Според местните власти системата за броене на комарите не била точно за броене на комарите, а за тяхната регистрация. Тя нямало да струва 1 млн. лв., а 1 млн. и 425 хил. лв.
Из информационния поток
Обадих се на моя човек в правителството.
– Трябва да се видим – казах. – Ножът е опрял до кокала.
– Не може ли да кажеш по телефона? – попита той. – Че такова яйце ни се пече …
– Не знам – казах. – Ти ще кажеш може или не може по телефона?
– Хайде да не дърпаме дявола за…
– Моят човек в правителството не обича да довършва фразите. Говори с многоточия. Докато говори, следи изражението на събеседника и езика на тялото му, и е готов във всеки момент да смени посоката на разсъжденията си. А ако разговаряте по телефона, той следи финалното придихание на фразата. Ако то е възходящо, отговаря утвърдително. Ако е низходящо… И така нататък. Оказва се, че до момента това е твърде печеливша стратегия за кариерно израстване. Но иначе е верен другар. Това трябва да му се признае. До четвърти клас седяхме на един чин и той все още не е забравил този факт.
– Добре. Ще намеря пролука. Утре в шест пред Халите.
В шест бях пред Халите. Шофьорът паркира черното беемве малко след светофара и министърът изскочи от предната дясна врата. Беше нахлупил шапка-олигофренка. Прескочи парапета и дойде при мен. Извади цигара, запали и каза:
– Казвай, че трябва да ходя на прием.
– Трябва да ми търсиш работа – казах.
– Ти какво можеш да правиш?
– Ами какво мога да правя? Да мета…
– Трябва при Фандъкова в „Чистотата”. Ама това като резерва. Дай да търсим по-престижен вариант.
– Мога да отговарям за вечния огън при гроба на Незнайния воѝн.
– Там си има човек.
– Мога да не пиша за главния прокурор.
– Е какво ще пишеш за главния прокурор?
– Как обича да сглобява самолетчета.
– Хайде стига глупости сега. Виж какво. Ще помисля и ще ти се обадя.
И министърът прескочи парапета и се метна в черното беемве.
Минаха така две седмици. И един ден телефонът ми звъни.
– Обаждаме се от кабинета на министър еди кой си. Стойте така на линия. – И после чух в слушалката гласа на министъра: – Готово. Отиваш в Русе. Там сега има кампания за броене на комари. Търсиш в общината Комаров. Така се казва човекът, няма шега. Не Комарницки, а Комаров. Запомни ли? Той ще те поеме и ще ти обясни всичко.
– Познавам го Комарницки. Той единствен… – не довърших и аз фразата си като министъра. Но човек се учи, докато е жив.
Министърът се направи, че не ме е чул.
– Добре, разбрахме се. Обади се после, да кажеш как вървят нещата.
Взех рейса и отидох в Русе. Първо обиколих да видя мястото на къщичката на баба и дядо на ул „Панайот Хитов” – 2, срещу гимназията. Беше едноетажна къщичка, с две стаи. Отпред имаше два квадратни метра дворче. И на тези два квадрата дядо садеше домати. Доматите му ставаха големи като два мъжки юмрука, залепени един до друг. Такива домати никога после не съм ял. Но този вкус на доматите продължи кратко, само две-три лета от зората на съзнателния ми живот. После дядо се разболя и започна да лежи по болници. И после умря.
От къщичката нямаше и помен. На мястото на къщичката сега имаше блок. През средата му минаваше зверска пукнатина.
– Защо се е разцепил блокът? – попитах един дядка, който висеше на прозореца на партерния етаж.
– Ами разцепи се – отвърна дядката.
Изведнъж онзи вкус на доматите ненадейно пак се появи в устата ми, ей така, от нищото. Повъртях се край блока и се отправих към общината. Попитах на пропуска за Комаров. Обясниха ми къде да го намеря. Качих се на третия етаж и почуках на вратата.
– Да – чух глас и влязох.
В стаята имаше три бюра, но само зад едното седеше човек. Той четеше книга, увита грижливо във вестник.
– Добър ден. Вие ли сте Комаров?
– Аз съм.
– Какво четете?
– „Чевенгур”.
– Добър избор. Тя е винаги актуална.
– По какъв въпрос?
– Изпраща ме министър еди кой си. Във връзка с броенето на комарите.
– Да, има такова нещо.
– А ще мога ли да постъпя като преброител?
– Може, защо да не може. Хората и без туй много не са се засилили. Напишете една молба. И прочетете тази инструкция.
Зачетох се в инструкцията.
– Какво значи да регистрираме комарите? Да не би да трябва да им даваме имена?
– Като гледам, сте горе-долу на моите години. Не се правете на халтав. Работата е проста. Избирате си място на брега. Сядате на сгъваемото рибарско столче, което носите със себе си. Вадите от торбата един сгънат като географска карта бял картон с размери метър на метър, разгъвате го и го поставяте пред вас на земята. Слагате в четирите края и в средата на картона пет сурови рибки с разрязани кореми. И чакате. Комарите няма да закъснеят да се появят. Броите през интервал от десет минути комарите, които кацат на картона. И нанасяте бройката в специално разграфена по часове и дни тетрадка. Броите през десет минути в продължение на час. Броенете продължава десетина дни, за да обхванете по часове светлата част от денонощието. След това се свързвате с румънския преброител от другата страна на реката и засичате данните. Ние ще осигурим преводач. След това се прибирате в София и другия месец, само че в рамките на следващата десетдневка, пак пристигате. Само едно се иска от вас, ако пушите. Пушите ли?
– Пуша.
– Иска се да не пушите, докато сте до реката, за да не разпъждате комарите. Както виждате, фасулска работа.
– Верно, фасулска работа.
– Ние от своя страна осигуряваме специален екип за преброителите – брезентови панталони и брезентов анорак, както и специален крем против комари за откритите части, лицето и ръцете.
– Кога трябва да започна работа?
– Дето се вика, може още от утре.
– А мога ли да чета, докато съм на смяна?
– Стига да не пропускате сеансите.
– Ами добре. Нали ще ми дадете „Чевенгур”, като я свършите? Че съм я чел преди трийсет години.
– Ще ви я дам. Макар че много не ми се дава, честно да ви кажа. Това ми е петият „Чевенгур”. Все така викат – нали ще ми я дадеш… И после не я връщат.
