0
5979

Как Тръмп взе решение за Сирия?

Един от основните въпроси в международната политика продължава да бъде следният: кой и как взима решения? Ясно е, че от подобни решения произтичат отговорности, които са повече от сериозни; както е ясно и че всеки авторитарен лидер или местен диктатор е практически неограничен, за разлика от демокрациите, доколкото не подлежи на парламентарен контрол, не дължи отчет на общественото мнение и провежда политиката на „свършения факт“. Станалото – станало. В същото време механизмите за взимане на решения в Съвета за сигурност на ООН са до невъзможност блокирани (САЩ, Великобритания или Франция – от едната страна – или Русия и Китай, от другата – периодично налагат вето на всяко решение, невписващо се в тяхната визия).

Трагедията в Близкия изток (и в частност в Сирия) е идеалната илюстрация на невъзможността да се намери решение, задължаващо всички страни в конфликта. Дори когато се констатира употребата на химическо оръжие срещу цивилното население – флагрантно нарушение на основополагащите принципи на международното право – пак следва размотаване.

От Организацията за забрана на химическите оръжия (ОЗХО) винаги се искат категорични доказателства – кой и как е използвал забранените бойни отровни вещества. И това е обяснимо. Но ето че екип на организацията попадна под тежък обстрел в град Дума, което не даде възможност инспекторите по химическите оръжия да проведат разследването на място. В същото време е ясно, че извършителите на престъплението, причинили смъртта и на малки деца, имат достатъчно време, възползвайки се от бойните действия, за да заличат доказателствата. И така веригата може да продължава до безкрайност.

Уликите сочат отново към армията на Башар Асад. Както впрочем и в последния доклад на ОЗХО (30 януари 2018 г.), когато са установени връзки между три случая на употреба на забранени химически вещества (Хан ел Асал и Гута – 2013 г.; Хан Шейхун – 2017 г.), и то пак от складове на армията на Асад. Има множество жертви сред мирното население, но Москва предпочита да замълчи по тези факти.

Така светът е това, което е – поле на произвол и престъпления. В Русия на мода е теорията на „политическия деционизъм“ на консервативния политическия философ Карл Шмит, интерпретираща днешната ситуация двояко. „Деционизмът“ (от лат. decisio, решение) в руската си версия се разбира най-вече като действие в „извънредно положение“, излаз от което дава единствено „суверенът“. А „суверенът“, повече от ясно, е онзи, който може да си позволи да действа във всякакви обстоятелства, неограничаван от нищо. Онзи, който държи монопола над „вземането на решение“ и то с извънредната си намеса в ситуация на изострила се криза. Суверенът, пише Шмит, стои извън нормално действащия правопорядък, макар в същото време да е част от него, той дори може да спре действието на закона. Трябва ли да обясняваме как зад така описаната фигура на „суверена“ прозират единствено чертите на Владимир Путин.

Ето защо и въздушните удари на тройната коалиция (САЩ, Франция, Великобритания) по цели на режима на Асад след престълението в град Дума предизвикаха яростна реакция в „руския спектър“. Аргументите: недопустима военна намеса в суверенна държава. Защото – както стана ясно – само действията на „суверена Путин“ могат да преосмислят принципите на международното право.

От друга страна, това наистина не отменя въпроса как една международната коалиция (САЩ, Франция, Великобритания) взима решения в подобни ситуации. Отговорът, че това става под егидата на НАТО е чисто функционален. Ако се съди по репортажите на световните агенции, то решението за въздушните удари е дошло, след като снимки на убитите в химическите атаки деца са се озовали в кабинетите в Белия дом, Елисейския дворец или на „Даунинг стрийт“.

В такива случаи освен емоцията, действа и телефонната дипломация. Френският президент Макрон лично е поел инициативата за общи действия в отговор на химическата атака. Нещо, което би трябвало да е било добре дошло за американската дипломация, тъй като участието на Франция (предвид на нейната позиция във войната в Ирак през 2003 г.) придава друга легитимност на операцията. А как са протекли самите разговори, можем само да гадаем. Миналата седмица Доналд Тръмп пусна туит, че „Асад е звяр“, но пък междувременно обяви, че ще изтегли американските войски от Сирия. Еманюел Макрон заяви, че в разговора си е разубедил Тръмп, след което последва съобщението от говорител на Белия дом, че изтеглянето на американския контингент би могло да се извръши в средносрочен период.

Нещата задължително граничат с изненада, щом опират до Доналд Тръмп и неговите решения. В този смисъл книгата на Майкъл Улф „Огън и ярост. Белият дом на Тръмп отвътре“ [1], разказ на един дългогодишен репортер в Белия дом, отваря очите ни за много неща. От нея научаваме как президентът Тръм често се оттегля след 18,30 ч. в покоите си, пред трите плазми на телевизорите и с телефон в ръка. Колко важно за него е всяко последно обаждане, защото то надделява не толкова в сутрешния туит, колкото при взимането на решения. И как разговорите не могат да продължат много дълго, ако не става дума за бейзбол или други също толкова животрептущи теми.

Можем само да си представим как Еманюел Макрон, благодарение на добрия си английски или на усета си, е „пробил“ стената на Белия дом. И то в ден, когато съзнанието на Тръмп е било заето с обиска, извършен от прокуратурата, в офиса на личния му адвокат Майкъл Коен, и броени часове преди появата на книгата на бившия директор на ФБР Джеймс Коми, в която има нелицеприятни страници, посветени на президента. Всичко това може да звучи крайно дребнаво, ала е част от „голямата политика“.

И в някакъв смисъл е съществена част от обяснението на хаоса в света, в който живеем.

___________________

[1] Майкъл Улф, „Огън и ярост. Белият дом на Тръмп отвътре“, София, изд. Колибри, 2018 г.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияИкономика
Следваща статия„Тревогата” за ромите е фалшива