0
17066

„Калоян не е убит от Манастър“

Интервю с Васил Лазаров, автор на най-новия роман за великия владетел „Калоян Боговенчаният“

Калоян е българска икона. Как събра кураж да напишеш роман за него? Разкажи за технологията на окуражаването си, както и за самата технология на подготовката за написването на книгата.

Вниманието ми към Калоян се породи, след като прочетох провокативна статия, посветена на този наш бележит владетел. Тя ме накара да проуча житието му и така се натъкнах на интересни факти, които се разминаваха с моята дотогавашна представа. Оттук се зароди идеята и вдъхновението. В началото не усещах трудността на задачата, която си бях поставил. Осъзнах я едва след като навлязох дълбоко в лабиринта от противоречащи една на друга исторически хипотези за някогашните събития и тълкувания на историческите извори. Написването на книгата ми отне две години. Историческата творба изисква свой специфичен език, който трябва да се усвои. За да се натрупа запас от думи, се изисква да се прочетат много произведения от този жанр. Проучването на историческите събития, усвояването на споменатия език и писането, съпроводено с многобройни редакции, протекоха успоредно. Въпреки първоначалното затруднение, през целия творчески процес изпитвах задоволство, гордост и възторг от това успешно царуване, поради което се намирах в приповдигнато, крилато настроение. Надявам се и читателите да изпитат същото удоволствие, когато разлистват страниците на романа.

Писането на исторически роман наистина има своята специфика. До какви изводи стигна лично ти, работейки в този твърде експлоатиран, но и населен с твърде високи образци жанр? (Ще дам един-единствен пример – „Саламбо“ на Флобер.)

Историческият роман не е нещо ново за мен. С поредица от авторски книги започнах да се „откъсвам“ от съвременността, да навлизам във времето на вчерашния ден. Действието на предходния ми издаден роман „Звънът на камбаните“ сe развива след Първата световна война и би могъл да се причисли към историческите. Характерното за „Калоян Боговенчаният“ e, че поради изострената чувствителност на всеки българин към този наш знаменит цар, повествованието не може да излиза от историческата рамка. Всяко подобно отклонение би довело до олекване на романа. Произведението изграждах на базата на доказани исторически факти, а белите петна ги попълвах по примера на Флобер в гореспоменатата творба. Въображението на автора трябва да се разгърне именно там, с оглед да се изгради надеждна конструкция на произведението. С други думи, авторът не е пълен господар на сюжета. В историческия роман фантазията на твореца е по-овладяна. Макар и ограничена, тя е изключително важна, за да се получи сочност на разказа и да се пресъздаде жива, пълнокръвна картина на тогавашното време.

Как ще коментираш с по няколко изречения другите романи в българската литература, посветени на образа на Калоян – романите на Фани Попова-Мутафова, Димитър Мантов и Бойко Беленски? Какъв е Калоян при всеки от тях и с какво твоят Калоян е различен от техните?

Както споменах, докато писах книгата, изчетох много исторически романи, но тези за Калоян умишлено отбягвах. Не исках да се повлиявам от другите произведения и книгата ми да заприлича на римейк на някоя от тях. Прочетох ги, след като написах моята, и тогава установих, че в „Калоян Боговенчаният“ събитията са пресъздадени от друг ъгъл, различен е погледът към историческите събития. В това се състои смисълът да се напише нова книга – да се каже нещо ново, да има нещо по-различно, което да надгражда представите на читателите. Посочените автори са значими имена в българската литература, които заслужават нашето уважение и признание. Най-ярко е името на Фани Попова-Мутафова. Тя е изначална, класическа авторка по темата. Като се има предвид времето, когато е написан, нейният роман е изключително постижение на литературата. Оттогава са изминали много години, през които се направиха нови открития. Историографията и археологията непрекъснато се развиват. Това дава възможност на всяко ново поколение творци да се възползва от постиженията на тези науки. През 2015 г. се проведе конференция по случай 830-ата годишнина от въстанието на Асеневци. Една година след това излезе сборник с докладите от конференцията. Целият този обемист материал създаде благодатна почва да се напише нов роман за Калоян. Ако не бях го написал, вероятно щеше да се появи друг, за да запълни появилата се празнота, защото самото време го предполага. За художествените елементи и похвати в книгата ми и в каква степен тя е носител на естетическо удоволствие, читателят ще се произнесе. Поради обстоятелството, че съм изучавал по-задълбочено точни науки, предполагам, че притежавам логическа мисъл. Тя спомага за убедителността на сюжета, наличието на логика в характерите на героите и изобщо за постигане на хармония в цялата композиция, така че заедно с психологическата обосновка романът да изглежда по-правдоподобен.

Ще ти направя комплимент – при теб много ясно е показан драматизмът в образа на владетеля (на всеки силен владетел): неминуемият разлом между благородните цели и страховитите, свързани с много човешка смърт средства. Финалът на книгата ти също работи в тази посока, задавайки небесните координати на едно така или иначе велико, но земно дело. Кое в крайна сметка определя цената на историческата личност в очите на потомците?

