0
2086

Калина Тасева: преображенията на дарбата

Калина Тасева, фотография семеен архив

На 5 юни отбелязваме 95-годишнината на художничката Калина Тасева. Тя си отиде от този свят на 24 април 2022 г. 

Калина Тасева е безспорно надарен художник. С човешки и артистични достойнства. Тя е рядък феномен за непредполагаеми, светли и удивителни метаморфози на художническия талант, разгръщащи се с неотслабваща сила и впечатляваща дълбочина в многолетния ѝ творчески живот. Едно постоянно съзряване, преодоляване и изчистване в естетическия ѝ поглед към света и неговото визуално изразяване. Пред нейните пейзажи и портрети се възхищавам неизменно на изтънчената ѝ живописна чувствителност, на безупречно овладяното композиране на фигуративни и хроматични структури, на сложното и въздействащо състояние, което тя вдъхва на своите човешки образи и природни мотиви.

През 70-те години, когато бях студент в Художествената академия, видях за първи път нейни творби. В паметта ми са останали онези едри и статични фигури на мрачни македонски бунтовници в характерни народни облекла с многото си оръжия. Загледан жадно в тесните и оскъдни пролуки, които в тогавашната затворена, тоталитарна културна система много трудно се откриваха към европейското модерно и съвременно изкуство, аз не бях въодушевен от тези картини. И все пак в препълнените с патриотични и революционни сюжети изложбени зали нейните платна носеха нещо по-особено, вътрешно преживяно, енигматично и съдбовно. Героите ѝ не бяха фалшиви, с измислени и неистински роли, а идваха от автентичната и бурна история, от съществуващите фотографски документи, в които македонските комити от Илинденско-Преображенското въстание са точно такива – сурови, фанатични, въоръжени до зъби, с дъх на смърт. Тематичният избор на Калина Тасева, макар и съответстващ на официалните изисквания и вкусове на социокултурната ситуация в онзи тъмен период, е лично свързан със собствените ѝ родови корени и пристрастия, и в този смисъл е пределно честен и мотивиран.

Не трябва да се забравя, че артистичният път на Калина Тасева започва в най-черните и трагични години за новото българско изкуство – тези между 1945 и 1960 г. – когато в него са наложени безпощадни квазиестетически норми и канони, оповестени и дефинирани с понятието социалистически реализъм. Този официален изобразителен стил на тогавашната комунистическа държава изисква патриотична, революционна, партийна и работническо-селска тематика в изкуството, потиска и заглушава истинските творчески способности и импулси.

Калина Тасева има щастливия шанс да следва живопис при един високо надарен, толерантен и неконсервативен художник като Дечко Узунов, но се дипломира при неговия антипод Илия Петров – строг и идеологически правоверен професор, неотстъпно проповядващ точното спазване на миметичния, реалистичен принцип в изобразяването. Тя овладява безупречно академичните художествени похвати и това проличава още в първата ѝ известна творба Левски пред съда от 1953 г. Уменията ѝ са въплътени в сложната многофигурна композиция, в изразителните психологически състояния на персонажите, в изключително добрия портретен образ на Левски, в свръхточната, натуралистична детайлност на изобразената среда. Неслучайно картината става много популярна и влиза в учебниците като ярка илюстрация на един съдбовен исторически момент, свързан с живота на най-големия български герой.

