Решица е сив, индустриален град в Западна Румъния. Там е роден тазгодишният носител на Златен леопард от кинофестивала в Локарно Флорин Шербан, който в новия си филм You Don’t Belong Here използва това привидно спокойно място, за да изследва зловещи процеси, случващи се и у нас. Вижте дали ви звучи познато.
Нощ, група маскирани младежи карат велосипеди по улиците, режат гуми, чупят автомобили и оставят по стъклата стикери с надпис „Не ти е тук мястото“. При сблъсък с мъж от ромски произход насилието ескалира и човекът е убит. От осемнайсетгодишния Йоан. Баща му Мариус се опитва да осмисли случилото се и да намери изход от този кошмар.
Болезнено е да пиша този текст в Пловдив, където все още не можем да се отърсим от сянката на едно чудовищно деяние, извършено от тийнейджъри. Разбира се, български филм по тази тема едва ли ще видим скоро. Добре че румънците го правят вместо нас. Всъщност заглавието напомня на един наш документален филм, посветен на агитките от Перник – „Нямаш място в нашия град“. Спомням си с каква нежност един от бащите в него говореше за сина си: Искам детето ми да не мрази хората от други раси, но ако реши, че го влече, ще му помогна.
Голямата разлика е, че от тези персонажи някак го очакваме, докато Шербан ни показва много по-страшна картина – порядъчно семейство, уважаван в обществото баща, привидно нормално дете. Вече няма нужда да ходим в крайните квартали при бръснатите глави и свастиките. Злото чука на вратата.
You Don’t Belong Here прибързано може да бъде сведен до поредната съвременна драма за токсичната мъжественост, расизма и възхода на крайната десница. Всички тези неща присъстват, но произлизат от нещо по-дълбоко и болезнено. В разговор с Мариана Христова режисьорът разказва за собственото си поколение – хората, влезли в зрелостта след падането на комунизма. През 90-те пред тях внезапно се отварят университети, кариера, бизнес, пътувания – все неща, недостъпни за родителите им. Черпят с пълни шепи от новата свобода с надеждата да осигурят по-добър живот на децата си. Но децата, които идват в началото на новия век, порастват сами.
Мариус не изглежда като лош баща, нито бие сина си, нито му крещи. Напомня на родителите от британския минисериал „Юношество“, който миналата година смрази кръвта на мнозина – значими хора, трудолюбиви, с професии, може би твърде заети, но нали трябва да се изкарват пари. Мариус е лекар, привикнал към мисълта, че ако съществува проблем, той може да бъде диагностициран и отстранен. В интервю за фестивалното издание Pardo Magazine Шербан го описва като представител на стар патриархален модел, разположен някъде между Homo faber на Хана Аренд и „фаустовската душа“ на Освалд Шпенглер – мъжът строител и завоевател, който непрекъснато измества границите, създава и покорява света. Това силно личи в дългата сцена между Мариус и полицейския инспектор. На чаша чай двамата обсъждат Том Джоунс и как вече нямало мъже като него – здрави, космати, силни. Сега… само TikTok и Instagram. Сцената е смешна, но и болезнено показателна, защото двамата говорят за изчезването на „истинския мъж“, без да забележат колко кухи са представите им, без да си направят равносметка, че крушата не пада по-далече от дървото. Болезнена е, понеже всеки ден може да я чуете и у нас.
Йоан е затворен, несигурен, лишен от бащината демонстративна амбиция. Мариус дори признава пред любовницата си, че изпитва презрение към него. Съвсем естествено е тогава Йоан да търси извън семейството онова, което не намира в него.
И го намира. Виждаме среща с по-голямо момче с каска на моторист, но не разбираме повече за него, говори за някаква организация, международна при това. Шербан не базира екстремистката група върху конкретна румънска организация. Като отправна точка посочва руското движение „СтопХам“, станало известно с видеата, в които негови членове се саморазправят с шофьори заради нарушения при паркирането. Гражданско самоуправство, публично унижение и убеждение, че група млади хора имат правото сами да налагат ред (отново болезнено познато – само че с „ловци на педофили“).
Шербан съвсем съзнателно отстранява възможността филмът да бъде сведен до трилър. Зрителят рано се досеща какво е извършил Йоан. Една холивудска конструкция тип „Кой е убиецът?“ би отклонила вниманието от истинските въпроси: докъде стига родителската любов, действително ли е безусловна и в кой момент защитата на собственото дете се превръща в защита на собственото его.
Като ориентир Шербан посочва Бресон и способността му да премахва традиционните драматургични механизми, за да накара зрителя да гледа другаде. Формата на You Don’t Belong Here следва тази логика. В своите 154 минути филмът е изграден почти изцяло от дълги непрекъснати кадри. Камерата често е на дистанция, близките планове са редки, монтажът отказва да подчертава всяка реакция и да указва какво трябва да изпитваме. Единствената сцена под въпрос е финалната, която е чудесно конструирана – бавна, с наслояване на напрежение, но прибягва до емоционално избухване, което е твърде лесно за дешифриране.
На 15 август You Don’t Belong Here спечели Златния леопард в Локарно и стана първият румънски пълнометражен филм с Голямата награда на фестивала. Журито сравни историята с роман на Жорж Сименон – обикновен човек на обикновено място, който губи моралната си увереност. Престъплението е средство да се разкрие характера на човека, а не загадка за разрешаване. Не знам какво научихме за себе си, но и в Решица, и в Пловдив явно си задаваме въпроса: Как се стигна дотук?
