Начало Идеи Гледна точка Как се познава Бог (аналогии) II
Гледна точка

Как се познава Бог (аналогии) II

3141

Само Иисус Христос, Синът на Бога Отца, „Който се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ – утвърждава богословието – е за нас човеците Богът, Който сме удостоени да виждаме и да по­знаваме непосредствено. Той, Христос – другояче казано – е „образът“, в Който (и само в Който) е зрим Бога и Бога в Него­вия източник – Бога Отца.

Но и Иисус Христос става за нас и може да стане за нас Бога – започва да се има и да се зре като Бога, само във вдъхновеното от Светия Дух наше същество – само, казвам, в „зрението“, което се е отворило в нас под действието на Светия Дух, и в което единствено Иисус Христос се зре като „нашия Бог“.

Та нали ние знаем, че мнозина по време на земното Му служение са зрели с очите си Христа и все пак са виждали само Неговото чове­чество, възмущавайки се дори, че Той „прави Себе Си Син Божий“ (вж. Иоан 19:7). По онова време само малка група люде са Го познали и първи сред тях – св. ап. Петър. Забеле­жително е обаче, че когато този апостол изповядал: „Ти Си Хрис­тос, Син на живия Бог“ (Мат. 16:16), Христос му отвърнал: „Блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата“ (Мат. 16:17).

От друга страна: колко хора днес знаят за Иисус Христос и виждат Лика му на иконите в храмовете, мислят за Него, но… не виждат в Него Бога и поради това – не познават Бога!

Дори най-елементарният опит в религиозното свидетелства, че Бого-познанието идва като събитие. Когато – вперили по­глед или ум в образа на Христа, очите ни се отворят с едно неподозирано дотогава зрение – зрение на Бога, в което Хри­стос се раз-крива като Онзи, Който дотогава не е бил и едва сега е станал – ние занемяваме. Той е съвсем същият, какъвто бе допреди време: човешкият Му лик с нещо не се е изме­нил; ни най-малко не се е „разчовечил“; понятието за Божествеността Му също си е същото, а именно онова, в което не вярвахме, макар да го знаехме… И все пак за мен този същи­ят Христос е вече нещо друго. „Кой си Ти за мен?“ – пита се съзнанието ми. И си дава – вече – сметка: „О, Ти не си нищо от всичко това, което познавах преди! Ти не си нищо от това, което до днес някой ми е бил! Това, което сега разби­рам и виждам, че Си Ти, е нещо такова, че нито мога да го изразя с някакво познато ми определение, нито дори смея да потърся някакво ново, за да го сторя!“ Не смея, казвам, защото разбирам, че е дръзко и даже кощунствено дори движе­нието, което би се опитало да изразява и да определя това. Даже чувството ми не смее да продължи да чувства тази чис­тота и бяга от себе си. И тъкмо бягството му е неговото съдържание.

… Но не разбира ли такъв човек също, че не неговото зре­ние най-сетне е прозряло Христа такъв, какъвто сега Го виж­да и какъвто сега разбира, че Той е Сам по Себе Си, а напро­тив – че нечие действие е вдъхновило зрението му, та за първи път да види Кой е Христос. Нечие действие е въздействало на неговите очи, на неговото сърце, за да им даде ново зрение, друг начин на гледане и чувстване; вдъхновило ги е да гледат и да виждат друг същия Лик!… Следователно не моето зрение постигна нещо, а – с моето зрение се случи нещо. На моите очи и сърце бе вдъхнато вдъхновение и с това вдъхновение те сега виждат друго в същото.

Ние осъзнаваме това вдъхване като енергия от един из­точник и същевременно: не като енергия, дошла от образа на Христа, по простата причина, че новата енергия на образа Му именно след преживяното вдъхновение и в това вдъхнове­ние изобщо се е об-личила, започнала е да се излъчва и да се приема от нас. Богословски ние казваме: Духът Свети ни отвори очите, за да видим най-сетне Кой е Този, Който дотогава виждахме, но не Го виждахме като Този, Който Той е. Под действието на Светия Дух и вдъхновявани от Светия Дух, в Неговото вдъхновение очите ни сега виждат Христос в истинската енергия, с която Той присъства като Бог.

И тъй, от Христос ли дойде това неочаквано отваряне на очите ни – това изменение на виждането на Виждания? Напро­тив: като че ли Сам Христос – като Син Божий и Бог – дойде с това изменение на зрението, с „отварянето на очите ни“. Това означава: отварянето на очите за Богопознанието идва от Светия Дух и във вдъхновението на Светия Дух идва Хрис­тос.

Но в Духа Свети, Който въздейства неизяснимо на очите ни; от Чиято енергия очите ни се „отвориха“ и получиха вдъхновението да видят вижданото, което дотогава не вижда­ха – какво видяхме? Видяхме в Христа – Бога. Само в Духа Свети следователно е Христос; само със силата на Светия Дух Христос е истинно Христос – Богът, действащ в Духа Свети с действието на Бога, на Бога Отца.

