0
2842

„Калуня-каля“ е истински шедьовър“

Говори внукът на писателя Георги Божинов

Интервю с Марк де Бур, син на дъщерята на Георги Божинов Яна Божинова и на Ане де Бур, политик от Холандската зелена партия. Марк е роден през 1995 г. От шест години живее в Амстердам и се занимава с музика.    

Как се обръщаше дядо ти към теб? Като се сетиш за него, кой е най-вдъхновяващият спомен, който изниква в главата ти?

Обръщаше се към мен с „Марко“, с което вбесяваше майка ми: „Тъй викат на магаретата! Името му е Марк!“. Родителите ми решили да ме кръстят с „по-интернационално“ име. Интернационално – да, но не и българско, та предполагам, дядо ми просто бе решил някак да го побългари. Обръщаше се към мен и с „дедко“ – ще да е било умалителното на „дедо“ – дядо – по неговия северняшки диалект. На това пък възроптала баба ми: „Абе, говори на детето на правилен български! „Дядо“ се казва!“. На Марко и дедко си останах. Разбира се, не може да седнеш да променяш човек на пределна възраст.
От това, което си спомням за дядо ми, а и от историите, които съм чувал за него, си мисля, че той не се е вълнувал особено от реакцията на околните към това, което той е правел, казвал и мислел… Не беше лесен характер. За осемте години, в които го познавах, по-скоро тъмната му страна усетих. С повечето артистично настроени индивиди е така. Те пазят най-доброто за техните дейности и материали. Трудно се живее с такива хора. Помня някакви дребни неприятни случки – сблъсъци: затворил съм врата, която трябвало да остане отворена; следва силно, дисциплиниращо назидание от дядо ми. Сепвах се, стрясках се. Все пак бях малко дете. Днес си мисля, че просто той упорито, дори ожесточено си е бранел личното пространство. Като че ли за него светът се е делял на две части: едната е той, а другата – всички и всичко останало около него. И всички и всичко нека си стои на мястото и да не му се пречка! Нещо такова. В много моменти са тънели в огромна мизерия по бай Тошово време. Тъй като след уволняването му като журналист е трябвало да се изхранват с една учителска заплата, което и до ден днешен е огромно изпитание. Но един от най-вдъхновяващите спомени e, когато ме учеше с малките ми шепи да храня два-три гълъба, които той самият бе научил да му се нанизват на перваза веднага, щом отвори прозореца. Те си му бяха като домашни любимци. Наистина си обичаше природата, всякакви животинки, може би повече от самите хора, това може да се усети в пътеписите му, което, като се замисля, напълно разбирам – хората имат способността да бъдат безпощадни един към друг.

Как би го описал на човек като мен, който не го е виждал?

Не знам дали изобщо бих могъл. Много малък бях, когато той се спомина. Много от спомените ми са доста бледи. Това, което аз видях, беше един човек на пределна възраст, тъй като съм роден деветдесет и пета година. Вече беше побелял, пушеше много, а съм чувал – не съм виждал, – че се е случвало да прекалява и с алкохола. Не зная дали е вярно. За да опиша дядо си, ще трябва по-скоро да използвам думите на хората от семейството.

Вглъбен в себе си. Случвало се е въобще да не „регистрира“ нечие друго присъствие. Мълчаливец. Не можеш да го накараш да говори за нещо, което не го интересува. Прям: „цепи“ направо. В общуването с хора въобще не си дава сметка, не се интересува дали това, което ще каже, няма да нарани или да обиди някого. Спокойно се обръща към теб и казва: „Дрънкаш глупости!“. Така го мисли – така го казва. Едно към едно. Четял е много. И за всичко. В библиотеките му в Благоевград, в Мъглиж и в София имаше какво ли не – учебници по различни езици, философия, история, изкуство, естествени науки, художествена литература. Любопитството му е било огромно. Бил е малко от типа „мачо“. С хубави черти и стегната фигура. Харесвал се е на жените. Не зная обаче доколко се е вълнувал от това. Но отново: за да съм честен, ще кажа, че не мога по правдоподобен начин да опиша дядо от собствените си детски впечатления. Малък бях и не го познавах достатъчно.

Кои от чертите на дядо ти съзираш и у себе си?

Отношението към изкуството. От малък съм захласнат по музика и звуци. Мога с часове да не излизам от вкъщи и студиото ми, само и само да съм насаме с музиката, която обичам и свиря. Друго общо, което виждам помежду ни, е сприхавостта. Бързо ни „кипва чайникът“, както се казва. Освен това лесно мога да се паля на теми, които са ми близки до сърцето. Едната от тях е омразата към нежния пол, която вирее из нашите ширини. Фактът, че толкова много мъже си мислят, че могат каквото си поискат да кажат и правят с нежния пол, ме вбесява до полуда. В последните години почвам малко да оглаждам ръбовете си, но има все още какво да се желае. Не мога да кажа, че през годините съм писал много текстове, но много хора ми казват, че имам и дарбата на журналист. Честно мога да ти кажа, че това не е моята страст. Обичам да чета, но с писането изпитвам известни затруднения. Има чувства и мисли, които не мога да изразя на който и да е език. Отчаянието, което понякога ме обзема, мога единствено и само със звуци и тупане на ударни инструменти да изразя. Може и да има още неща, които ни свързват като характери, но това единствено времето ще покаже.

Кога прочете „Калуня-каля”? Какво беше впечатлението ти?

За жалост, започнах да я чета едва когато романът беше преиздаден. В семейството не се говореше много – поне не пред мен – за неговата работа или за него като цяло. Имало е и все още като че ли има някакви останали грапавини към него като личност. Както казах, не е бил лесен характер и не е бил особено милостив към хората от семейството. Така че не ме учудва фактът, че толкова късно успях да се запозная с неговата гениалност. А що се отнася до книгата – наистина страхотен език. От любовната сцена между Калуньо и Костанда все още тръпки ме побиват, в красивия смисъл. Страхотни живописни сцени има в нея и бих я препоръчал на всеки българин – да ѝ даде време и вниманието, което заслужава. Бих казал също така, че според мен трябва да се изучава и в часовете по литература. Доколкото съм запознат, даже преди години се опитваха да я вкарат в програмата за седми клас, което страхотно ме учуди, защото според мен един седмокласник не би могъл да оцени текста, който, все пак трябва да се съгласим, е тежък за четене. Както с музиката, с всяко преповтаряне и препрочитане ще се намери нещо ново, което да ти направи впечатление в книгата. И точно това я прави истински шедьовър, който години наред беше оставен да гние в чекмеджето.

Промени ли се с нещо твоята отговорност към присъствието ти в света, след като разбра какъв голям писател е дядо ти Георги Божинов?

Моето присъствие винаги е било в периферията на обществото. Там се чувствам най-свободно да изразявам това, което ми е присърце. И също така да върша нещата, които наистина искам, без да търпя особена критика за неща, които все още усъвършенствам – знанията, и в моя случай с музиката – техниката, слуха и пазенето на време в особено бързи темпа. Отговорността винаги е била към семейството и хората, които обичам и на които държа. Отговорността да не лъжа, да не мамя, да не крада това, което е чуждо. Това беше един урок, който научих по трудния начин преди години в една от бившите ми връзки, в която се държах като пълен задник с една моя любима. И до ден днешен се чувствам като странник, в която и държава да бъда. В България съм „холандецът“, а в Холандия съм „българинът“. Никъде не се чувствам у дома. Може би това ще бъде една от моите трагедии. Но както казах по-горе – семейството винаги е на първо и последно място.

Разкажи и за себе си. От шест години живееш в Амстердам, Холандия. Разбрах, че свириш. Разкажи повече за тези твои занимания.

Така е, да. Есента на 2014 г. се запътих натам с едно огромно пале, натъпкано с барабани, палки и чинели, с идеята да свиря и да уча джаз. Успях да изтърпя няколко години, пълни с едно консервативно и снобистко отношение от страна на учители и колеги музиканти. Докато не си дадох сметка, че съм пристигнал прекалено късно, за да мога свободно да практикувам подобна музика. В последно време гледам напред в бъдещето и формирам от две години едно трио, което се казва Mass, с което свирим електронна музика (Drum’n’Bass; Jungle) с акустична и аналогова естетика, която се базира на импровизация, подобно на джаза. Проектът по звук пак се намира в периферията на това, което повечето хора слушат днес. И това ме успокоява в един или друг смисъл – свирим неща, с които малко хора се занимават в момента. Правим го най-вече за наше си удоволствие. Студиото ни се намира в индустриалната част на Заандам – малък град на около десет километра от Амстердам. И за да се стигне дотам, трябва задължително да се качиш на ферибот, който да те отнесе от единия край на реката Амстел до другия, което в известен смисъл те вкарва в артистично настроение, като се клатиш по водата и гледаш чайките и другите водолюбиви пернати. По време на пълното затваряне на граници и бизнеси изглаждахме всички технически проблеми – а те бяха много; и ще издаваме първото си парче в най-скоро време. Техничарски стил музика, като цяло. Но в него мога честно и открито да изразя чувствата си, било то омраза, било то любов. Занимавам се също така със звуков дизайн в последно време, с идеята да уча като бакалавър сонология в Хагската консерватория. Но ще видим дали ще го додрапам дотам.

Следиш ли политическата обстановка у нас? Имаш ли твой коментар за случващото се?

Не съм сигурен, че най-големият портал за култура е правилното място да се говори за политика, тъй като в нея вече нищо културно и цивилизовано не може да се чуе, нито види. Но да, следя я, доколкото тялото и душата ми могат да издържат. И това, което виждам, е, че сме се върнали отново в ’91 година. Разхождат се по телевизиите някакви псевдопатриоти и лъжци, и с все сили се опитват така да ни объркат главите, че свят да ни се завие. Лъжат и мажат под път и над път. Бях на протестите миналата година, където и срещнах една моя любима. Но още в зародиша им видях, че много малко можеше да се постигне. Хората там отиваха купонче да си правят, като цяло. И накрая само кръв и бомби се изляха от едни твари, на които нищо не им разбират главите, как аджеба се подготвя и извършва един читав протест. В пълното право е всеки, който иска, да протестира, но този като цяло вонеше на червено. И така и се оказа в крайна сметка, когато Отровното Трио и Мая Манолова се коалираха. Това, на което искрено се надявам, е, че Трифонов и неговият сценарен екип няма да надделеят на идните избори. По-големи простотии от чалгарските трудно би чул човек. Не ме разбирай погрешно, гербаджиите и „социалистите” не са ми по-сладки. Но нека видим. Наистина ми се иска да не чакам час и половина в студ и мраз в Амстердам, за да изразя своя глас, както на последните избори през април. Юли месец ще е все пак и ще е малко по-топло, „хаха”. Но дотук с политиката. Достатъчно врагове ще си навлека с думите ми.

Ти си млад човек, на 26 години. Аз мисля, че жилавият, горд и талантлив ген на дядо ти ще те доведе до върховете, които искаш да обитаваш. Какво искаш да постигнеш в живота?

Благодаря за милите думи. Като за начало бих искал душевно и духовно да ми се избистрят нещата, тъй като изминалите години за мен и тук, и на запад бяха нелесни, и е трудно понякога позитивно да гледам на живота. Бих искал повече да обичам, отколкото да мразя и плюя. Това са български черти, които трудно се изкореняват. В семеен план вече се позаглаждат нещата и бих искал все така да бъде и занапред. В професионален план все още има известна мъгла. Дали там, или тук да върша това, което върша. Тъй като милея за страната и хората, с които съм роден и израснал. Най-важно е работата да не спира и всичко по един или друг начин ще се нареди за най-добро. Бих искал и някой ден собствено семейство да създам, семейство, което не е пръснато по целия свят. Семейство, в което не се лъжат за щяло и нещяло. Разбирам лъжата напълно. Тя е или от страх, или за облага. Но това за никого не трябва да бъде причина да го прави. Обществото трябва малко повече кураж да събере и да казва това, което наистина им е в главата и сърцето. Изисква се търпение и усърдие човек да бъде честен към всеки, даже към непознатия. Макар че това ще му създаде страхотни проблеми в обкръжението, в което вече сме свикнали лъжата и измамата да са част от нашето ежедневие.

Като за финал, бих искал да изразя искрените си благодарности на всеки, който е намерил времето, парите и желанието да прочете романа на дядо ми. Без хора като вас, мили читатели, доникъде нямаше да бъдем. С вашата подкрепа беше възможно да осигурим и спокойни последни години на моята баба Минка, съпругата на дядо ми.

А ти, Деяне, без теб нищо от това, което се случва, нямаше да се случи. Историята за преоткриването на книгата на Георги Божинов в „Красно село“ все още ме докарва до сълзи. Винаги ще бъдеш мой приятел, другар и събеседник. Това, което свърши и продължаваш да вършиш за нашето семейство – няма стойност. Думите ми убягват в момента да изразя моите истински благодарности, затова отивам да барабанисвам за теб, някъде в някой парк.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИзлезе новият брой на сп. „Култура“
Следваща статияМузика за „Пилекадоне“