Това селце имаше само двама жители. Баба Труфка живееше в пристройката в църковния двор, а дядо Бенко – отсреща, през площадчето, в къщата, където десетилетия наред се беше помещавала бръснарницата. Десетилетия наред той беше несменяемият бръснар в селото. Но когато всичката му клиентела се пресели на стръмния скат под боровете, когато каишът, на който точеше бръснача, се начупи от старост, когато огледалото помътня и се заблати съвсем, като че ли и дядо Бенко мъничко изкука. Не много, мъничко, но алкохолът свърши останалото, тури точката. И стана тъй, че устата, която мелеше като радиоточка, замлъкна, ръката, която можеше да обръсне и яйце, се вдърви, а лукавият поглед, който можеше да измери, претегли и да постави на мястото му всеки софиянец, се обърна навътре и се вкорави като табан на цървул, оставен да зимува две години под стълбището.
Но дядо Бенко се бореше с меланхолията и понякога й надвиваше. Тогава той изкарваше на площада един дървен стол, толкова пъти превързван с тел, че бе заприличал на железен, измъкваше от мазата един гипсов бюст, който вече толкова беше очукан, че не му се разбираше на кого е, поставяше бюста върху седалката на стола, насапунисваше брадата и мустаците на бюста и започваше да го бръсне. Като му додеяше, избърсваше надве-натри лицето на завалията с пешкира и прибираше бюста отново в мазата, да му е под ръка до следващия сеанс.
Като го гледаше да прави това, баба Труфка се кръстеше ситно-ситно, но тя имаше доста работа, времето й беше кът и дядо Бенко и неговите дивотии бързо минаваха на втори план.
И как иначе. Трябваше да забърсва катаден пода на църквата, да прибърше с чисто кръпче, само леко навлажнено със сапунена водичка, лицата на иконите, да почете от молитвеника. И това всеки ден.
Ей така си животуваха двамата, в това малко като орехова шумка селце, като две брънки от дълъг-предълъг синджир, от който сега са останали само тези две брънки.
Но календарът не забрави и това селце, нищо че беше малко като мушица в магарешко око. И тук дойде Бъдни вечер. И като нареди чинийките с ястията на масата, баба Труфка отиде да повика дядо Бенко. Завари го, по чудо, все така мълчалив, но читав. Двамата прекосиха площадчето, но преди да го настани на масата, тя го дръпна към църквата. Искаше да запали кандилото, голям празник беше, как иначе, да постоят така и после да сядат на масата. Като влязоха в църквата, тя се разпъргави. Отиде до иконостаса, свали с пъшкане, защото беше малко нависоко, стъклото на кандилото и го занесе на масичката със свещите. После бутна покривката да извади отдолу шишето с олиото, но олиото беше свършило. И при себе си, в пристройката нямаше, беше докапчила последното. Виж, за това не се беше сетила, че олиото й ще свърши. Съвсем беше изумяла.
Върна стъкълцето отново на мястото му и обърса окото си с края на забрадката. Беше започнала да става ревлива с годините. Не можеше да си прости, че нямаше да може да запали кандилото.
Но не мислеше да се предава. Веднага се сети какво да направи. Взе една от големите свещи, запали я и я връчи на дядо Бенко, да я държи здраво. И този човек се поби като колец, стисна свещта и сякаш беше готов да стои така, докато съмне. А тя, като се поуспокои, почете малко от молитвеника, пак погледна към кандилцето и дали защото очите й пак се замъглиха, пусти да опустеят старешки сълзи, но й се стори, че кандилцето гори. Това трая миг, докато не се обърса с края на забрадката. Но дори и после, когато отидоха в пристройката и хапнаха и дядо Бенко, понеже пийна и чашка-две червено винце, което му беше крайно противопоказно според категорическото лекарско предписание, се килна и позадряма, баба Труфка все се сещаше за кандилцето и все повече се убеждаваше, че не може да е било инак, че, макар и за миг, то беше горяло с истинско живо пламъче.
И това й стигаше да се превърне вечерта в голям празник, най-големия, речи го, празник – въпреки самотията й и невъзможността да обели една човешка дума с дядо Бенко, въпреки тъжния факт, че от дългия синджир бяха останали само техните две брънки, въпреки печалната истина, че тяхното селце беше малко като мушица в магарешко око. Ще речеш, едно мигване, и селцето го няма. Но не беше тъй.
Защото календарът не забрави и тяхното селце.