Да разберем това отново и чрез аналогията с обикновения си опит. Питам ви пак: от вашия „любим“ ли ви дойде това отваряне на очите за него – това отваряне, което ви споходи един Божи ден и ви го откри? Не тъкмо по този начин, ще отговорите: той дълги дни беше пред нас; ние го виждахме, но не го виж­дахме по този начин, не виждахме в него своя „любим“. Едва – ще кажете – когато нещо ли, някой ли, не знаем, „вдъхно­ви“, „отвори“ очите ни, ние го видяхме като съвсем друг, като „любим“. Той – онзи, когото виждахме дълги дни, но не по този начин, дойде с това отваряне на очите ни за него. С това вдъхновение той ни бе даден като „любим“.

Но помислете и кажете сега: какво именно дойде в това вдъхновение, какво именно стана зримо, което по-рано гле­дахте, а не виждахте? Някакъв различен от него човек? Ня­каква нова черта в него? Не – ще трябва да отвърнете. Всичко си е съвсем същото, той си е същият и новото, бихме казали дори, не е в него, а в новата енергия, която придоби това същото, знаено и по-рано, с тия свои черти, лице – енергията на „любим“, енергията на тази уникална „същност“, която лицето из-образи за нас. Тази нова енергия, с която то за­почна да присъства в отворилите ни се за него очи обаче е такава, че да го определим по някакъв начин, тя вече не ни позволява и не само го прави различно от всяко друго лице, но буквално разобличава всеки опит за оприличаването му с нещо друго.

Ако това е тъй, преминете по аналогия (или както се казва в богословието – по анагогия) към това, което свидетелстват Писанието и бого­словието на Отците.

Стояли сте дълги дни пред образа на Христа в храма: знае­ли сте понятието на вярващите за Него, чували сте, че Той е „онова, по-голямо от което нищо не може да се помисли“. Чували сте и даже може да сте мислили и да сте се убеждава­ли, че щом това е така, то Той не може да не е и нещо съществуващо в действителност. Но… не сте виждали това с очите или с душата си: душата ви „не го е осезавала“, както пише Анселм Кентърбърийски… И в един ден – внезапно ли или неусетно, или даже неосъзнато в първия момент – нещо се е променило и вие сте видели, осезали сте в Иисуса Христа – Бога. Питам ви и ви призовавам да бъдете искрени: от понятията и аргументите на богословите ли ви дойде това „отваряне на очите“ за Него? От някакво размиш­ление ли? От някакво ваше усилие ли? От някакво убеждава­не? От Лика ли на Христос дори?… Вие не ще бъдете искре­ни дори ако, връщайки се назад, започнете да си спомняте: „Ние се взирахме оня ден в храма“, или „ние мислехме за Него“, мислехме за „онова, по-голямо от което нищо не би могло да се помисли“, и се убедихме, че то не може да не е, да не е действително. Естествено – ще ви кажа – че сте гледа­ли и сте мислили. Та човек никога не би могъл да бъде зава­рен от нечие вдъхновение съвсем празен, без зрението и мис­ленето, което винаги извършва. Но вие се заблуждавате, от­давайки на зрението или на мисълта си това, което не от тях, а в тях и с тях е станало. Да, вие сте гледали лика на Христа – но не защото сте гледали, а защото сте получили вдъхновение на зрението, сте видели. Да, вие сте мислили „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“, и сте разбрали, че то съще­ствува и че е Бога. Но не защото сте мислили това, сте раз­брали, а защото мисълта ви е била докосната от вдъхнове­ние, докато сте мислили.

Сега кажете: какво именно про-зряхте в Христа, когато вдъхновението на зрението и мисълта от Духа Свети, ви Го дадоха като Бога? Някакви нови черти на Лика Му? Но те и сега са същите. Това че Той е „онова, по-голямо от което нищо не би могло да бъде помислено“? Но това и по-рано знаехте, та даже знаехте, че то с необходимост и е. Не, нищо, нито в човешкия лик, нито в понятието, нито се е прибави­ло, нито се е отнело. Новото е в страшната, в разтърсващата енергия, която придоби за нас Този, Същият, с нищо неизменил се Лик.

Тази нова енергия е обаче такава, че да Го определим, да Го опишем в това, което вече се разкри за нас, именно тя – енер­гията на присъствието Му – не ни позволява. Но и нещо по­вече – ние съзнаваме тук, че дори и да би имало нещо, с което би могъл да се определи и опише Бога, и което само поради природното ни безсилие ние не можем да изкажем – то би погубило Бога като Бог за нас. Защото същността на Бога не е такава, че за Него ние не знаем или ние не можем да дадем определението, а е такава, че за Него и няма определе­ние. Същността Му е в това, че Той е „отрешеност от опре­делението“.

И аз питам сега (и това е последният ми въпрос) как ние научаваме, че това е същността на Бога? Не ли от Неговата енергия, която имаме, на която сме причастни във вдъхно­вението от Духа Свети. И тъкмо и само доколкото сме при­частни ней, доколкото я имаме, ние… „нямаме думи“, няма­ме сила, с която да я имаме. Ето как Бог в истинното познание за Него е „причастим по енергия“ и „не е причастим по същност“, както изразява това св. Григорий Палама.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора