Начало Книги Как се прави нонфикшън с чук
Книги

Как се прави нонфикшън с чук

1398
Евгений Пригожин

Или Пълната история на ЧВК „Вагнер“

Илья Барабанов, Денис Коротков, Наш бизнес – смерть. Полная история ЧВК „Вагнер“ и ее основателя Евгения Пригожина, Рига: Издательство „Медузы“, 2024

Поехали – промърмори Жека, постави варията в ъгъла и отмахна от бузата парченце мозък.“

Владимир Сорокин, Наследие

В началото на последния роман на Сорокин бивш затворник и настоящ огняр на парен локомотив, задвижван с гориво от късове свежо човешко месо, се изхитрява да резюмира в един акт и съпътстващата го дума близо половин век руска история от перспективата на една ретрофутуристична дистопия. Думата е на Гагарин при откъсването на ракетата от земята, актът – на пригожински наемник, екзекутиращ дезертьор, раздробявайки главата му с чук. Книгата на разследващите журналисти  Иля Барабанов и Денис Коротков Нашият бизнес е смъртта (2024) разказва историята на т.нар. частна военна компания „Вагнер“ и нейния създател Евгений Пригожин, „за да разберем по-добре […] какво историята на „Вагнер“ разказва за руското общество от епохата на Владимир Путин“.

Както романът на Сорокин, така и нонфикшънът на Барабанов и Коротков резюмират откъм цезурата на войната междувременно четвъртвековната путинска епоха, предоставяйки на читателя образи и сюжети, през които да си представи възможните сценарии на полуразпада ѝ. При Сорокин те се вписват в една все по-радикализираща се от Денят на опричника (2006) до Наследие (2024) дистопична визия за руското Ново Средновековие. Разследващите журналисти, от своя страна, поставят въпроса за последиците от „онези идеи и практики, които наемниците и техният лидер привнесоха в руското всекидневие“, завършвайки книгата си с пример за апроприацията на главната вагнеровска емблема от страна на путинската номенклатура: губернаторът на Пермския край подарява на кмета на Перм при официалното му встъпване в длъжност „огромен 18-килограмов“ вагнеровски чук, който да помогне за „изковаването на бъдещето“ на путинската империя, описано в дистопията на Сорокин.

Пригожин е репрезентативен за путинската епоха преди всичко като постмодерен „майстор на постистината“. Книгата започва с описанието на спецоперацията по погребението му. Създател не само на „Вагнер“, но и на тролски фабрики, използвал дегизировки, фалшиви паспорти и двойници, дори на собственото си погребение той си остава „главният трол“. Почти до самия край на трикстерската си кариера, чиято кулминация е пълномащабното нахлуване в Украйна, той отрича всяка връзка с частната си армия (която съгласно руското законодателство е незаконна), и съди журналисти и обществени фигури, излезли с публични твърдения, че е собственик на „Вагнер“. Празната катафалка, която цял ден ще размотава из Санкт Петербург очакващите погребението, е логично продължение на юридическите и икономически фикции, обслужващи главния мистификатор, господар на постистината (и на Пригожин). На пресния му гроб ще има поставени в кичозна позлатена рамка стихове от финала на Натюрморт на Йосиф Бродски: „Мать говорит Христу: / – Ты мой сын или мой / Бог? […] / То есть, мертв или жив?“ Постмодерна погребална специална поетическа операция, за която Бахмут е евангелие или дори Илиада.

Пълната история на частната армия на Пригожин е преди всичко историята на хибридната война на Русия срещу Украйна, започнала преди десет години с анексирането на Крим. Успоредно с постепенното разрастване на тази – така и необявена – война до пълномащабна, велика, отечествена и специална военна операция, „Вагнер“ пораства от малка групировка професионални убийци, опериращи в „народните републики“ на Донбас и Луганск, до паралелна армия в една вече открито mafia state. Този малко известен украински пролог на частната армия на Пригожин, в който наемниците от „Вагнер“ имат за задача ликвидирането на прекалено самостоятелни (макар и проруски) полеви командири в сепаратистките региони, ще получи огледален украински епилог, когато самият харизматичен „готвач“ и наемник на Путин ще се окаже твърде самостоятелен за апаратно-бюрократичната „вертикала на властта“.

В Сорокиновия парен локомотив, захранван със свежа човешка плът, има двама огняри: бившият затворник Жека, крадец и изнасилвач (alias Пригожин), и бившият офицер Гера, разжалван за „бунт срещу щабните бездария“ (alias Игор Гиркин-Стрелков). Бивш сътрудник на ФСБ и инициатор на проруските сепаратистки движения в Украйна, Гера-Стрелков усеща и открито назовава дейността на килърите от „Вагнер“ като навяваща спомени за „най-лошите традиции на „изясняването на отношения“ между бандитските групировки от 90-те“. Както Пригожин, така и Путин са продукт на тези традиции на бандитския Петербург от славното десетилетие, което господарят по-късно ще демонизира, представяйки се за този, който спасява Русия от хаоса на онези години. Готвачът, от своя страна, ще остане завинаги в 90-те, блъфирайки докрай в най-добрите им традиции.

Ако си представим отношенията между господаря и слугата по модела на разграничението между висока и ниска интрига в пиесите на Шекспир, няма как да не забележим, че генеалогическото дърво на господаря не се отличава по същество от генезиса на прислужника. И при двамата ясно личи късносоциалистическо-бандитската фасцинация от спорта на момчето от махалата: джудото при господаря, спортното училище-интернат при прислужника. Спортно-„борческият“ произход на престъпните групи от 90-те ще намери израз в естетиката на емблемите на „Вагнер“ дълго преди апогея на архаично-митологичния чук. На вагнеровските нашивки пише: „Нашият бизнес е смъртта и бизнесът върви добре“. За господаря това ще е скъп юношески спомен, който той ще сублимира и рационализира в мащабната си дейност на Schreibtischtäter (desk murderer), отговорен за смъртта на стотици хиляди чеченци, сирийци, украинци и руснаци. Слугата ще остане при първичната автентика на Бахмутските „месни щурмове“ с тяхното динамически-възвишено. И в двата случая – и при математически-възвишеното на господаря, и при динамически-възвишеното на слугата – източникът на възвишеното е смъртта.

Преди да се сдобие със световна известност в рамките на пълномащабната война срещу Украйна, вагнеровският чук за първи път е изпробван за показна екзекуция, записана и вирално разпространявана в най-добрите традиция на ислямистките обезглавявания, по време на руската намеса в гражданската война в Сирия на страната на Асад. Сирия също е мястото, където наемниците от „Вагнер“ са пратени за първи път преди Бахмут на мисия невъзможна в стила на всеунищожителен death from above: „Изтребители F-15E, бойни дронове MQ-9 Reaper, щурмови самолети АС-130, ударни хеликоптери AH-64 Apache и стратегически бомбардировачи В-52“. Това е и времето, в което „дезинформационната империя“ на Пригожин вече работи на пълни обороти, криейки истинските мащаби на понесените жертви. (Пълната мощност на фабриката за тролове ще бъде използвана и за намесата в предизборната кампания в САЩ на страната на Тръмп.) По-късно, в Бахмутската епопея, стилът ще бъде от Първата световна – картечен огън срещу неспирни вълни от вербувани в затворите наемници със заградителни отряди зад тях – и жертвите ще бъдат в десетки пъти по-големи. На ескалацията на военните престъпления и броя на жертвите ще отговаря интензификацията на режима на постистината.

В сравнение с мисията в Сирия и използването на наемниците от „Вагнер“ във войната срещу Украйна в ролята на „месни“ щурмови подразделения, африканските начинания на Пригожин може да се сторят (с изключение на специалната военна операция в Либия) незначителни по мащаб. Те обаче представляват всъщност първите систематични и добре организирани неоколониални интервенции на руски военни части на континента след краха на съветската империя (която предпочиташе да използва за целта кубински войски). „Почеркът в тези операции е типично пригожински: съчетание от политическо влияние и бизнес-интереси, комплексно въздействие, при което използването на военна сила се съчетава с информационна война, водена и от конвенционалната преса, и от тролове.“ След метежа и ликвидирането на Пригожин създаденият от него и усъвършенстван в Африка модел ще бъде непосредствено подет и прилаган по-нататък без параван от държавата. Началото на пълномащабната агресия срещу Украйна, на свой ред, поставя началото на откритото превръщане на редовните войски в частна наемническа армия, обслужваща интересите на капото – Великия Гопник го нарича Виктор Ерофеев – на военизирана престъпна група.

Метежът на Пригожин се случва именно в логиката и динамиката на сблъсъка между две организирани престъпни групи в ситуация на опит за „рейдърско заграбване на основен актив“ от страна на едната. Фантасмагоричното в случая е, че една от военизираните групировки е представлявана от държавата, а другата не се примирява, както е положено, с неизбежността на експроприацията си. „Путин нарича действията на ръководството на „Вагнер“ „удар в гърба“, „измяна“ и „предателство“, сравнява ги с „разрушаването на армията и разпада на държавността“ през 1917 година.“ Нервната реакция на главния гопник се дължеше не на последно място на публичното оголване на противостоенето между държавата и метежника като в основата си бандитско „изясняване на отношения“ (разборка) между две военизирани ОПГ-та, при което се губи както монопола върху насилието, така и позицията на надпоставен арбитър, capo di tutti capi.

Видимата свръхреакция при второто припряно изявление на Путин, свързващо националистическата (и по-късно националсоциалистическа) легенда за „удара с нож в гърба“ (Dolchstoßlegende) с фантомната фобия от повторението на сценария на разпада на Руската империя, е опит за припряно обличане една през друга на идеологически разнородни дрехи на цар-гопник, усетил се гол пред друг гопник, чиято неочаквана воля да защити активите си разкрива държавността като фасада на едно равнопоставено противостоене на военизирани престъпни групи. В тази ситуация отстраняването на конкурентната военизирана групировка върви ръка за ръка – въпреки нагнетената етатистка реторика – с апроприацията на успешния ѝ модел. Рейдърското присвояване „одържавява“ не на последно място емблематиката на една частна наемническа армия. „Главата на ЧВК „Вагнер“ загина. Неговата рожба сега не съществува не само формално, но и неформално. Вагнеровският чук обаче остава.“ Одържавяването му като трофей на победилата военизирана групировка е късноимперски ритуал в един дистопичен свят, в който марксисткият локомотив на историята, задвижван от обилно полети с нефт късове свежо човешко месо, потегля към бъдещето с Гагаринов жест насред един ретроантиутопичен свят.

Да се прави нонфикшън за военизираните структури на путинската ера, едно от чиито образцово-фантасмагорични въплъщения доскоро беше пригожинският „Вагнер“, има все по-висока цена както с оглед на де факто военновременното положение, така и на произтичащото от него и на свой ред, подсилващо го открито подхващане на модела и практиките на военизирана ОПГ от страна на държавата. „След като Денис Коротков направи разследване за действията на „Вагнер“ в Сирия, направо у дома му бе доставен траурен букет, а в редакцията на „Новая газета“, където той тогава работеше, беше докаран погребален венец с неговия портрет и надписа „Никога няма да те забравим“ и беше подхвърлена отрязана овнешка глава.“ Това, за което по време на войната в Сирия, отговаряше формално-юридически несъществуващата тогава ЧВК „Вагнер“, сега, на третата година от войната в Украйна, отговаря вече пряко държавата. В подобна ситуация заключителните „Благодарности“ на авторите звучат така: „Тук можехме да кажем много топли думи, адресирани до близките ни, приятелите или колегите, с които сме работили и работим. Като държим обаче сметка за съдържанието на книгата, при сегашните руски реалности това може да създаде за тях всякакви неприятности.“ И за всеки е ясно, че „неприятности“ е ъндърстейтмънт. В техническото каре на книгата името на фактчекъра е дадено с инициали: Н. Ч. Когато една девета част от сушата философства с вагнеровски чук в ръка, да пишеш нонфикшън за това се превръща в ницшеански-трезво начинание.

* * *

„Варията! – произнесе машинистът, насочвайки пуфтящия локомотив към втория семафор.

Прощалният ритуал, узаконен от Върховния Съвет на ДР [Далекоизточната република], изискваше точно изпълнение. До семафора беше вързан за бетонен стълб поредният враг на далекоизточния народ. Главата му бе обръсната. Този път беше пълен младеж с възостър нос, приличащ по нещо на снежен човек от детските анимационни филми. Огнярят Жека, и той с бръсната глава, на средна възраст, с масивна брадичка, изпъкнали очи и вечно угрижено полуотворена малка уста, вдигна варията, овеси се на вратата, замахна. „Снежният човек“ закрещя по заешки пронизително.

Чукът се стовари върху черепа му, кръв и мозък пръснаха на всички страни.

Семафорът с щракване светна зелено.

Затвориха вратата и машинистът ускори.

Поехали – промърмори Жека, постави варията в ъгъла и отмахна от бузата парченце мозък.“

Проф. Владимир Сабоурин (Сантяго де Куба, 1967) е завършил българска филология в Софийския университет, специализирал е във Ваймар, Хайделберг и Инсбрук. Пише поезия и литературна критика. Преподава антична литература и история на испанската литература във Велико Търново.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display