-рано, не се знае, не се помни.
В някогашното село Друган, което сега обхваща Старо село, с. Владимир, с. Опалово, махалите Грамаде, Огоя и още няколко по-малки от тях махали, е имало много църкви. Казват, че такива църкви е имало около 40, но всичките били разрушени.
…за направата на тази голяма църква “Св. Никола” в Старо село е бил инициатор един богат и влиятелен, по това време пред турската власт, българин, Игнат, от с. Друган. Разрешено му било да я направи три пъти по-малка, а той на своя отговорност я започнал голяма, каквато е сега. Като се научила властта за това му своеволие, изпратила един турчин да провери. Когато изпратеният се уверил в истинността на донесението, казал, че “тоя вироглав гяурин” ще бъде убит. За да спаси живота си, той [Игнат] дал много злато рушвет на турчина. Последният, като взел парите, съгласил се да прикрие истината, ако [обаче] му позволи да спие една нощ при хубавата му жена… Така с рушвет злато и скъпа семейна чест тази църква в Старо село и сега е една от най-големите в околията. А Игнат нарекли Агаин.”
Спрях да чета.
– Гледай, знае се името на този човек, а на жена му не се знае – каза жена ми, след като доста помълчахме.
– Знае се – рекох. И им разказах, че преди да си тръгнем четиримата от църквата, бях обиколил отвън цялата постройка, газейки през копривата и тръните, и отзад, до външната стена на олтара, бях видял каменен кръст, полузакрит от къпиновите храсти. На кръста беше изсечено името Мария. Годината на раждането й беше 1741. А годината на смъртта й беше 1761.