Начало Идеи Гледна точка Как се живее така!
Гледна точка

Как се живее така!

Днес почитаме свети архистратиг Михаил и събора на безплътни сили. Молим се небесното ангелско войнство да закриля земното войнство, защото борбата срещу злото се води с меч и молитва.

Всяка вечер гледаме по две-три минути репортажи от войната срещу Украйна. Гледаме войниците на фронтовата линия и хилядите цивилни, останали без домове. По-младите вземат децата си и два куфара и тръгват по света с надежда да намерят подслон и сигурност. Във фронтовите градове и особено по селата остават предимно възрастни хора. Прежалили са живота си. Казали са си, че вече е изживян. Ще приемат всичко, което ги сполети. Ако имат късмет, ще оцелеят. Съдбата им вече не е в техни ръце. Ако Бог е милостив, ще ги опази. Тяхната грижа е била да опазят децата и внуците си. Те ако се спасят, ще са благодарни. Себе си са прежалили.

Много от тях помнят тежките следвоенни години на недоимък и мизерно съществуване в съветската система, лишени от почти всичко, но главно – лишени от свобода. Много от тях знаят от разказите на оцелелите си родители жестоките години на Гладомора, на репресиите и на войната. Всичко това ги е направило примирени. С непосилен труд са успели едва-едва да се поизправят, да повдигнат очи, през последните години са започнали да усещат благата на цивилизацията и спокойния свободен живот. За малко. И ето отново война. Страната, с която до преди три десетилетия са живели в едно, връхлетя върху тяхната страна. Започна да обстрелва техните къщи. Не къщи, а къщички, строени със заделяне от залъка.

Камерата снима по продължение на цялата улица, в обектива се редуват къща след къща, нито една не е оцеляла, от някои стърчат само стени, друга няма покрив, трета е наполовина взривена, в двора на следващата има бомбена яма, нямат прозорци, електричеството е прекъснато, водоснабдяването е разрушено, няма магазини за хляб и хранителни стоки, по улиците зеят ями. Това е в селата, където няма никаква военна цел. В градовете е още по-ужасяващо – цели квартали са в руини. А под тях – затрупани хора. Оцелелите са в кръв и рани. Как се живее така!

Всичко това  гледаме в триминутни репортажи. А тези хора живеят така по 24 часа. Как се живее така!

Този въпрос сам се появява в съзнанието ми при всеки такъв кадър – как се живее така! Когато някоя старица започне да говори с насълзени очи и аз се разплаквам – от състрадание и от безсилие.

В един само кадър, когато видиш такава жена пред полуразрушената ѝ къща, можеш да си представиш цялата трагедия на войната, цялото страдание, ужаса, болката и претръпването пред нея. Примирението пред ужаса и страданието усилва болката. Усилва и безсилието – не можеш да помогнеш.

Понякога идва помощ. Рядко, но идва – благотворителни организации и доброволци разнасят, хляб, ориз, картофи, консерви, вода. Оставят по един кашон на всяка старица, прегръщат я и отиват към съседната полуразрушена къща. Прегръщат старицата и казват, че се надяват продуктите в кашона да стигнат поне за една седмица. Не е сигурно нито, че продуктите ще стигнат, нито, че старицата ще оживее след следващата бомбардировка. Защото утре ще има нов обстрел. Първа грижа на оцелелите е да погребат убитите. Често ги погребват в дворовете им. В градовете градините и парковете се превърнаха в гробища. Как се живее така!

Как се стигна до тази трагедия? Как започна всичко това? Нападателите винаги имат оправдания. Гледаме интервютата от балкона на прокурорския син от Перник – и той има оправдание за всичко, и той няма никакво чувство за вина, убеден е, че е раздавал справедливост. Раздаването на справедливост е основната психологическа характеристика на насилника – и в Перник, и в Украйна.

Гледаме триминутни репортажи за проблемите с настаняването на бежанците у нас. Изнасят ги, преместват ги, уж всичко е под контрол, а постоянно нещо не е наред. Тези бежанци са различни от онези млади и силни мъже, които трафикантите нелегално превозват към Западна Европа. Тези са предимно майки с малки деца, които искат да живеят законно, да си намерят работа, децата им да учат. Не разбирам защо у нас имат толкова проблеми, след като други страни приютиха и помогнаха на милиони. Всички средства са осигурени от европейски програми и от частни дарители и въпреки това голяма част от нашето общество е озъбено срещу тях. Мъжете им защитават родината си на бойната линия. Не знаят дали утре децата им няма да бъдат сираци. С майчински инстинкт ги притискат в прегръдките си и са благодарни, че поне над тях не падат снаряди. Не знаят за кое повече да се тревожат – за несигурната съдба на мъжете си или за трудната съдба на децата си. Как се живее така!

Това е основната тема на новините вече почти девет месеца – колкото да се роди един човек. А за тези девет месеца са избити хиляди. Не само войници, но и мирни цивилни граждани по градове и села. Хиляди са без дом, без храна, без отопление. Хиляди от тях са деца. Това, което ние гледаме по три минути на вечер, стана съдба на милиони. Съдба, от която мнозина не могат да избягат. Мъжете на фронта бранят жените и децата си. Жените и децата бягат – където получат подслон. Старците остават с котките и  кучетата в разрушените си домове и се молят съдбата да е милостива към тях.

Не вярвахме, че това, което гледаме, може да се случи. Знаехме, че Русия от месеци струпва войски по границата с Украйна, но мислехме, че шантажира света. Никой нормален човек не можеше да допусне, че брутално ще нападне суверенна страна. Не изключвахме, че може да има прикрита агресия както през 2014 г., когато руски войници без опознавателни знаци се биеха на украинска територия. Виждахме, че пропагандата срещу Украйна става все по-агресивна, но си казвахме, че пропагандата винаги е такава. Не само ние, не само целият свят, дори самите украинци казват, че не са допускали страната им да бъде нападната по такъв варварски начин. И ето вече девет месеца са жертви на това варварство. Ожесточението се усилва, след като цел на руските ракети и дронове станаха енергийната и комуникационната системи, за да бъдат оставени градовете и селата без отопление, осветление, без храна и вода през зимата. Да бъдат наказани, задето не се предават. А те стават все по-твърди и не се предават! Армията им побеждава колосалната руска армия, подпомагана от чеченски главорези, от частни армии, от мобилизирани затворници, снабдявана със снаряди от Северна Корея и с дронове от Иран – ден след ден, метър по метър украинците освобождават земята си.

Целият свят е солидарен с Украйна. От 183 страни само четири диктаторски режима подкрепят агресора. Светът подкрепя справедливостта, но подкрепя и героизма на тези, които я бранят с цената на свидни жертви – мъжете и бащите на същите тези жени и деца, които търсят подслон у нас. Синовете на онези изстрадали майки, които ги очакват с най-топлата прегръдка да се завърнат в разрушените си домове и да се захванат да ги възстановят. Боеве, лишения, безсъние, сълзи, смърт – вече девет месеца. Дават жертви, но стават по-решителни. Агресията ги превърна в герои. Героизмът не е само смелост. Героизъм е тази смелост, която брани справедливостта.

Най-сетне и България направи справедлив избор между доброто и злото. Най-сетне и България се нареди сред цивилизованите страни, които съчувстват на жертвата и помагат срещу агресора. За нашето объркано общество изборът за подкрепа се оказа особено труден. Не е бил лесен изборът и на Вазов след „здравствуйте, братушки!“ да напише „Защо сте дошли на полята балкански немили, неканени гости?“ Той сам дава отговора – защото „любим и свойта свобода, стократно пò любим я ние.“

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора