0
2126

Калта като творчество

Памет за Тончо Жечев

Моят приятел е другото ми аз.
Цицерон, „За приятелството”

Съпружеската любов размножава човешкия род, приятелската любов го усъвършенства.
Фр. Бейкън, „Опити”

От приятел трябва да се търси само онова, което е в душата му.
Абдуллах бну ал-Мукаффа, „Калила и Димна”

Някога, дълги години преди смъртта му, го нарекох последния български енциклопедист. Днес, като бродя като в полусън из общите ни спомени и като чета и препрочитам творбите му, откривам отново и отново, че съм имал право, че не съм сбъркал в оценката си, че не съм я преувеличил дори. Макар че и да бях го сторил, едва ли бих могъл да бъда винен – всеки има право на пристрастия. Аз не възнамерявам да крия моите – особено след като са по адрес на един безценен приятел, от когото и смъртта не успя да ме отлъчи. Струва ми се дори, че смъртта е филтър – отделя, сортира, разграничава същественото от несъщественото. Умира, отива си със смъртта само несъщественото. Така съществените хора и изживявания печелят от смъртта – стават по-налични, по-реални и по-осезаеми, живот, духовна субстанция, същественост печелят, заживяват още по-интензивно. Не само там, в отвъдното, а и тук, на Земята – в нас и чрез нас продължава съдържателният им живот. Така, благодарение на смъртта, земното ни битие се пълни със съществености. Не, не съм некрофил, не глорифицирам небитието, не считам, че то е подобаваща алтернатива на битието, не призовавам смъртта като избавление от живота, не отказвам да живея – дори тогава, когато го правя не поради, а въпреки. Отказваше, отказа да живее по-скоро той, по-скоро той зовеше смъртта да го избави от един живот, който – диагноза след диагноза – се беше превърнал за него в ежедневна и еженощна физическа инквизиция. Само драмите и разочарованията обаче не са достатъчни, не стига само земното страдание, за да пожелаеш да напуснеш този свят. Нужно е и още нещо: непоколебимата увереност, че настоящото ни битие не е единствено, че там, зад хоризонта, ни очаква едно продължение, което никакви земни изпитания не могат да ни отнемат, че отвъдното е не хипотеза, не е и утеха, не дори и само надежда, а предстояще. Запитан малко преди смъртта си дали вярва в Бога, Юнг отговори кратко и ясно: „Не!” И уточни с присъщото му остроумие, че ние употребяваме обикновено думата вярвам за неща и феномени, за които се надяваме, че съществуват, но за които не сме съвсем сигурни дали съществуват. „Не, аз не вярвам в Бога – аз знам, че го има!” – отсече най-великият (и от учителя си Фройд по-велик) психоаналитик на всички времена. Тончо носеше в болното си (физически, само физически болно) сърце святата вяра на Юнг и нейната святост бе негов заветен пътеводител. Както става в светоусещането на Юнг, и у Тончо тази святост превръщаше вярата му от неясна перспектива в ясна увереност. Струва ми се дори, че тя го крепеше на повърхността на земята през последните и най-болни години от живота му. Въпреки че нито за миг не е прекратявал интелектуалните си занимания, с времето състоянието му така се влоши, че на моменти Тончо като че ли не живееше живота си, а само присъстваше в него, просто го населяваше, обитаваше го неохотно – по липса на по-добър. Понякога си мисля, че ако не беше упованието му в един Бог, който осъжда самоубийството като най-тежък и непростим грях, ако не беше и безмерната привързаност към близките му и към малобройните му приятели, Тончо сам, доброволно би поел пътя към отвъдното. Би го направил с мъдростта и непретенциозността, с които живееше: без показност, без капка външен драматизъм – за сметка на вътрешната драма, която го владееше до последния му дъх. 

Литературно аз го знаех още като гимназист в дълбоката и недостъпна за столичните салтанати добруджанска провинция, а години по-късно като студент в Софийския университет нашият общ приятел и мой преподавател и курсов ръководител във философско-историческия факултет Асен Игнатов реши да ме запознае с него. Млад и зелен бях тогава – морето ми беше до колене, а небето – до рамене. Въпреки нафуканото си самочувствие обаче, отказах предложението – толкова смразяващ бе респектът ми пред ерудицията и таланта му. След това ние с Асен поехме с цървули към Дивия запад: той – като член на една (псевдо)научна (псевдо)философска делегация на БАН, аз – с глава през стената. Дълги десетилетия водихме с Асен по микрофоните на Радио „Свободна Европа” и „Дойче Веле”, както и в западния печат, студената война срещу зловещата империя на комунизма, а след като я спечелихме (всъщност не ние, не западната пропаганда, на която служехме, я спечели – комунизмът се самоуби, разкъсван от вътрешните си противоречия, със собствените си ръждиви оръжия се самозастреля), зрелостта ни сбра под едно небе на една трапеза, пресели ни обратно от лъскавия европейски подиум в похитената от идеологизираните варвари и знаменосци на правата вяра, но вече демократизирана, първородна земя. Междувременно станаха много странни неща, част от абсурда на сбърканата ни епоха. Някъде към края на 80-те Тончо започна да ми сътрудничи в културната програма на „Свободна Европа” – „Контакти”, която водех за българския слушател, аз пък започнах (едновременно с Асен Игнатов) да му сътруднича в сп. „Летописи” (наследник на „Септември”), чийто главен редактор той бе. За качеството на моето сътрудничество аз по понятни съображения няма да се произнеса – само мимоходом ще отбележа, че публикациите ми в „Септември” и „Летописи” в началото на 90-те бележат след почти четвъртвековно отсъствие литературното ми завръщане на родна земя. За „Контакти” обаче Тончо написа блестящи философско-исторически есета, които по-късно обедини в сборника „Болки от текущото”. Когато някъде през средата на 90-те станах кореспондент на радиото в София, духовното ни общуване прерасна в едно приятелство, на което до голяма степен дължа това, което съм като автор и, което е несравнимо по-важно, като човек, едно приятелство, което обогати и облагороди неимоверно биографията ми, което ме е градило, изграждало и съграждало чак до смъртта му. И след това.

А той умря, както заявих и по националната ни телевизия, не, както считат лекарите, от сърце – той умря от сърдечност. Аз не зная, не познавам аз човек, себераздавал се с такова великодушие, с такава природна лекота, с такава естествена щедрост и с безкористната всеотдайност на апостол – както под суровата сянка на Партията ръководителка, така и в несигурните години на прехода, така и в лоното на една демокрация, която ловко измами надеждите ни. (Впрочем не тя ни измами – самоизмамили сме се ние самите, но ни е трудничко да си го признаем. В политическата сфера е като в интимната: външни събития и хора не могат да те измамят – самият ти си се заблудил в преценките и оценките си. Така че измама няма – има само самоизмама. Не искам казаното да прозвучи като алиби за злодействата на еднопартийната диктатура, в която се давехме десетилетия наред, ни най-малко не храня носталгия по кошмарите на комунистическото ни минало – не хранеше и Тончо. Но в нашия изкривен и тромав път към демокрация нещата се развиха като в познатата фолклорна притча: „Хванах, тате, хайдутин.” „Доведи го!” „Не мога.” „Остави го!” „Не ме пуща.”)

Той имаше ясното съзнание за високата цена, с която плати несигурната си академична кариера в условията на тоталитаризма. Не само пред близки приятели е упреквал той собственото си малодушие. А след като намери куража да произнесе открито тези упреци към себе си, значи и малодушен не ще да е бил – подобна откритост превръща моралното безсилие в морална сила. В начина, по който гледаше на направените с болка на сърцето компромиси, нямаше нищо мазохистично. Имаше само смисъл – екзистенциален смисъл. „Ще се явя пред Всевишния не безгрешен, но открит и честен в греховете и прегрешенията си” – казваше той в предсмъртните си месеци и дни. Ако решим, че колкото по-изграден като характер, колкото по-пораснал психологически и нравствено е човек, толкова по-строго съди той себе си и толкова по-великодушен е към съчовеците си, Тончо бе надраснал всички ни – и мен, и Асен Игнатов, и Здравко Петров, и Константин Павлов, и останалите ни приятели. И то така, че по доброта и мъдрост, по духовно величие никой от нас няма да го достигне – поне приживе.

Струва ми се, че би било несправедливо да отмина с мълчание онези негови критици, които даваха мило за драго да го злепоставят, да го провъзгласят за стожер на комунистическия деспотизъм, за оръдие на политическата пропаганда и едва ли не за идеолог на злото, което десетилетия наред бе сковало страната ни. Искам да припомня на тези късопаметни морални апостоли и неумолими ездачи на принципи, че преди всичко те самите направиха блестяща кариера, топлени от партийната грижа за човека. Е, кариера направи кое-що и Тончо, но разлика между неговия и техния път има. И тази разлика е не само от морално естество – тя е въпрос и на присъствие (респективно отсъствие) на художествена дарба. Докато Тончо реализира таланта си, въпреки господството на партийността в изкуството и литературата, те изявиха бездарието си благодарение на това господство. Те бяха правилото – Тончо бе изключението; те бяха органика и автентично ехо на посредствеността на режима – Тончо бе живо опровержение на тази посредственост; кариерата на Тончо се градеше на собствените му способности, тяхната кариера – на глупостта на другите. Те бяха с други думи конюнктурата, докато Тончо бе носител на толкова мащабни, на толкова животворни духовни идеи, че въпреки догматичността си, режимът се видя принуден да отстъпи пред тяхната витална сила.