През 60-те години е първата сериозна промяна в стила на Калина Тасева, който напуска пределите на академичния реализъм и придобива по-условна живописна стилизация на образността, в която линеарното и декоративното са ясно изявени. Интересът ѝ към патриотични и героични теми от българската история остава траен през 60-те, 70-те и дори през 80-те години. В платната ѝ отново се появяват образите на Левски, на Матей Преображенски, на заточеници и хайдути, на революционери и на любимите ѝ македонски въстаници. Тя има определено и силно пристрастие към бунтовната съдба на македонските земи, което е кодирано в родовата ѝ връзка с тях. Създава множество композиции от седящи или изправени мъже, застинали в някакво ритуално вглъбение, носещи с достойнство и решителност тежките си оръжия и надиплените си македонски носии. Лицата им са строги и тревожни, приели фаталния драматизъм на предсмъртното очакване и трагичната обреченост на бунтовника. Тези едри и мощни фигури, ситуирани фронтално като в някогашните им фотографии, са изградени в характерния за онзи период пластически монументализъм – обобщена и плътна реалистична форма; монохромна, приглушена цветност; драматичен и патетичен фигуративизъм. Ранните сцени от 60-те и 70-те години са по-схематични и твърди, с по-категоричен линеаризъм в образното моделиране и с по-детайлна достоверност в описанието на аксесоарите.

Платната в тази тематична сфера от 80-те години обаче показват изразителна стилова трансформация. Започва да доминира чисто живописното изграждане на фигури и пространство главно чрез хроматичните петна и мазки – Въстаници, 1981 г., Въстаници III, 1981 г. Светлината облива и откроява определени зони на изображенията и предизвиква вътрешно раздвижване в общата композиционна статика. Монументалното внушение на могъщите и монохромни форми остава, но то е по-смекчено и много по-живописно. В тази посока на засилване на чисто живописното третиране на образността, на търсенето на повече лаконизъм и условност в композирането на сцените, на въвеждането на по-категорични светлосенъчни контрасти и като следствие от всичко това на увеличаването на драматичното и експресивното въздействие, особено изразителни са творбите Диарбекирски заточеници, 80-те години, Диарбекирски заточеници II, 80-те години, Преселници, 1982 г.

Същата стилова метаморфоза се открива и при многобройните изображения на женски фигури, които Калина Тасева създава в живописта си. В голяма поредица от забрадени женски глави, жени в народни носии, седящи или молитвено коленичили жени в тежките си селски дрехи тя представя покрусени и страдащи образи, стоически понасящи и надмогващи колизиите на националната съдба. Те са в контекста на често срещаната тематична линия от 50-те до края на 80-те години, изобразяваща жената от българското село. Много художници се обръщат към този мотив и дори такива новаторски настроени и интелектуално мислещи артисти с безусловен градски вкус и манталитет като Иван Кирков, Светлин Русев и Дечко Узунов го включват в изкуството си.

Затова пък в своите портрети още от 80-те години и по-късно Калина Тасева постига изключителна одухотвореност, дълбочина и изразителност на състоянията. В тази жанрова сфера тя дава воля и израз на своята истинска, високо културна същност, на вътрешния си духовен аристократизъм, на искрения си копнеж за изящна и изтънчена образност, за чисто и благородно прозрение в дълбочината на човешкото същество. Тя предпочита да разпознае и изяви носталгичното вглъбение, интелектуалната тъга и неудовлетвореност, ранимостта и вътрешното страдание на духовния човек – Портрет на Нина, 1981 г., Портрет на Вера Недкова, 1988 г., Портрет на Бисера, 1981 г., Портрет в профил, 80-те години, Портрет на момиче, 90-те години, Момиче, 2004 г. Тя изгражда портретните си образи с чиста, автономна живопис, която свободно и експресивно моделира формата и пространството, като осветява и се фокусира върху лицето и ръцете на портретираните. Експресионистичният дух в тези творби е завладяващ и внася своята артистична непосредственост, живописна условност и висока, стилна култура. Този начин на изразяване е още по-категоричен и освободен в поредица от женски и мъжки глави от 2004 и 2008 г., в която по-ранната фолклорно-веристична склонност е заменена изцяло от интензивни цветни, черни и бели петна, съставящи динамичната, модерно-експресивна структура на картините.

