На митинга-концерт на стадиона в Лужники (18 март 2022 г.), съперничещ по замисъла си на Нюрнбергските митинги за единството на германския народ, провеждани между 1933–1938 г. от Адолф Хитлер, Владимир Путин стигна дотам да цитира Библията: „Никой няма любов по-голяма от тая да положи душата си за своите приятели“ (Иоан. 15:13). Така самодържецът на нова Русия обоснова „героизма на руските момчета, които в хода на тази „военна операция“ са изстрадали толкова много заради всички“ (френетични и продължителни възгласи „Русия, Русия“ на хилядното множество).

Путин продължава да нарича войната мир, а избиването на хиляди невинни хора в Украйна – „денацификация“. И най-тъжното е, че 71% от жителите на Русия (според независими социологически проучвания) вярват във всички тези безумия и подкрепят „военната операция“. На останалите е наложен „режим на мълчание“, а малцината, които се осмеляват да протестират по улиците, биват задържани, уволнявани, подлагани на репресии.

Днес Путинова Русия е страна – модел на тотална пропаганда, съграждан цели двайсет години. И новият самодържец просто бере плодовете на посятото. Обществото е отдавна милитаризирано, инакомислението е потиснато, а имперският блян по СССР е изведен като експанзионистичен ориентир на руската държавна политика.

Затова преди „народът“ да чуе „своя вожд“ и да се слее с него във „военен екстаз“, публиката в Лужники бе „подгрята“ с песента на Олег Газманов „Направен в СССР“ (2005) – неофициален химн на новата руска империя.

Ако не знаете за какво става дума, насладете се поне на текста:

Украйна и Крим, Беларус и Молдова – това е моята Страна.
Сахалин и Камчатка, Уралските планини – това е моята Страна.
Краснодарският край, Сибир и Поволжието, Казахстан, Кавказ и Прибалтика също  – това е моята Страна.

На което, убеден съм, милиони руснаци припяват и ръкопляскат пред телевизорите.

Как ви се вижда? Беларус, Молдова, Казахстан и балтийските държави (членки на ЕС и НАТО).

С кого тогава граничи днешна Русия и къде въобще минава границата? Думата „граница“ сепва, току-виж в следващата версия на „химна“ добавили и България. Нали си спомняте, че „Болгария не заграница“…

И още по-смайващото е как цялата тази руско-съветска и имперска амалгама използва като „бранд“ класическата руска литература. Малко преди Путин да отправи обръщението си към „Русия и света“, на сцената в Лужники се появи писателят националист и бивш командос Захар Прилепин, който без колебания заяви: „Пушкин, Гогол и Достоевски днес биха били с нас!“.
***

И всичко това в един изцяло променен свят. Проблемът на Путин – а оттам и на всички нас – е че той иска да обърне хода на времето, да ни върне в 80-те години на ХХ в. В зората на неговата чекистка младост, когато огромният СССР и Източният блок бяха единни, а Европа бе разделена с телени мрежи. Тогава в Украйна, Полша или в България хората седяха пред телевизорите, гледаха съветски комедии и ядяха „руска салата“, докато войските на СССР извършваха „военна операция“ в Афганистан.

Днес Путин – повлиян и от собствената си пропаганда – гледа на себе си като на „онзи, който сдържа времето“ („катехонът“). Последният воин, който никога никой не може да замени, затова и няма как да излезе в пенсия. Той пази настоящето от бездната на бъдещето и иска да „законсервира“ Русия – което е на път да му се удаде, вече е сам срещу целия свят. Путин особено се бои от „руското бъдеще“, което му се привижда най-вече в Украйна. Затова и отиде да я „спаси“ – с „целувката на вампира“.

Човек има чувство, че историята особено се повтаря, при това не само тази на СССР. Разрових се из архивите на Нюрнбергските митинги и попаднах на следната реч на Фюрера: „В настоящето на световната история се повтаря в голям мащаб онова, което ние преживяхме и изстрадахме… А трябва да отбележа, че сегашните ни врагове, разгледани от гледна точка на техния светоглед, са същите, които бяха и преди това“ (2 септември 1938 г.).

Сателитните снимки и репортажите на световни медии ни показват разрушения в Мариупол, Харков и Киев, невиждани от времето, когато по същите тези места е действала безжалостната военна машина на Вермахта. Милиони хора бягат в паника, опитвайки се да напуснат адския котел на бойните действия; свидетели сме на смъртта на деца; стотици тела, извличани изпод развалините, биват погребвани анонимно в черни чували; хладният повей смъртта, косяща наред, прераства в отчаяние, във вик до небесата.

Не живеем ли във време на пълно „помрачение на разума“?
***

Във фронтова публицистика на писателя Иля Еренбург откриваме следните редове:

Те дойдоха от върховете на Кавказ, на Калмицката степ, на Волга. Къде са те сега?
Ние копнеем по житните си класове, по цветята, по изчезналата ни радост, но ние не можем да живеем, докато не възтържествува справедливостта. Казваха: Любовта е по-силна от смъртта. Аз ще кажа: това е по-силно от любовта. На земята има много различни езици и разни вярвания – за всички ще се намери място под слънцето, но хората не могат да живеят, докато на земята живеят фашистите.
Когато в „Бабий Яр“ три дни и нощи непрекъснато избиваха беззащитните киевски жители, те хвърлиха и едно малко момиченце в гроба. Разнесе се вик: „защо ми засипвате очите с пясък? – детето не разбираше на какво са способни фашистите. Тоя вик не ни дава и сега да спим; викът на детето, викът на съвестта. („Фашистката зверилница“).

Писано е към края на Втората световна война. Публицистиката на Еренбург е радикално свидетелство за онова време; статиите му са се чели на фронта на един дъх  (включително изпълнения с ненавист памфлет „Убий немеца“).

Прочетени с днешна дата тези редове от неговата публицистика обаче стъписват. Кои са днес „фашистите“? Кои са онези, придошли откъде ли не по цветущите поля на Украйна, за да ги превърнат в гробища? Чии танкове се превърнаха в носители на „Zлото“, чии ракети и снаряди днес сеят смърт? Кой, в стремежа си показно да удари телевизионна кула в Киев, порази мемориала на жертвите на Холокоста в „Бабий Яр“?

В открито писмо на еврейски организации от Киев се казва, че това кощунство е равносилно на „втора смърт“ за жертвите на нацизма, защото осквернението на тленните останки според юдаизма е равносилно на повторно убийство.

И кой извърши всичко това? Зеленски? „Бандеровските войски“ на Украйна? Или неофашистките подразделения, увенчани с новата свастика Z.

След Нюрнбергските речи на Хитлер, Европа и светът, макар и трудно, започват да осъзнават, че кутията на Пандора е отворена и се задава Катастрофата. Няколко години по-късно войната избухва.

От Мюнхенската реч на Путин (2008 г.) изминаха цели четиринайсет години, преди всички да осъзнаят, че войната е неизбежна. Че тя ще припламва частично (в Грузия, Крим, Донбас или другаде) преди да се разрази в пълния си ужас.
***

На какво сме свидетели днес? Виждаме как чрез бомбите и чрез всяването на страх, отприщило непомнен бежански поток, се прави опит да се заличи един народ. Нали според „историята на Путин“ украинци няма и никога не е имало.

Може ли един народ да умре? Да бъде изличен и асимилиран, след като части от него се разпилеят пред очите ни по четирите краища на света? И в името на какво милиони украинци биват лишавани от свобода и бъдеще?

Въпросът е реторичен. Жестокостта е безпричинна; злото е свят в себе си, неподдаващ се на обяснение. Историята ни учи, че всичко е възможно. Както доброто, така и най-лошото.

Хитлер беше спрян от голяма (и постепенно разрастваща се) световна коалиция. След шест години война. И с цената на осемдесет милиона жертви.

Кога ще бъде спрян Путин? И с цената на колко жертви? След като бъдат сринати до земята Мариупол, Одеса, Харков и Киев? Или по-късно? Когато е наистина много късно?

Само мобилизирането на световното обществено мнение би могло да вдъхне кураж на политиците, склонни към малодушие, за да се опълчат те срещу Путин.

В миг като този трябва да се обявим срещу злото. Да сме граждани на света, а не хора, сгушени в дребните си кярове и сметчици. Да си гражданин на света означава да живееш с болките на другите, а не сам да причиняваш страдание. Чухме вече как дяволът превратно тълкува Евангелието.

Един агресор няма насита, лакомията за завоевания е безпределна (справка – песничката „Направен в СССР“). Първо Украйна. После Молдова (Беларус отдавна е взета, не влиза в сметките. Казахстан – също). После балтийските държави. После… България. После някой друг.

А в това време всички ние чинно си плащаме на агресора. Ще се свиваме и даже ще помпаме рублата (в евро или долари), за да не се превърне тя в есенна шума. Ще наливаме пари във военната му машина и даже ще ремонтираме при него нашите МИГ-ове. А на украинците, гинещи под бомбите, ще помагаме с чаршафи, одеяла и детски закуски.  

Пролетта дойде. Не е ли време Европа рязко да намали доставките от „Газпром“ и най-сетне да договори алтернативни източници?

Какво ще стане, ако не внасяме повече руски петрол? Литър бензин щял да се оскъпи с 20 ст.

Ами ако тези 20 ст. (умножени по много, разбира се) са цената на свободата ни?

И докога ще търпим посланичката Митрофанова да се подиграва с националното ни достойнство, твърдейки как законно избраното правителство на България се състояло от „чиновници“, които не били в правото си да ѝ търсят сметка? Не е ли време да отзовем посланика си в Москва за консултации?

Когато това се промени, а развяването на руски знамена в България се заклейми като агресия и знак на национално предателство, Путин ще бъде спрян.

Злото е в безразличието: безразличието към злото прави възможни всички престъпления в света.