Нещо разчиствах тия дни тавана и намерих една брошурка. И се сетих.
Беше през онова далечно (или пък недалечно) минало, зависи от историческия отскок на всеки човек, когато нямаше ток, но имаше купони. Под нас, на петия етаж, живееше един преводач от английски, чичо Борис. Той превеждаше със страшна скорост евтини каубойски, или както той им викаше, ковбойски романчета, които се мъчеше да издава с един свой приятел-издател във вид на брошурки, отпечатани на евтина вестникарска хартия. Само корицата беше цветна, зашеметяваща. Горе името на автора, Бъд Декстър, с едни обли като бримки на ласо букви. А после рисунка на един брадясал тип с два патлака от двете страни на бедрата, с широкопола шапка, с кърпа на врата, с гамаши и с ботуши. Чичо Борис се надяваше, че новите времена са отключили жаждата за справедливост у хората и тези преводни романчета ще се харчат като топъл хляб, защото в тях добрият накрая винаги побеждава.
През зимата той прибра при себе си майка си, баба Велика, която иначе си живееше в някакво село на другия край на България. Момчетата от входа свикнахме да се събираме у тях, за да слушаме разказите ѝ. А също и за да надничаме в опаловите очи на внучката ѝ Палмира, малко по-голяма от нас, вече гимназистка в музикалното училище.
Нафта нямаше и нафтовите печки се оказаха безполезни. Затова хората масово се сдобиха с кюмбета, избиха дупки във външните тухлени стени за кюнците и започнаха да горят каквото им падне. Гъстите сажди летяха като черни гарвани във въздуха и татуираха окаяни словеса от неразбираемия език на бедата по вдървеното от студа пране по балконите.
Привечер чичо Борис се появяваше в хола при нас, леко дъхащ на алкохол и навлечен с две вълнени фанели и с плетена шапка с помпон на главата. Разглежда обстановката, кюмбето едва мъждука, търка ръце и изведнъж разреши да горим паркета. Дори, с един кози крак, пръв откърти няколко парчета. Паркетът беше хубав, дъбов и печката веднага светна. Въодушевен, чичо Борис измъкна кутия с паркетин и хвърли две лъжици от него в огъня. Печката почервеня, започна да бучи, заприлича на ракета.
– Така – потърка ръце чичо Борис, седна на креслото и каза на майка си:
– Мамо, почвай!
– Едно време е било голямата беднотия – каза баба Велика. – Сега е нищо. Сега направо е цветя и рози. След Европейската война. Особено в края на зимата. Тъкмо преди да дойде зеленилото, копривата, киселеца. Тогава хората са месели питки от кал, колкото да турят нещо на трапезата. Мама ми е разказвала. Тя е млада снаха и ще посреща цялата рода. Цялата ордия. С какво ще ги гощава? Божке Божичко! Тя обаче не се предава. Това е въпрос на чест. Вземе тенджерата, налее вода, сипе една шепичка ориз, праз лук, ако има останало някое стебло от закопания в пясъка до оградата сноп, нещо суха чушчица, морковче ще пусне, измръзнало картофче с лилаво личице, доматка ако намери на дъното в качето с туршия, може да сложи и две-три скилидки чесън, почернели като мингянчета, една чаша зелев сок, чубричка, ако има. Сложи чорбата на печката, свари я. И накрая ще пусне в тенджерата задължително и няколко обли камъчета, да не е съвсем рядка чорбата, лъжицата да дрънчи в нещо. Ей на това нещо му викахме камѝче-чорба.
Чичо Борис става, отива в кабинета си и след малко се връща. Сяда пак на креслото. Станал е някак по-гъвкав, по-широкоплещест, заема по-голямо пространство в здрача. И гласът му от ръбат се е заоблил.
– Мамо, разкажи за певеца, за Йованчо.
Баба Велика не чака нова покана. Интересно, и тя изведнъж заговаря с по-плътен глас, пълен с въртящи се като вретено думи.