Образът на Калоян е съобразен с тогавашните средновековни, християнски норми за нравственост. Той е участвал в достатъчно битки, видял е много кървави сцени и насилие. В неговите решения е налична една непоследователност. Той е понякога прекалено жесток, а в други случаи постъпва твърде великодушно. Моето обяснение за това е в раздвояването между рационализма на владетеля и добродетелността, която изисква християнството. В резултат на това раздвояване неговият вътрешен мир се пропуква, което бележи началото на трагизма му. В съзнанието на всеки владетел съществува сблъсък на практицизма, целевата рационалност, от една страна, и съществуващата ценностна система, която по онова време е била християнската етика. Този казус е описан във философския труд „Владетелят“ на Макиавели, който, както е известно, защитава тeзата, че целта оправдава средствата. Неговият труд се появява три века по-късно, в други времена, с други ценности. Той живее и философства в навечерието на Просвещението и секуларизацията на обществото. Нека не забравяме, че през Средновековието, когато църквата е била обществен фактор и морален стожер, хората са се стремели да се придържат към християнските норми на поведение. Това, което е постигнал Калоян, е велико за нас като българи и на нас ни е трудно да преценим дали насилствените средства, които е използвал, оправдават целта. Отговорът на този въпрос не е еднозначен и безусловен.

Съдбата на Второто българско царство е тясно свързана с куманите, наричани още къпчаци или половци в азиатския си вариант, или дещ-къпча, както е в новелата „Туатамур“ на Леонид Леонов, дотолкова, че те се превръщат в държавно-творчески елемент. Историята е стоварила вината за смъртта на Калоян върху куманския войвода Манастър. Ти обаче си избрал друго решение и без да издаваме сюжетните ходове, би ли открехнал завесата на различния си избор?

Куманите са били ключов наш съюзник, благодарение на който българите са побеждавали. Това поражда някаква наша симпатия към този номадски народ. Ако проследим внимателно военните действия, ще забележим, че битките, в които те са помагали, сме ги печелили с лекота. Когато Калоян е воювал без тяхно участие, победите са постигани по-трудно. Куманите са били отлични воини. Те са били варвари и са нямали вътрешните противоречия на българи и ромеи. Като християни последните са живели по тогавашните правила в смирение, миролюбие и кротост. Когато ги призоват за битка, те трябвало да променят вътрешната си нагласа и да се превъплътят в друга роля. От чисто хуманна гледна точка ние сме длъжни да порицаем куманската кръвожадност, безчовечното отношение към хората, които отвеждали като стада добитък в плен. Има достатъчно сведения, които може да се изтълкуват, че това не се е харесвало на Калоян. Въпреки това ми се струва нечестно да припишем греха за Калояновото убийство на техния представител Манастър. Няма категорични исторически данни за това. Мотив за убийството на българския владетел са имали хора от различни среди. В романа ми това убийство е с мистичен привкус и е съобразено със споменатите от теб небесни координати. В Светото писание е казано, „че и птичка не пада от небето без Божията воля“. А колко по-важен е човешкият живот, особено този на Калоян. Защо Господ е свалил закрилата си от българския цар е част от Неговия промисъл и ние можем само да изказваме предположения. Във всички случаи тази трагичност е свързана с Калояновото боговенчание. Всяка съдба, свързана по някакъв начин с Абсолюта, завършва трагично. Такова е самото Божие разпятие, както и всеки мъчителен край на всеки светец.

Има една песен – „Ето, Калоян пирува…“. Знаеш ли я, пял ли си я, вдъхновявал ли си се от нея?

В оригиналния текст на тази народна песен се внушава, че царицата е влюбена в Балдуин и му предлага да го освободи и да избягат неизвестно къде. Тези предположения идват от писанията на латинския хронист Алберик. Убеден съм, че това е спекулация и художествена измислица.

Пък и ни се ще да вярваме, че съпругата на Калоян най-вероятно е била разумна и благочестива, зад един успешен мъж често стои подобна жена. Освен това и най-неуравновесената жена изпитва респект пред силния на деня, едва ли царицата ще възнагради с чувствата си някакъв окаян пленник и ще обърне гръб на мъжа, когото цяла България боготвори.

Васил Лазаров е роден на 24 юни 1956 г. в град Самоков. Автор е на романите „Крайъгълен камък“ , „Парадоксът на любовта“, „Тройната нишка“, „Звънът на камбаните“ и „Калоян Боговенчаният”. Съучредител и изпълнителен директор на Асоциация за насърчаване на християнското художествено слово „Емпирей“. Съосновател и пръв председател на Сдружение на писателите – Самоков. Женен с две деца. Живее в гр. Банкя.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИновативната педагогика: очаквания и рискове
Следваща статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“