„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…
Митко Новков
Калин Николов (1982, София) е композитор, който работи предимно за театъра и киното. Автор е на музиката към почти всички спектакли на Явор Гърдев, работи още с Пламен Марков, Антон Угринов, Младен Алексиев, Тамара Янков… Композирал е музиката към филма „Дзифт” на Явор Гърдев и „Аз съм Ти” на Петър Попзлатев. За „Аз съм Ти” печели наградата на Българската филмова академия за авторска музика (2013), за театралните си музикални творби е носител на наградите Икар (2008, „Старицата от Калкута”; 2012, „Ричард III”), Аскеер (2006, „Крал Лир”; 2012, „Ръкомахане в Спокан” и „Нощна пеперуда”), „Друмеви театрални празници” ( 2015, „Семеен албум”). В проектите си удържа една форма на минимализъм, който обаче без натрапливост хваща зрителя безпрекословно. Имал е щастието да срещне навреме композитор като Асен Аврамов, който го въвежда в тайните на творчеството на театрална музика. Определя себе си като човек с късмет, но само късмет не стига – нужен е и много талант. Точно този талант накара Митко Новков да го потърси и да разговаря с него за рубриката „Младежката лига” на Портал „Култура”.
Една наша среща се провали поради заетостта ви, върху какво работите впрочем?
В Народния театър репетираме на камерна сцена. Няколко пъти се смени заглавието – „Богът на разрушението”, „Богът на касапницата” мисля, че остана – пиеса на Ясмина Реза. Режисьор е Антон Угринов, сценограф Никола Тороманов. Трябваше по-рано да излезе, но поради заетост на актьорите се поотложи. Премиерата е на 26-и и 27-и ноември.
Само театрална музика ли правите? Или не само?
Не, не само. От време на време филмова – „Дзифт”, „Аз съм Ти”, за която взех наградата на Филмовата академия. Също така за шапки на някои сериали – на „Откраднат живот” музиката на шапката е моя, за някои предавания – „Преди обед” по Би Ти Ви.
Това ли е възможността един композитор да се реализира в български условия – филмова, театрална музика, за телевизията и рекламата разни музикални проекти?
Общо взето, да. Просто пазарът е много малък и не ти позволява да се специализираш само в едно. Макар че, мисля, поне за мен дори само с театър да се занимавам, бих бил ОК. Разбира се, когато има външни проекти, не си позволявам да отказвам, тъй като това са приходи – аз работя на свободна практика.
Лесно ли е да си фрийлансър в България?
Не мога да съм точен в отговора на този въпрос, защото аз имах щастието много отрано да се запозная с Явор Гърдев, да започнем да работим заедно, да си допаднем… От 2002 г. всичко, което Явор е направил като театрална постановка, е с моя музика. При което фрийлансър, ама… да…
Всъщност късметът е да откриете човек с вашата нагласа, с когото да работите…
Да, а и двамата да сме достатъчно големи работохолици, че постоянно да имаме нужда от нови и нови неща (смее се).
Направи ми впечатление, че като че ли предпочитате един по-минималистичен стил?
Да, да, има такова нещо.
Това е вашето усещане за създаването на музика или следвате тенденция конкретно в български, а защо не и в световен мащаб?
Ако трябва да съм честен, аз първо не обичам да слушам много музика…
Така ли?!
Имам чувството, когато слушам, че адски много се влияя. Затова предпочитам да не слушам другите какво правят – не си свалям филмова музика да слушам, нито пък друга. Слушам някакви суперкомерсиални тъпотии, които ей-така минават покрай мен. Защото имам чувството, че когато слушам определен стил, подсъзнателно ще се повлияя и ще започна да правя неща в тази посока. Предпочитам, когато започна да правя нещо, да нямам никакви обременености и да стане каквото ми дойде, да реша на момента. А минимализмът може би се дължи на това, че все пак моята музика е електронната музика – techno, house, rave, breakbeat, drum and bass, това са ми младежките увлечения. И предполагам, че оттам идва минимализмът, защото електронната музика, каквато и да е, е много минималистична.
Завършили сте Консерваторията, предполагам. Или не?
Не. Завършил съм Музикалното училище във Варна с цугтромбон през 2000 г., 2001 г. започнах работа в ARS DIGITAL Studio и 2002 г. се запознах с Явор Гърдев там. И имах щастието да започна в ARS DIGITAL Studio точно защото там се запознах и с Асен Аврамов, с когото също много добре се сработихме и във всички негови проекти по онова време аз му бях тонрежисьор и аудиомонтажист. И все още съм – когато имам време, продължаваме да работим заедно. Това е много добро училище. От правене на техно, рейв, drum and bass, които тогава ми бяха интересни, се сблъсквам с Асен, после се запознавам с Явор, театъра и някак си това беше супер. Мисля, че театърът ми дава възможност да направя каквото си искам и както преценя, че е добре.
Това е интересно, защото си мислех, че сте по-ограничен – от изискванията на режисьора, от съдържанието на драматургичния текст, та дори, ако щете, от декорите и т.н.?
Не, не, защото това са част от нещата, които създават музиката. Аз, виждам декора, виждам актьорите, конкретната зала, в която репетираме, текста – виждам всички тези неща, те някак започват да работят в мене и аз създавам такава музика, каквато мисля, че трябва да бъде. И тя може да е както само един звук, така и симфоничен оркестър, така и нещо съвсем трето. Да речем, електронната музика: ако тръгна да правя поп-парчета, те трябва да са в много точно определена форма, много точно определен инструмент. Ако избягаш от това, то вече не е поп-парче и не става. Ако трябва да е drum and bass, то трябва да е еди-какво си и еди-що си… А в театъра, както, разбира се, и в киното, решението може да е най-различно. По-минималистично, по-мелодично, най-различни работи… Няма и съобразяване с инструмент – ако искам, ползвам класически, ако искам, ползвам модерни, ако искам, смесвам. Имам пълна свобода. Да, вярно, има режисьор, но той казва какво вижда, аз казвам какво виждам и работим – това е процесът.
Имало ли е моменти, когато са отхвърляли ваши предложения?
Да, разбира се, но това е нещо нормално. Общо взето, винаги на първи проби се случва подобно нещо. Режисьорът, започвайки да репетира, има някаква представа в главата си, както и аз, но – репетирайки, според мен, колкото и да си имал някаква представа, тя леко се измества спрямо обстоятелствата. Представял си си декорите по някакъв начин, а те стават по друг. Актьорите също. С музиката се случва същото – представял си е някаква музика, идва композиторът, той предлага нещо и може да се окаже, че това не е посоката. Друго – и то може да не е точно това… Мисля, че с почти всяка първа проба това се случва.
По кое повече нагласяте музиката – по тъканта на спектакъла или по вижданията на режисьора? Имам предвид цялостния спектакъл – играта и движението на актьорите, сценографията и т.н…
Като цяло се опитвам да е съчетание от двете, но като че ли давам предимство повече на спектакъла. Вярвам, че цялото е спектакълът: актьорите как седят, какъв декор, каква зала… Разбира се, ако режисьорът има някакви виждания и вижда нещо конкретно да работи в някаква определена посока, гледам да се съобразя, дори да не мога на сто процента да го разбера. Но аз имам вяра на режисьорите, с които работя, и може да не го разбирам режисьора напълно – например иска да вкара еди-какво си парче, чийто текст работи за спектакъла. По принцип не обичам чужда музика да има (смее се), защото аз за какво съм там?! Но много често се случва да има чужда музика, както, да кажем, в „Квартет”. Просто на режисьора това парче и този текст му вършат конкретна работа. ОК (смее се), нека го има!…
На „Крал Лир” вие ли правихте музиката?
Да. За нея имам и „Аскеер”.
Тя обаче е по-различна от другите ви работи, много агресивна, бих казал…
Там много добре ми повлия сценографията на Фичо (Никола Тороманов). Тия декори, това желязо, тези неща, костюмите – всичко това много ми повлия и се опитах да направя един твърд звук.
В такива проекти обаче музиката не бих казал, че звучи самостоятелно. Не сте ли се изкушавали от голяма сцена, от концерт, от симфоничен оркъстър, ако щете, само с ваша музика?
От концерт и голяма сцена не толкова, защото никога не съм бил изпълнител. Никога не съм обичал да изпълнявам неща, ако ще ги правя на живо, по-добре да съм по-встрани. А иначе за симфоничен оркестър имам желание да го направя, но засега бюджетът ми не позволява (смее се).
Не са ли ви канили? Все пак постигнахте сериозни неща и в театъра, и в киното…
Засега никой не ме е канил. Ето сега това, което предстои във Варна, с Пламен Марков работим, пиесата се казва „Влюбеният Шекспир” и е от автора на филма, текстът е преработен от него за театър. Та във Варна театърът и операта са заедно, в Музикално-театрален продуцентски център. Аз отдавна исках да използвам ресурса на операта и ето – в този случай, тъй като и Пламен има такава идея, ще се опитаме цялата музика на спектакъла да е на живо и да се изпълнява от музиканти на сцената. Надявам се да стане, сега горе-долу това ще работим. Но има и голяма вероятност да не стане (смее се).
Музикално-сценично произведение, така да се рече?
Да, да, защото има ресурс! Тези хора са там, на заплата, няма нужда от допълнителен финансов ресурс, защо да не стане?
Все още не е ясно, така ли?
Финално не е. Ще разговаряме с какви музиканти ще мога да разполагам, дали е възможно, как може да стане… И така. А и има някаква клауза при авторските права на текста, че върви с музиката, което все още не е ясно дали е препоръчително, или задължително. Ще видим.
Колко човека виждате като музиканти на сцената, целия оркестър ли?
О, не, не! По-скоро струнен квартет, много ми се иска арфата да използвам – да видим дали ще може. Тимпаните – ще видим. Но със сигурност струнен квартет и оттам-нататък ще видим какво още може. Няма да е целият оркестър, макар че много ми се иска, но ограниченията си казват своето (смее се).
Пак минимализъм?
Да, най вероятно. (смее се).
А как се откривате с режисьорите – те ви търсят, вие имате агент?
Не, нямам агент, макар че винаги съм искал да имам. Вярвам, че това е правилната система…
Но в България тя възможна ли е? Да изхранвате освен себе си и семейството си и свой агент?
Зависи от заетостта. Аз с удоволствие бих имал агент, защото вярвам, че творецът не трябва да се занимава с администрация. Това съвместяване на двете функции е пагубно за твореца. На администратора му е все тая, когато трябва да свърши някакви административни неща, но когато творецът трябва да ходи да се разправя за условията – какъв ще му е процентът, кога ще му преведат парите, пък те закъсняват с шест месеца, не знам си още какво… И вместо да отидеш с едно приятно чувство, че работиш нов проект, ти отиваш с чувството: „Ето, пак няма пари, кога ще ги получа, дали ще ги получа навреме…” Това са неща, с които трябва да се занимава друг човек, администратор. Засега винаги режисьорите ме търсят. Слава Богу, покрай нещата, които съм направил с Явор, имам някакво име. Макар че разбирам оттук и там, че се носи някаква мълва, че съм супер зает и много скъп, че едва ли не няма достъп до мен, което е пълна тъпотия, защото…
Нито сте толкова зает, нито сте толкова скъп, така ли?
Ами да, аз не мога да съм толкова скъп, защото няма такъв пазар! Ако беше Русия например, щях да съм супер скъп, но тук няма такова нещо! Десет театъра в София и още 5-6 работещи в страната – нямаш кой знае какъв избор. Както се казва, ако съм толкова скъп, ще си седя вкъщи и ще си скъпея на воля (смее се).
С кой друг режисьор освен с Явор Гърдев сте работили?
Не са много – с Явор Гърдев, Пламен Марков, Антон Угринов, Младен Алексиев съм правил няколко неща, Калин Ангелов, с Тамара Янков ще правим спектакъл в Сърбия, едно представление с френски режисьор, май беше и актьор.
А има ли режисьор, с когото не сте работили, пък много ви се иска?
Чак да има някой, с когото супер много да искам да работя – не. Аз нямам предпочитания към режисьори, проекти, иска ми се да е нов режисьор с нов проект, който да ме човърка. Това ми е интересно. Пък ако може да е на ново място – още по-хубаво, да не познавам актьорите, защото е много по-готино да работиш с нови хора, на ново място. Слава Богу, още не съм започнал да си преповтарям проектите. Сигурно все някога ще се започне, но засега още не (смее се).
Това плаши ли ви, страшно ли ви звучи?
Да, звучи ми страшно, макар че се съмнявам, че ще бъде в същия театър, със същите актьори. Пък и то пак ще бъде по-различно, но за същия текст ми се струва странно. Предпочитам да не се стига дотам (смее се).
А има ли музика, написана от ваш колега, а да ви се иска много вие да сте я създали?
Като музика – не, по-скоро като звук. Като звучене. Аз мисля поне, че прекалено много се увличам в композирането и малко забравям за звука, за саунд-дизайна. Това е едно миксиране, настройване – една по-техническа част. Има хора, на които тази част много добре им се получава, според мен. Аз се опитвам да го направя това постоянно с всеки проект, но често се увличам в други работи и това ми убягва. Като звук ми харесват нещата на Христо Намлиев. Бях в една комисия, (смее се) на едни Икари (смее се). Мога да кажа, че като звук неговите неща са много добре направени. И ми се иска да имам някакво такова звучене, но никога няма да го постигна, защото аз не съм той (смее се), винаги моите неща ще си звучат по моя начин, каквото и да правя. Така че това е някакво утопично такова… желание (смее се).
Има ли музика, която никога няма да пишете?
(Замисля се.) Вярвам, че никога няма да пиша музика от типа чалга. Макар че супер много обичам Ориента, аз много обичам да правя ориенталска музика, етно, работя с Деница Серафимова много често, която пее и в „Крал Лир”. Тя много добре пее етно и сме правили чудни неща. Но има разлика между етно, турска музика, ориенталска музика и чалгата като усещане и въобще като музика. Навремето, през 2002 г., още работех в ARS, не се познавах с Явор, работих два месеца за Българска музикална компания на Слави Трифонов. Там имах 2-3 срещи с Годжи, трябваше да правя хитове (смее се), чалга хитове, но нищо не успях да направя, казахме си „чао” и това беше. Просто не…
Блокирахте?
Не, не, не мога! Никакъв шанс! Първо нулева инспирация, после никакво вдъхновение – не! Много ми се иска да правя поп-парчета, пробвам се дори от време на време, но не е това моето. Има хора, които си ги правят много добре. А и за поп трябват текстове, а това е много сложно (смее се).
А повече инструментална или повече песенна музика?
В повечето случаи моята музика е инструментална, просто защото не е имало текст, който трябва да се изпее. Когато е имало текст в постановките, ми е било супер приятно да работя с текста и да направя песен. В Турция се бяха получили много хубави работи с „Бурята”, текстът беше на турски и станаха чудни тракове. В „Старицата от Калкута” има песни, в „Квартет” също. Така че когато ти го позволява текстът… Може би сега и във „Влюбеният Шекспир” ще има песни.
Не може да се оплачете от липса на работа?
Слава Богу, не мога, да.
Слава Богу, не можете?
Ами да, все пак имам две деца, създал съм семейство, това е основният ми доход. Жена ми е детска учителка, знаете заплатите при тях какви са (смее се).
Но не се ли уморявате? Знам какво е да си фрийлансър – няма нищо, после изведнъж трябва да работиш върху няколко ангажимента едновременно…
Да, и при мен е така. Случвало се е половин година абсолютно нищо, после две постановки плюс музика за предаване, плюс музика за визуализации. Но не мога да кажа, че ме изморява, по-скоро някак си ме амбицира това, защото ако три дена нямам какво да правя, малко започвам да откачам, да. Не мога да си почивам. Не знам дали съм си такъв, или покрай работата с Явор станах такъв, но три дена ако нищо не правя, започвам да изпадам в депресия, да се изнервям от някакви много дребни неща, почвам да ставам леко нетърпим, което не е добре (усмихва се).
Но в тия паузи не намирате ли нещо свое, което да правите? Или, малко така да ви попитам: винаги ли ви е нужен някакъв външен стимул, за да работите?
Не, не. От едно време, да кажем до преди 5-6 години, гледах всяка вечер да правя по някой трак. Аз от 1994 г. имам компютър и откакто го имам, си цъкам на него и си правя музички. Едно време рейв, хаус – каквото ми се слушаше, това правех. И още като бях в Музикалното, когато ми свършат часовете, аз се прибирам вкъщи и сядам пред компютъра. Всяка вечер нещо си работех. И преди 5-6 години в някакъв момент загубих смисъла на тези неща, които правя. Защото те някак си остават така…
На компютъра?
Да! Те няма да се чуят никъде. И оттогава избягвам да правя неща, които не са конкретно за нещо. ОК, добре, те са много хубави, ама какво от това? Не е картина да си я закача на стената, не е достатъчно поп, че да го пусна в мрежата и да го харесат хиляда човека… Да, много добре седи, като го сложа под картинка, ама няма полза от това нещо. Макар че да, като нямам проекти и като се изнервя на третия ден, сядам и почвам да цъкам нещо, колкото да уплътня времето и да отпусна напрежението. Пробвам този тембър или онзи, този стил… Така де, от време на време си правя някакви неща, но вече по-рядко.
А влизали ли са в проекти тези неща?
Не, никога.
Защо?
Защото не виждам смисъл да ползвам някакви готови неща, когато мога да направя нови. Защо? (Смее се.) Нов проект, нов текст, нови актьори – нова музика (смее се).
Не сте май спокоен човек, все новото ви привлича?
Ама то това е интересното! Защото иначе – тука едни неща съм направил преди една година, дали няма да станат…
Ще стане занаятчийство, така ли?
Не знам дали става занаятчийство, но на мен не ми е ОК. Като ще е така, режисьорът да си вземе някаква готова музика, каквато му харесва, и да не ме занимава (смее се).
Случвало ли се е да правите звуково оформление, каквото често срещаме в документалното кино? Георги Арнаудов-Джо, големият български композитор, много роптае срещу това…
Слава Богу, не. Аз такова нещо не мога да правя и веднага отказвам.
Така ли?
Има си хора за това. Ако не са ме извикали аз да измисля музиката, не виждам смисъл да съм там. Примерно за този сериал „Секс, лъжи & TV” цялата музика беше моя – с шапката и вътре. И беше много странно за мен, защото за първи път ми се налагаше да правя музика по желанието на музикален оформител, който след това да я вземе и да я наслага по филма. Беше ми странно, но те така си работят – „ОК, няма проблем!”.
Но тези оформители не ви ли изтеглят чергата на вас, композиторите? Завземат ви терена?
И да, и не. Все пак те взимат музика, която някой е написал, нали? Музикалните оформители са взели една музика и са я сложили, но трябва да се платят права, така или иначе. Без значение дали са авториски, или изпълнителски. Не знам финансово как стои въпросът, но предполагам, че точно по-ниският разход е причината продуцентите да използват оформители. Защото не виждам друг смисъл да изпозваш оформител, след като композиторът конкретно ще ти направи музика за съответния спектакъл или филм. Освен ако не си мислят, че композиторите в България не стават за нищо…
А стават ли?
Аз вярвам, че стават, да! Стават, да. Основният проблем според мен е, че няма достатъчно диалог между режисьори и композитори. Вярвам, че композиторите са много добри, режисьорите също са много добри и за да стане добър продукт, то трябва режисьорите да се научат да общуват с композитора и да не подценяват музиката като част от цялото. За добрия продукт трябва екип. Ако няма връзка между режисьора, сценографа, композитора и актьорите, колкото и да са добри всички сами по себе си, няма да се получи цялото. Няма да се получи хубаво представление, филм или каквото е там.
Случвало ли ви си е? Да няма диалог и съответно екип?
В театъра, слава Богу, не, защото там се опитвам максимално да разбера режисьора, да го човъркам, максимално да си взема информация от него. Но много често – защото пиша и за реклами музика, там се получава така: „Ти направи някаква музика, пък ние ще видим!” Но визията ще е готова, да кажем, след два дни. Направи три версии, пък ние ще изберем. На какво отгоре? Просто три версии на нещо – на какво? Така е много тъпо. Тогава ми е най-трудно, когато не знам какво правя и защо, а трябва просто да направя нещо. Откъде да дойде? (смее се).
Не ви е лесно май? Две деца, семейство…
Напротив, много ми е лесно, защото правя това, което искам да правя. Някои хора обичат да карат кола: ако те са шофьори, това ще им е супер приятно, защото те това обичат да правят. Аз пък обичам да правя музика.
Още от малък, както разбрах?
Ами да, още като живеехме в София, нашите още не се бяха развели. Аз учех в 30-о, майка ми беше дружинна там, после работеше в един Център за работа с деца на една пряка оттам. И аз отивах в центъра за работа с деца, докато тя свърши работа. Там имаше едно пиано и много често на него си свирех някакви мелодийки. Нашите ме видяха, че имам желание и интерес – освен че на проходилката съм хванал аудиокасетата (смее се), също имаше един стар акордеон от баба ми, на който съм си свирил някакви работи в къщи. И ме записаха на синтезаторна школа. Бях една година в синтезаторната школа на Развигор Попов и Мими Иванова. Та някак си още от малък… После нашите се разведоха, с майка ми заминахме за Варна, тогава баща ми ми купи първия компютър и така започнах да пиша музика на компютър. Това ми е готино да правя. Затова не мога по никакъв начин да кажа, че ми е трудно или че ми е тежко. Не!
Значи сте щастливец?
По-скоро съм щастливец, да (смее се)! Правя това, което искам, познавам хора, с които добре работя, правя неща, които са ми интересни. Така че, да (смее се)! Дай, Боже, всекиму така!