0
1564

Калин Серапионов: близо, но и далеч

OtkrivaneDDilkov2
Снимка: Д. Дилков

Не за първи път художникът използва привидно хладното, дистанцирано и безстрастно наблюдение на явления в света ни, за да създаде видеа, които въздействат най-малкото на две нива.

Слънцето влиза в стаята.

Луната наднича през прозореца.

Вероятно никога не бих се замислила върху смисъла на тези установени изрази и представи, върху личното си възприятие на обективната субординация между двата небесни обекта (и Земята между тях), ако не беше изложбата „Колкото далеч, толкова близо” на Калин Серапионов, открита в галерия ИСИ-София до 2 ноември 2013.

Не за първи път художникът използва привидно хладното, дистанцирано и безстрастно наблюдение на явления в света ни, за да създаде видеа, които въздействат най-малкото на две нива. Едното е свързано със социалните отношения – там, където се обединяваме и съгласяваме, че има проблем и сме общо взето единодушни в критичността си към него. Второто обаче е в сферата на индивидуалното – провокира една дремеща и непредсказуема природа в нас, за която знаем, но избягваме да мислим, за да не си признаем колко сме подвластни на често неназовимите й проявления. Можем, разбира се, да останем на първото ниво на възприятие, там, където сме сигурни и уверени, че сме разбрали „посланието” на произведението. Но всъщност второто ниво е това, което продължава да ни гложди, което ни кара да запомним и преживяваме произведението и което превръща видеодокумента във видеоарт.

Спомням си например „Музеят – причина за среща и запознанство” (1997). В това емблематично за Калин Серапионов произведение наглед има история, която може да бъде разказана: младеж и девойка разглеждат самостоятелно художествена експозиция (в НХГ), блуждаят из пустите зали, срещат се в една от тях и след кратък разговор (който не чуваме) правят бърз секс в тоалетната, след което си тръгват. Нищо скандално няма обаче. Да, в традиционните ни представи музеят е „храм” на изкуството, но когато този храм е пуст, подминат от съвременността, лишен от сакралност и останал без поклонници, той се свежда до „склад”. Пространството му се обживява случайно от хора с бегло любопитство, които по правило „убиват време” до някакъв следващ ангажимент.

От друга страна, на някого близостта между двамата „герои” може да изглежда прибързана и нелогична. Не и на мен обаче. Защото познавам усещането от самотното бродене сред невероятна природна красота (Родопите), радостта от липсата на градски тълпи, когато си насаме със себе си часове наред. И тъкмо си мислиш, че си събран и напълно щастлив, зад завоя виждаш човек. Странното е, че някак не можеш да го подминеш. Дори простото „Добър ден” ти се струва недостатъчно. Спираш се, говорите за картофите тази година, за вироглавия избягал катър, дето пасеше два километра по-надолу; дежурно отговаряш откъде си и какво правиш там; изслушваш подробно упътване към селото – не че пътят не води точно към него… Общуваш. Думите нямат значение. Те само изпълват близостта и дават израз на изненадващо обзелото те сякаш „родово” вълнение, че си със себеподобен.

Вероятно затова и във видеото на Калин Серапионов не чуваме какво си говорят младежът и девойката. То няма значение. Важното е, че са се намерили след дълго самотно бродене из красивата, но в този случай „мъртва природа” на музея. После, закономерно някак, живата природа на двамата си казва думата…

Пак така между критичното „общо” и съкровеното „лично” съм бродила и с видеото „Настилка” (2004). Там само удължените сенки на минувачи пълзят по улични настилки, по кръпки, дупки, разни видове плочи и асфалт – неволни носители и на памет и история. В тях са вградени и стремежът към подреденост, и периодите на бедност, и желанието за показност (в малки и поради това жалки участъци), и трескаво намереното временно решение, което тутакси започва трайното си разрушение… От друга страна, „познавам всяка плочка в този град” – е изразът на личното и много пристрастно отношение, на индивидуалното присвояване на общото място, в което е вградена и моята сянка, заедно с тези на милиони други хора. Във всекидневието, в настоящето, но и в миналото – под наличните днес плочки, дупки и кръпки асфалт…

В „дебрите на човешките отношения” Калин Серапионов навлиза с видеата Unrendered (2001) и „Нали разбираш?” (2004). Първото представя  на два екрана многолюдна тълпа на жп гара – отчуждено място априори, преходно, в което няма как да се състави общество, където всеки се чувства повече или по-малко самотен, изгубен, прикрито тревожен и в очакване. Камерата „обективно” следи поведението на хората. И ето че на единия екран лицата на отделни хора започват да се „озаряват”. Те буквално се преобразяват, започват да „лъчезарят”, когато съзират някъде в тълпата зад нас своя близък…

Близостта ни обаче е крехка, непостоянна, уязвима, готова сякаш да се разпадне по най-дребен повод. Това виждаме (и този път чуваме) във видеото „Нали разбираш?”: половинчасов телефонен разговор на млада двойка – той шофира, а тя върви из градския център (на София). Класическо „изясняване на отношенията”, което по правило нищо не изяснява, а само още повече усложнява. Раздразнението и напрежението между двамата нараства и накрая логично се стига до раздяла. Но не можем да видим – по-точно, да чуем – конкретна и ясна причина за това. Явно и самите „герои” не я знаят, не могат да я формулират, а и да се опитат, най-вероятно няма да успеят. Защото „пукнатината” в техните отношения е била незабележима, а когато се превръща в „пропаст”, вече не е възможно да се разбере кога и къде се е появила.

Споменавам тези произведения на Калин Серапионов, защото те – наред с много други – са ме подготвили за настоящата му изложба в галерия ИСИ-София. Създали са ми очакването да изрази неизразимото, да съпостави общото със съкровено личното, да взриви меко – ето това е умение! – привичните ми представи за света, за да преподредя себе си в него, при това с удоволствие.

И художникът успява. Видеоинсталацията „Колкото далеч, толкова близо” в абсолютно черното пространство на галерията не просто се гледа, а се преживява. Цялостно при това. Всеобхватният звук съпътства танцуващата Луна в процес на затъмнение. Тя е ту устрашаващо близо, ту успокояващо отдалечена – за кратко е в обичайната си позиция на „неутрално” небесно тяло, а после внезапно влиза в игра и конкуренция със светещи реклами или с украси от увеселителни (луна) паркове с изгорели на места крушки (какъв по-добър образ на земната ни суета!); после наднича в неоново бездушни офисни прозорци, а самата тя е засенчена и накърнена от тежката земна сянка… Безброй взаимоотношения и нюанси на ръба на възприятието приковават към видеото – в готовност да го гледаш сякаш до безкрай…

В резултат на това феерично преживяване наличният (ми) свят е (пре)подреден – както близкият далечен, така и далечно близкият. А аз съм в него повече, отколкото предполагах.

 

P.S. На 124-ия ден на протеста си мисля, че е добре всички да видим тази изложба. Просто за да можем да противопоставим на грозния разпад на държавата нещо смислено и красиво. А и с чисто терапевтична цел – поне за малко да забравим КОЙ?…

 

На главната страница: фотография на Д. Дилков

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияПравда, и мир, и радост
Следваща статияДе е България