Начало Идеи Гледна точка Камъчета за запалка
Гледна точка

Камъчета за запалка

1242
Рита Бекман, „Слепота“

Отпред е пазарът. Отзад има църква. По щайгите с грозде на сергиите кацат оси. Всяка сутрин един мъж опира гръб в зида на църквата и започва да размахва ръка, сякаш ръси с китка босилек. В ръката му има кутийка, а в кутийката – камъчета за запалка. Камъчетата издават равномерен звук, който не спира през целия ден. Нищожен звук на фона на всички останали дневни шумове наоколо, но поради своята непрекъснатост ни застига като грохот.

Мъжът е сляп.  

Някой ще каже – че кой сега си купува камъчета за запалка? И ще бъде прав. Човекът проси, ще каже този същият, това е истината, а камъчетата му служат за алиби.

Но тази картина всъщност е отпреди петдесет години. А преди петдесет години камъчета за запалка не се намираха лесно и заклетите пушачи с бензиновите запалки знаеха, че тъкмо слепецът е онзи, който ще им реши проблема. И той наистина стоеше ден след ден до зида, размахваше кутийката и беше неотменима част от пейзажа.

Неговата история, както ми я разказаха, не е съвсем обикновена. Още като ученик се запалил по историческите романи. Влязъл и в университета, но не завършил. Романите стъпка по стъпка го отвели до древността. И така се натъкнал на някаква книга, в която с много вещина и познаване на детайлите било описано едно малко царство. То било толкова малко, че всеки би се учудил как е вдъхновило цяла книга. Но само на пръв поглед. Всъщност голямото достойнство на това малко царство било, че е непобедимо. Чуждите нашественици го заобикаляли, а могъщите му съседи се отнасяли с уважение към владетеля и към народа му. Нашият герой се заинтересувал каква е причината и скоро книгата му я разкрила. Това малко царство разполагало със страховито оръжие. За съжаление, никъде в книгата нямало изрично описание на оръжието. Налагало се да се градят хипотези. И той започнал да ги гради. Отхвърлял една по една различни възможности. Не ставало дума за мечове, за копия, за стрели, за боздугани, за брони. Тогава? Какво остава?

Щитовете. Но с какво един щит може да се превърне в непобедимо оръжие. Нашият човек нямал никаква идея.

Годините минавали. Незавършилият студент се превърнал в странник, който сутрин четял, а следобед кръстосвал улиците и си говорел сам.

Но веднъж се натъкнал на паркиран на улицата ретроавтомобил. Тасовете на джантите му били полирани до блясък и косите лъчи на залеза пламтели в тях.

Ето какво било. Щитовете на бойците от малкото царство представлявали нещо подобно. Те заслепявали чуждите пълчища. Отнемали им зрението.

Разбира се, тези умозаключения изисквали проверка. Наложило се да завърже познанства в един цех за обработка на метали. Бил толкова настоятелен, че работниците вдигнали ръце и му направили един щит. Полирали го. И ето, той най-сетне държал в ръцете си непобедимото оръжие на древните бойци от онова малко царство.

Сега трябвало да провери силата на това оръжие. Отивал в планината, за да има простор и светлина, закрепвал щита на някой камък и часове наред се взирал в него.

Тук историята, както ми я разказаха, свършва. Но тя има и втори финал. Един кандидат-студент по режисура във ВИТИЗ успял да влезе в института, като заснел кратко, едва триминутно филмче за слепеца. С какво филмчето спечелило изпитващите?

Ето първите кадри.

Отпред е пазарът. Отзад – църквата. По щайгите с грозде на сергиите кацат оси. Всяка сутрин един мъж опира гръб в зида на църквата и започва да размахва ръка, сякаш ръси с китка босилек. В ръката му има кутийка, а в кутийката – камъчета за запалка. Камъчетата издават равномерен звук, който не спира през целия ден. Нищожен звук на фона на всички останали дневни шумове наоколо, но поради своята непрекъснатост ни застига като грохот.

Мъжът е сляп.  

На следващите кадри ръката вече не е толкова енергична. Звукът отслабва. Накрая спира.

Виждаме как осите се впиват в зърната на гроздето.

И сега последният, финален кадър. До зида е застанал нов човек. Той силно размахва ръка и звукът от камъчетата за запалка отново се носи над пазара – нищожен на фона на всички останали шумове; но поради своята непрекъснатост ни застига като грохот.

 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора