Когато „дългият ХІХ в.“ с неговата оптимистична убеденост в това, че животът ще става все по-спокоен и по-сигурен, все по-лесно поносим и красив завършва катастрофално в морето от кръв на „Голямата война“ (както наричат тогава ПСВ), европейското население преживява тежка криза. Как се случи това? Къде бяха симптомите? Как не го забелязахме? Това зло вътре в нас ли беше, или има някаква неведома мрачна сила, която ни задвижва без ние да осъзнаваме това като насън. В нас ли се таи това непомерно зло?
Един от начините ужасените европейци да се справят с травмата си е, разбира се, нейното артистично сублимиране, в резултат на което се появяват произведенията на експресионизма с техните деформации, груби и агресивни контури и цвят без радост. Неслучайно програмен в киното става филмът на Роберт Вине „Кабинетът на доктор Калигари“ (1920)[1]. Зъл гений държи под хипноза млад мъж (Чезаре), когото с тъмното си изкуство използва като оръжие. Чезаре е „сомнамбул“, който бива пращан да убие – държавния служител, държал се надменно с Калигари, студента, задал публично въпрос „Докога ще живея?“ (за да докаже достоверността на пророческия отговор) и т.н. Филмът е обрамчен с разказ на свидетеля от първо лице, който още от самото начало изглежда съмнителен, а накрая се оказва сам пациент в лудницата, където д-р Калигари (болезнено въобразен като зъл гений) е главният лекар. Злодеите са с чужди имена – също както при английския готически роман. Те са чужденци. Не са като другите.
Когато филмът на Вине излиза на екран, немските градове са облепени с макабрения му афиш, който отчасти пита, отчасти настоява „Ти трябва да бъдеш Калигари!“ (Du musst Caligari werden).
Пиша всичко това, разбира се, по повод на трагедията от Петрохан и Околчица. И там станахме свидетели на подобно оформяне на плашещото „чуждо“ и различно. Групата живее в изолация, няма жени, няма семейства, изповядва някаква съмнителна религия, която не може да бъде идентифицирана еднозначно, занимават се с причудливи, непознати и странни неща като рейнджърството, пещерното гмуркане, живели са дълго в чужбина… Те не са като нас.
Затова е съвсем закономерно там да се крие нещо ужасяващо. И затова за мнозина случилата се трагедия беше възприета като естествен продукт на споменатата чуждост. И се изприказваха много неща в тази посока. Всички със стигматизиращ ефект.
Мисля, че в този смисъл най-разумното, което съм чула досега, е от д-р Сотиров[2], който – за разлика от безбройните психолози (криминални и некриминални) не си позволи да премине отвъд предела си на компетентност и се съсредоточи в анализ на травмата, която обществото ни се опитва да преодолее (вж. видеото по-долу).
Обществото ни се опитва да рационализира злото. Но то е нерационализируемо. И с това е плашещо. Ужасяващо е дори. То не е резултат от липса на информираност или образование. От липса на проницателност или на системна грижа. Може, естествено, да бъде култивирано и да избуи в резултат от изброените липси и пороци, но в основата си не подлежи на анализ. Затова и травмата от него може да роди нови чудовища. Каквито всъщност исторически ражда. Травмата на „Голямата война“ така и не се излекува, а се трансформира в агресия и омраза, в търсене на онези невидими пипала – в „другия“, в чуждия… Знаем какво се случва после.
Това обаче, на което станахме свидетели, не беше спонтанно. То беше една режисирана психоза. Спусната от медиите и институциите. Подхранвана, подклаждана, старателно притопляна, за да не залинее интересът. И не, не е вярно, че чувствителността на обществото е изострена, защото беше хвърлена (от и.ф. главния прокурор) версията за педофилия. Ако такава чувствителност имаше у обществото, то нямаше да забрави така бързо далеч по-скандалния – и доказан (!) – случай с британския пастор, който изнасили 14 деца и когото вече трета година не могат да осъдят, защото съдиите си правят отвод. Нито тогава, когато това беше разкрито, нито сега има скандал и висока емоционална температура по отношение на този, впрочем също религиозен казус на прелъстяване[3].
Сегашната трагедия беше грижливо аранжирана за политически цели. Тя трябваше да взриви обществото отвътре срещу цяло съсловие, което да припознае като близко на родния „Калигари“. „Четете между редовете!“ ни каза и.ф. главният прокурор в единственото си изявление по случая. „Това е Туин Пийкс!“ (друг неоекспресионистки пример)[4] – тоест „Той трябва да е Калигари!“.
И снежната топка се търкулна надолу, повличайки със себе си лавина.
Не ми се иска да се спирам и на безбройните празнословия, секретирани от психолози, криминалисти, юристи[5] и обикновени бърборковци с авторитетен тон. Хора, които „ничтоже сомняшеся“ хвърляха и хвърлят пред публиката квалификации като „секта“, „злодей“, „педофил“ и т.н. Без да имат както фактологични основания, така и познания по темата. Без да имат съзнание дори за мащабите на случващото се.
В този контекст особено професионално и трезво – всъщност единственото разумно мнение, което чух, освен това на д-р Сотиров – беше мнението на адвокат Ина Лулчева, която с точността на сериозен юрист „оряза“ медийната и фантазмената шлака и очерта границите на онова, което засега може да се каже без спекулации и внушения[6].
Защо тези последните бяха превърнати в паноптикум на нашата несигурност – каквото е и другото значение на Kabinett, панаирджийската шатра на Калигари, в която са изложени любопитните, но и зловещи предмети на неговото „изкуство“?
––––
[1] Das Cabinet Des Dr. Caligari / Кабинетът на д-р Калигари. Fantasy, Horror, Mystery, Thriller. Directed by Robert Wiene, With Werner Krauss et al., Decla-Bioscop AG, 1920.
[2] Няма да преразказвам думите му. Можете сами да ги чуете. Само ще кажа, че той успя да намери онази точка на равновесие между диагностицирането на обществената реакция и отношението ни към жертвите в техния разширен състав. Actualno.com, „Нещо се е случило изневиделица“: Психиатърът Владимир Сотиров анализира случая „Петрохан-Околчица“, 2026.
[3] Свободна Европа, „Поне 14 деца жертви. Как българското правосъдие се предаде пред един педофил“, 2024.
[4] Далеч съм от мисълта, че Борислав Сарафов е имал някакъв дълбок културен замисъл.
[5] Пример за юрист, прекрачващ очаквания професионален етос, беше Татяна Дончева.
[6] ДЕНЯТ с В. Дремджиев, „Ина Лулчева за:#Кмета Коцев, #Сарафов, „гаврата с трупове“ в скандала #Петрохан“, 2026