– Цялото село се свило на кравай под снега, седи си на топло до бумтящите печки и чака да се мръкне, че да легне да спи, само Йованчо обикаля хайванинът из улиците и наднича в джамлъците, та разлайва песовете и плаши, Господ да го убие, бабичките. Изтрие с ръка ледените цветя на стъклото, колкото да се види косматата му, немиена от лятото муцуна и почва да се клещи, да се плези, да подскача като караконджул, да вика нещо там отвън, песни да пее. Все една пееше: „Юнак съм аз, юнак и перче-е-е-емлия, Гергано, хайде на коситба-а-а-а!“ Краката му боси, черни-почернели от студа, палтото му разкопчано, та се види синият му пъп, и само очите му весели, смели, сякаш всичко му е наред.
Казвахме му на кръчмаря да не му дава да плюска ракия, ама не чува, ядосват се селяните. Като не чува, тъй ще е, ще ни се качва на главите тоз пияница и ще ни разваля рахатя и спокойствието. Иначе, да кажеш, да е направил золум на някого Йованчо, не е направил. Като види бабичка, ще спре и ще ѝ се поклони. Детенце като види, на часа ще му извае снежен човек, пък хубаво ги прави, големи, като истински, та цялото село е осеял със снежни човеци, човек, дето се вика, повънка не може да излезе, без да се сблъска със снежен човек. Къде спи Йованчо, какво яде завалията, никой не знае. По цял ден кръстосва улиците, а вечер се наплюска с ракия в кръчмата при Гано и сетне сякаш се изпарява, за да изгрее пак на ранина муцуната му в някое пенджерче, да разлае кучетата и тез, веселите му очи като два въглена да смутят рахатя на хората.
Като изчезна Йованчо след Новата година, нали празници, в началото никой не забеляза. После хората започнаха да говорят, бре, къде го оногоз пиения, сигурно е паднал некъде и снегът го е завеял, та само ще стресне женорята напролет, като снегът се разтопи и му лъснат петалите. Само Гано се подсмихва, а накрая ревна: „Нали го не щяхте! Те – изпълних ви хатъра. Нали заклах свинята и копторчето остана празно. Та Йованчо сега там съм го запрял – вътре. Ха да го видите!“
Цялата кръчма излезе, кой с чаша, кой без чаша, да видят как Гано е запрял Йованчо в коптора. Заобиколиха кръчмата отзад, и жени се случиха наоколо, още видело беше, та и те се присламчиха и като стигнаха миризливата дървена клетка в долното кьоше на двора, що да видят хората – верно зад дъските нещо мърда и отпред, където е отворът за помията, изведнъж светнаха като въглени две очи. „Пей!“ – ревна Гано. И се чу иззад лайнените тараби: „Юнак съм аз, юнак и перче-е-е-емлия…“
Входната врата се отключва. Това е Палмира. Тя идва и сяда при нас в хола. Бузите ни, по които чегъртаме с бръсначките, пламтят от топлото. Стига ни само да я зърнем и да ни се разлумкат сърцата и ставаме да си ходим.
След години разбрах, че чичо Борис даже не е превеждал романчетата от английски, ами ги е пишел сам, под псевдонима Бъд Декстър. А името Бъд Декстър след още толкова години срещнах неочаквано в някаква новелка на Греъм Грийн. Но не забогатя чичо Борис, нищо подобно не се случи, или хората не купуваха брошурките, защото справедливостта се оказа твърде висока летва, а пък всеки вече малко или много се беше окалял, окатранил, или приятелят му издател го завлече. Понякога срещам името на Палмира сред нашите гастролиращи музиканти в чужбина. От онова далечно (или пък недалечно) минало най-жива в паметта ми е рецептата за камѝче-чорбата. Тя ми напомня, че винаги идва краят на зимата. Рано или късно. Запомнихте ли я?
Една шепичка ориз, праз лук, суха чушчица, морковче, картофче, доматка от туршията, две-три скилидки чесън, една чаша зелев сок, може и чубричка. И непременно няколко камъчета, да има нещо да дрънчи в лъжицата, сякаш в чорбата има кокалчета.
