Рецепта за антиутопия
Как светът, как десетките хиляди експерти и консултанти, как опитните политици на най-развитите държави успяха да пропуснат опасността от технологичните „выскочки“[1] като Мъск, Тийл и т.н.? Защото им беше по-удобно ли? Защото бяха корумпирани или им се виждаше толкова невъзможно някой, чийто доход надвишава БВП на половината държави в света, да развие апетит към политика и социално инженерство, към властта?
Мисля, че това стана постепенно и стана основно поради западането на хуманитарната образованост на обществото. С прагматизацията на образованието и масираната атака срещу всичко „непродуктивно“ обществото се лиши от единствената си „ваксина“ срещу подобни опасности: добрата историческа и социална ориентация на онези, които имат глас и положение да бъдат чути[2].
Един от най-сигурните пътища да бъде овладяно и манипулирано общественото мнение е да бъде неутрализирано информираното малцинство, което в продължение на десетилетия, ако не и векове, представлява медиатор и преводач за компетентността на управлението спрямо широката общественост.
Това става по различни начини: с руиниране на авторитета му (пропагандно оформяне на негативния образ на „елитизма“), чрез неговото корумпиране, чрез страх и цензура… Но има и обективен (или по-точно непреднамерен) процес на редуциране на това „информирано малцинство“ и той е резултат от „прагматизма“ в образователните политики.
Този процес, това унищожението на хуманитаристиката се случва по много и различни начини. Един от тях е формирането на параметрите за оценяване на академичната работа. Параметри, които бяха универсално наложени. Заети от естествените науки и неработещи за хуманитаристиката. Промотиращи фалшиви дисциплини с добра отчетност и фалшиви учени с прагматична съобразителност[3].
Друга причина за западането на хуманитаристиката се крие в развитието на самата хуманитаристика, която, оттласквайки се от големите идеологии, се разпиля в „нормалната наука“ на парцелираното знание, губейки по този начин своя raison d’être – широкия исторически и социален хоризонт и ориентацията спрямо него, способността да контекстуализира епистемологично всеки нов социален феномен.
Трета причина за западането на хуманитаристиката може да бъде открита в хиперкомерсиализацията на света и низвергването на всички авторитети, които нямат комерсиално измерение. В подобен контекст един нископлатен университетски преподавател няма шанс пред Илон Мъск.
Левичарското обсебване на академичната сфера също руинира доверието в нея, превръщайки я в развъдник за политики на идентичности и прочее модерни леви области, давайки им валидност далеч над класическата хуманитаристика, която беше детронирана с гръм и трясък заедно с идеи като тези за „истина“ и „битие“, на които до този момент се крепеше нашата иудео-гръко-римско-християнска цивилизация.
Отпадането на хуманитарни предмети от образователния курикулум лиши съзряващите умове от критерии за избор на авторитет – а човекът е идеологическо същество и не съществува по друг начин освен в идеологическа парадигма.
И сега, когато изведнъж се оказа, че банда от bullies е взела властта в самото сърце на цивилизационната метрополия и се разправя безогледно с политическите врагове отляво, като каквито са идентифицирани левите прагматични, политизирани хуманитарии – отсъства какъвто и да било смислен противовес. И идеологическият вакуум се запълва според критериите и незрелия светоглед на същите тези, които са повели войната и на които им липсва същинска хуманитарна ориентация. Затова на хоризонта изникват (под вид на противовес) „авторитети“ като психолога Джордан Питърсън или Гад Саад и самоукия идеолог Къртис Ярвин, които завладяват въображението на инфантилните великани.
За мен обаче най-обезсърчаваща е политическата инструментализация на религията. Никой от „актьорите“ на тази инструментализация не е същински вярващ или църковен и това е очевидно и пред очите на всички. Превръщането на религиозността в нов „комсомол“, в нова „партия“, следваща реактивно новата политическа парадигма, понякога влизайки в тотален конфликт със собствената си доктринална основа – ще подпише в един недалечен ден смъртната присъда на последната, наистина древна и попропукана колона на евроатлантическата цивилизация.
Какво ни чака отвъд, не смея дори да мисля.
Като илюстрация на самоубийствената реакционерщина на хуманитариите „отдясно“ ми се иска да приведа думите на Гад Саад от 2020 година, преди резултатите от президентските избори, спечелени Джо Байдън:
„Тръмп е по същество отхвърляне на всички механизми, чрез които интелигенцията се самодефинира. Ето затова тя не може да го понася. Затова именно те казват, че той е естетическо престъпление. Ако някой, който може да говори по този начин, фукайки се отблъскващо и нарцистично, с подобна грандоманщина, може да стане президент, защо трябваше аз да завършвам „науки за жените“ в университета Браун, за да седя тук и да отпивам от кафето с вирнато пръстче – това лишава от валидност моята личност. Тъй че това е форма на отбранителност по отношение на егото. Ако той може да го направи, това лишава от валидност моето съществувание – той не може да се изкачи до тази позиция. Тъй че това е гротеска и е форма на Schadenfreude (удоволствие от чуждата беда), но аз очаквам с нетърпение Тръмп да спечели пак, тъй че аз да стоя с чаша коняк и да наблюдавам как тъпаците и имбецилите истерясват още четири години.“
Мъск харесва Саад. Как няма да го харесва, той снабдява идеологическата реакция с терминология. Политиките на равенство са болест на ума, те са паразити,[4] с които умът се заразява. Само на една крачка от тях стоят религиите. Но религиите все още са полезни. Когато станат безполезни, ще бъдат подведени под същата дефиниция – обикновени memeplexes (неологизъм от meme и Cineplex). И ще им се сложи край (в правен смисъл).
––––
[1] „Выскочка“ (рус.) означава „парвеню“ в широкия смисъл на думата. Внезапно и стремително издигнали се в обществен или икономически план персони, които по един или друг начин са преодолели или избегнали традиционните пътища за социално и икономическо израстване и съсловните бариери.
[2] Понеже широката общественост няма директен поглед върху компетентността на управлението – само един малоброен „информиран елит“ има подобен поглед. За държавите с голяма медийна свобода луфтът между елита и това, което широката общественост възприема, е нула. С понижаването на медийната свобода този луфт се разширява. Същевременно колкото по-ниско е качеството на образованието в социалните науки (социология, история и т.н.), толкова по-лошо работи демократичният модел, защото намалява броят на гражданите с критическо мислене, които разбират как е устроено обществото и съответно толкова по-податливо става обществото на манипулации. Вж. Guriev, Sergei, and Daniel Treisman. ‘Informational Autocrats’. Journal of Economic Perspectives, vol. 33, no. 4, Nov. 2019, pp. 117, 119; Guriev, Sergei, and Daniel Treisman. Spin Dictators: The Changing Face of Tyranny in the 21st Century. Princeton University Press, 2022; вж. още една лекция по темата, която обаче е четена преди настъпване на радикализацията на авторитаризма в РФ и преди заострянето на политическия антагонизъм в САЩ.
[3] В тази връзка вж. Eagleton, Terry. ‘The Slow Death of the University’. The Chronicle of Higher Education, vol. 61, no. 30, Apr. 2015, pp. B6–9.
[4] Вж. Saad, Gad. Parasitic Mind: How Infectious Ideas Are Killing Common Sense. Regnery Publishing, 2020.
