0
1272

Канарата Вазов

Честваме 170-годишнината от рождението на Иван Вазов и отдаваме заслужена почит към литературното му дело. Всъщност личността му е много по-мащабна и надхвърля литературата. Вазов е съизмерим само с цялостната българска култура, история, политика и народност, той се вписва изцяло в българското общество, на което е съвременник, но и на обществото, борбите и копнежите от миналите епохи. В тези измерения Вазов е единствен. Не може да бъде сравняван с който и да било друг български поет, писател, политик или общественик. Срастването на Вазов с българския дух започва още от неговата младост, от появата му на културната и обществена сцена и през следващите години до смъртта му все повече се усилва и заяква.

Затова възниква въпросът как става това срастване на една личност с цял един народ, кои са причините, които правят личността на народния поет толкова уникална. Иван Вазов е единственият писател, наречен „Патриарх на българската литература“, и тази титла нито може да бъде отречена, нито да бъде оспорена, нито да бъде използвана за друг творец. Ние имаме десетки други любими писатели и поети, но дори през ум не ни минава да титулуваме който и да било друг с този „сан“. При това творчеството на Вазов, неговите естетически и художествени качества, а също така и личността му, са били обект не само на критика, но и на отрицание, пренебрежение и осмиване. А и самият той е влизал в доста остри естетически и обществени сблъсъци.

Сякаш щеше да бъде резонно, ако титулуването „Патриарх на българската литература“ беше изречено от професор Иван Шишманов като най-близък приятел на поета, от учения, който най-силно и неизменно го подкрепя, насърчава и възвеличава, който е винаги до него и в най-трудните изпитания. Но не, „Патриарх на българската литература“ за първи път го нарича Гео Милев в отвореното писмо от 1925 година до „универсалния литературен наследник на покойния Иван Вазов“, неговия най-малък брат Борис Вазов. Друг път авангардният млад поет е бил негов остър критик, дори обвинител, но в това писмо го нарича така с цялата си искреност и затова определението остава като титла на народния поет. Писмото е писано само три месеца преди убийството на Гео Милев, което го прави още по-драматично със своята откровеност. От експресионистичните позиции, на които твърдо стои, издателят на „Пламък“ неведнъж пише остро критично срещу Вазов, а и в това отворено писмо виждаме, че не е отстъпил от позициите си и след смъртта му. Но това не му пречи да се прекланя пред великите идеали на Вазов – дълг, труд, любов, чест, правда и свобода, истина и честност, които още повече изпъкват в епоха, която e наранена от липсата на идеали. Нарича тези идеали „велики завети, посадени в душата на цял народ“. В следващите редове отправя атаки срещу Борис Вазов, като го обвинява, че и той е „между ония, които се опълчват днес против идеалите, проповядвани от Иван Вазов“. Обвиненията са отправени поради политически несъгласия с брата на поета, когото обвинява в подкрепа на Закона за защита на държавата. И в патоса на своето обвинение изрича сякаш нещо пророческо: „Тогава по-добре заличете за народа великата проповед на народния поет Ив. Вазов, а не продължавайте да го държите в христоматиите като възпитател на подрастващите поколения“.

И това ще се случи, само че двайсет години по-късно. И ще го направят не фашистите, а комунистите.

След идването на комунистическата власт започва чистка в литературните среди, на предна линия излизат писатели с леви позиции, които започват да отричат български класици като буржоазни и дори като фашисти и шовинисти. Като единствен правилен стил е афиширан социалистическият реализъм и всички други художествени стилове са заклеймени. Социалистическият реализъм е наложен във всички форми на изкуството: литература, сценични изкуства, визуалните изкуства, архитектура. Утвърдени писатели и поети са заклеймени, книгите им включени в забранителни списъци, тези списъци са допълвани, разширявани и актуализирани няколко пъти, много писатели, както и творци от други жанрове на културата, попадат в затвори и лагери. Други се нагаждат към новото време. Съвременните литературни историци са изследвали и описали тези трагични за нашата литература процеси.

Днес се водят спорове по повод на всяка промяна в учебниците по литература. В онези години цялото творчество на Вазов е зачеркнато, изхвърлено и заклеймено, без да се водят никакви спорове – решенията се спускат от партийната власт и не подлежат на никаква дискусия. Много автори са забранени, но забраната на „Патриарха на българската литература“ е най-позорната и най-унизителната. Реабилитацията на Вазов става случайно, благодарение на съветския академик Николай Державин. На тържество, посветено на поета, той казва хубави думи за творчеството му и се застъпва за него, след което нашето партийно и държавно ръководство решава „Под игото“ и „Епопея на забравените“ да влязат в учебниците. Филологът Державин е потомък на българи, преселници в Таврическа губерния, и поради това се интересува от българска литература. В началото на ХХ век неколкократно е командирован в България и се запознава с нашата литература и история. По-късно е платил своята дан на абсурдните болшевишки антинаучни теории за езика, но така или иначе за нашата литература името му остава свързано с нещо добро.

Литературното творчество на Иван Вазов и днес може да е обект на критика. Още в края на XIX и началото на XX век най-яростните му противници от кръга „Мисъл“ го подлагат на безпощадно отрицание. Народният поет също не щади присмеха си над своите опоненти. Води се истинска литературна битка. В първия брой на списанието маститият литературен критик д-р Кръстев пише: „Вазов е единственият поет, който влияе, който привлича масата от публиката не с качеството на произведенията си, а само със силата и звука на името си“. Прави тази квалификация като отрицание, но по парадоксален начин тя съдържа и признание. Наистина, името на Вазов стои като гранитна канара в българската земя – много по-голяма от канарата на неговия гроб. След смъртта му всенародното поклонение пред тленните останки на Народния поет продължава четири дни. С огромна почит и тържественост тялото му е положено в земята на най-централното място на столицата – пред олтара на древния храм „Света София“. Отекват 101 топовни гърмежа. На петата годишнина от смъртта му на гроба е поставена морената от „Златните мостове“.

Често, почти ежедневно, минавам край канарата на гроба му. Правило ми е впечатление, че никога не съм виждала хора, които да са се поспрели, да са застанали пред гроба му с цвете в ръка, да са дошли да се поклонят пред Патриарха на българската литература. Никога. Това е тъжно, защото показва някаква унизителна небрежност на националния ни характер. Ако има организирано тържество, ако някой ни призове, ако някой ни поведе – ще отидем. Но сами, вътре в себе си нямаме потребност. Нихилизмът е ежедневието ни, а патриотизмът ни е празничен. И така не е само към Вазов.

Но въпреки всичко, макар да подминаваме забързани край канарата, Вазов пее в сърцата ни:

О, знам, и в гроба – пак ще да живея,
ще млъкна, но в душите пак ще пея.
Живота любях, но го не окрадох:
Българио, аз всичко тебе дадох:
душа, сърце, любов, зари небесни,
от теб приети – върнах ти ги в песни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПогазването на нормата
Следваща статияПопулистката ситуация