Да обвиняваш Тончо Жечев в притворство, без да отчетеш многобройните злостни кампании на партийната идеологическа пропаганда срещу него (особено по адрес на „Митът за Одисей”), значи да се отнасяш недобросъвестно и към биографичния му път, и към монументалното му книжовно наследство, и към националната ни културна история дори. Не Тончо Жечев лакейничеше пред правителства и премиери, а тъкмо обратното: правителства и премиери кичеха кабинетите си с неговото име. Духовният капацитет, авторският престиж на Тончо беше толкова внушителен, че никоя държавна администрация не можеше да си позволи лукса да го игнорира – както преди, така и след демократичните промени. Бездуховен по природа, държавникът е склонен да капризничи, да кокетира, да се понакичи като свинче със звънче с действителни и мними духовности. „Какво пък – оставете автора на „Българският Великден” да си запали една свещица в храма Господен” – отвръщаше с престорено великодушие неукият правешки деспот, който, като всички малограмотни владетели, обичаше компанията на грамотните, на многобройните доноси срещу Тончо. Когато пък един от президентите на младата ни демокрация му предложи да стане негов заместник, Тончо отговори с присъщата му хаплива ирония: „Е, как си я представяш тази работа? Нещо не ми се връзва: ти – президент, а аз – вицепрезидент?” Ето защо не стана така – и обратното, разбира се, не стана.

Не го блазнеха, не го съблазняваха него постове и служби. И когато ги е заемал, заемал ги е не по собствена амбиция, а по стечение на обстоятелствата. Тончо търпеше високите си длъжности и титли с неохотата, с която и те го търпяха. И ги използваше, винаги само за да помогне, рискувайки често собствената си социална и дори физическа сигурност, на изпаднали в немилост, на дискриминирани от режима интелектуалци. Винаги само за да помогне – и никога за да навреди някому. Много от тези хора и днес са живи, и днес пазят спомена за неговото непретенциозно благородство. А обстоятелството, че наред с рабфаковците и неуките функционери през комунистическото ни минало академична кариера направиха и броени творчески хора като Тончо Жечев, свидетелства само за ирационализма, за противоречивостта и патологичността на времената, в които премина студентската ми младост. Гражданската патология, в която протече и младостта, и зрелостта му, Тончо заплати с някой-друг попътен граждански компромис, но отказа да пренесе в жертва на господстващата конюнктура най-същественото, най-милото, най-съкровеното: творческото си кредо, академичната си кауза, перото си. Като човек и писател той намери куража и силите да се себесъхрани литературно и нравствено, да опази и личността, и творчеството си от безчестието на системата, от разврата на времената. Тончо бе само обитател на тези времена – не и техен автор. Автори и съавтори, сътворители и съратници на идеологизираното зло станаха други – хора, които нямаха неговия литературен талант, но имаха таланта на апаратчици, на лакеи и химнописци на режима, честолюбиви и амбицирани комплексари, клакьори, които с готовност се вслушаха в съвета на класика: „Пишете оди, господа!”. За разлика от тях Тончо носеше обаянието и трагиката на човек, непрописал оди, а надраснал  времето си – както интелектуално, така и морално. Тъкмо затова аз бих окачествил и гражданската, и творческата му съдба като една вътрешна емиграция, която бе не по-малко реална и не по-малко болезнена, не по-малко отчуждена и отчуждаваща от моята, от външната политическа емиграция. Достатъчно е да хвърлим само бегъл поглед на най-стойностните му творби като „Българският Великден” и „Митът за Одисей”, за да установим колко несъвместими са те с доктринерския, с убогия дух на времената, в които са били творени, и колко основателна е ожесточената открита и скрита нетърпимост, с която официалната партийна идеология ги посрещна. Тончо отлично е съзнавал, че тази нетърпимост можеше да има и друго, далеч по-грозно лице, така че едва ли му е било леко, пишейки.

Между неговата безмерна одухотвореност и посредствеността на епохата зееше пукнатина и от тази пукнатина само болка извираше. Доколкото се себеразбирам (не на последно място и под негово въздействие) като православен християнин, за мене няма съмнение, че прекрачвайки в отвъдното, той е намерил и преоткрил, възстановил е своята цялостност, себепостигнал се е така, както това само в извънземното е възможно. А тук, на Земята, той няма за какво и няма защо да съжалява, не му е нужно на него морално алиби, за да се себедоказва и легитимира пред епохата като човек и автор от изключителна, от национална и дори европейска величина. Негов скромен подвиг, негова безценна заслуга е обстоятелството, че при всички изпитания, които го сполетяха, не позволи болката от битието, от преходното и непреходното болката да се превърне в опустошителна ярост, в духовна нищета, в ентропия. Вместо това Тончо съумя да постъпи с болката така, както Първосъздателя постъпи с калта: да я превърне в градивен материал на битието, в извор на нов живот, в една литература, която по своята енциклопедична мъдрост няма равна на себе си в националната ни книжовност. Постигна го според инструкциите на един негов брат по перо и несъмнен духовен родственик – също като него покойник. И като него – също жив:

Вие, мои връстници от Бяла вода,
припомнете си нашето детство.
Колко пъти със вас след дъжда
се замервахме с кал? Много често.
Много често дори и сега
се замерват с кал някои хора.
А пък птиците с кал откога
вият чудни гнезда под простора…

Себесъхранил се сред мътилката на всички преходни и непреходни времена и издевателства, Тончо можа с чиста съвест да приключи съдържателния си живот с равносметката на Николай Кънчев: „Аз постъпвах с калта като птиците…”

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статия„Изричай словото твърдо!“
Следваща статияДжони Мокър