Калина Тасева е личност със силен и непреклонен характер, с огромна воля и енергия за живот и съзидание. Разпознавам тези черти в нейните фотографии и още по-ярко и осезателно във великолепните ѝ портрети от дъщеря ѝ Десислава Минчева. В изражението и осанката ѝ, в глъбините на погледа ѝ има интелектуална сила, безкомпромисна увереност, достойнство и култура, и дори нещо от титаничната природа на един известен и властен викториански образ. Без такива качества тя не би могла да управлява 18 години Съюза на българските художници като близка и доверена колега на Светлин Русев. До себе си тя има един благ, винаги добронамерен и много способен художник като Юли Минчев, заедно с когото създават множество илюстрации и оформления на книги, и една твърде ерудирана и талантлива дъщеря като Десислава Минчева – истинско артистично семейство от духовни личности.

Безусловно тази нейна човешка природа ѝ позволява да се справи с монументалните композиции на могъщите, героично-романтични като внушение македонски бунтовници и да създава постоянно и неотстъпно, до библейска възраст изразителни рефлексии на своето възхищение и преклонение пред духовния човек и природното величие.

Неслучайно промяната в пластическото отношение към формата, която става много по-живописна, експресивна като въздействие, освободена като жест, чувствена като преживяване и автономна като естетика, настъпва при Калина Тасева в самото начало на 80-те години. Тогава в българското визуално изкуство започва много силен период. Младото и изключително талантливо поколение, което излиза на сцената, внася много по-модерен дух и търси по-съвременен език на пластическо изразяване в усилията си да преодолее консервативните норми на социалистическия реализъм. Независимо от съществуващите рискове за репресии най-добрите художници в тези години разширяват стиловата панорама на изкуството ни, в която вече прозвучават неоекспресионистични, абстрактни, сюрреалистични, информални и дори концептуални тонове.

Разбира се, Калина Тасева остава художник на романтичния поглед към националната история, на изследването на човешкия характер с неговата културна типология и етически устои. Търсенето и любуването на чувствителната, страдаща в обществените дисонанси, артистично и интелектуално богата душевност стават в по-късните години главният ѝ път и най-голямата ѝ сила в живописта. Оказва се, че тази „желязна“ и непоколебима жена притежава неподозирана способност и удивително чувство да усеща и пресъздава деликатните, нежни и сложни състояния на своите образи, да ги поставя в наситена с емоционални и психологически звуци хроматична среда, да изявява и посочва най-ценните и най-трудните черти – тези на духа. Затова портретите ѝ са великолепни, вдъхновяващи и безспорни.

Но има още нещо не по-малко впечатляващо и високо като постижение при Калина Тасева – нейните пейзажи. Те са оценени ласкаво още през 70-те години от един мъдър и взискателен естет, какъвто е Кирил Кръстев, но тогава те са все още твърди, тежки и декоративни като композиционна и колоритна структура. През следващите две десетилетия пейзажните ѝ творби стават по-експресивни и драматични, монохромните гами от сиви, сини и охрови тонове звучат тъжно, аскетично, а понякога и безнадеждно, а категоричните линеарни намеси с черно добавят в тях напрежение и нерв. Атмосферата в българското общество тогава е подобна и тези пейзажи носят в себе си откровен метафоричен и символичен резонанс.

Някъде към 2000 г. обаче, когато Калина Тасева е навършила вече 70 г., става някакво непредполагаемо и изумително „избухване“ на дарбата ѝ да рисува пейзаж. В следващите 20 години се появява огромна поредица от творби, които са истински шедьоври на пейзажния жанр. Оформят се циклите Манастирски двор, Планината, Македонски пейзаж. През 2004 г. тя създава удивително голямоформатно платно, наречено Манастирски двор – изразителна и раздвижена композиция с наситена и богата цветност, с динамична пулсация на хроматичните петна и с красиво, лирично настроение. Нещо в нея ме накара да си спомня за моите любими ранни пейзажи на Кандински с несравнимите им интензивни хармонии и живописна страст. Картините от цикъла Манастирски двор притежават жив и звучен колорит, който засилва романтичното обаяние на сгушените в буйната планинска растителност манастирски постройки. Платната от цикъла Македонски пейзаж обаче са по-сдържани, приглушени и монохромни в цветността си. Великолепната картина от 2004 г. Комитски пейзаж е тревожно-тъмна и особено внушителна с дълбоките сиви и синьо-зелени тонове. Острите кипариси, които ще срещнем в почти всички творби от македонския цикъл и които стават неин характерен образен похват, и множеството черни очертания на планинския терен внасят особена драматичност на природната среда, в центъра на която е извисен планински връх, сякаш облян от лунна светлина.

В своите пейзажи Калина Тасева се отдава на чистата живопис. Тя следва свои конкретни мотиви, видени и преживени в нейните пътувания сред природата, но те неусетно стават условна структура, която тя превръща в изразителна пластическа композиция, в богата и въздействаща колоритна хармония. Тя постига сложна, завладяваща ритмика на пространството чрез разположението на дърветата и особено на любимите ѝ кипариси, на планинските хребети, на романтичните небеса и облаци. Съпоставя цветни зони, внася резки контрасти, не избягва линеарните акценти. Някъде е кристално ясна в съотношенията на петната, другаде търси меки и плавни преходи. Почти винаги в пейзажите ѝ има някаква драма, някакво особено, стаено напрежение в един пълен с живописни звуци и форми свят.

В света на пейзажа Калина Тасева се чувства най-свободна като живописец. Там тя е сама със собствената си представа за красота и хармония, там тя се оставя на автономната живописна логика, която пренебрегва и преодолява реалистичната същност на избрания природен мотив и я води към високо естетични полета на визуално изразяване. Принципите, които тя избира и прилага, са тези на модерния художник, който открива в пейзажа благодатна възможност за неограничена от нищо проява на личния си темперамент; за сетивно и чувствено отношение към природата и към нейната пластическа рефлексия; за висока степен на абстрахиране от социалното, от конкретното и материално-предметното; за пълна изява на субективното преживяване, за постигането на една чисто художествена реалност, която е самостойна, хармонична в самата себе си и паралелна на природата. Василий Кандински осъществява в живописта си и обосновава теоретично в трактата си За духовното в изкуството трансформирането на класическото реалистично изобразяване на природата през модерния пейзаж на постимпресионистите, набистите, фовистите и експресионистите до преобразуването му в художествена абстракция. Идеята за абстрактното изразяване се отключва в един легендарен момент, когато художникът съзира необикновена живописна красота и духовна чистота в един от своите обърнати наопаки пейзажи в сумрака на мюнхенското си ателие. Разбира се, естетическото съзнание в онази 1908 г. вече е достигнало необходимите равнища за откриване на радикални, нови пътища в изкуството.

Калина Тасева естествено не става абстрактен художник, но тя стига до такава силна условност във формалния характер на пейзажите си, че доста от тях въздействат почти абстрактно. Тя постига изключително естетична степен на живописна стилизация в тях, вдъхва им топло, витално и човешко „благоухание“ и в същото време ненатрапчиво ги насища с някаква по-универсална и философска звучност и символика. Всички тези достойнства ги поставят сред най-високите постижения на пейзажния жанр в най-новото българско изкуство.

Как да си обясним тази феноменална класа и свръхвисок вкус в пейзажите на Калина Тасева, тази нейна естетска чувствителност и безупречна способност да създава по-интимно и съзерцателно живописно пространство? Как художникът на мащабната, епична фигурация, на националните и патриотичните идеи, на големите многофигурни картини така добре се превъплъщава в изящния съзерцател на дълбоко скрити и пазени човешки чувства, на интелектуални и духовни характери в портретите и на невероятно богати, поетични и символични природни състояния в пейзажите? Може би освобождаването от пластическата и психическата тежест на първото ѝ дава сили и страст да изпита истинска артистична радост във второто. Възможни са всякакви ментални вариации, повече или по-малко близки до истината, но накрая винаги се стига до дарбата. Калина Тасева е благословена с нея и изкуството ѝ е най-доброто доказателство. Тя е несъмнено сред големите личности в българската визуална култура.