0
2336

Кант, прочетен романтически

В „Свобода въпреки всичко. Том I: Свръхкритика и модална онтология” („Metheor”, 2020) Боян Манчев поставя съдбовни въпроси: „Е ли свободата условие за самото съществуване, или тя е, напротив, единствено негов утопичен хоризонт? Ако свободата е условие за съществуването, тогава как можем изобщо да я познаем? […] Тоест, е ли тя битие – но ако е битие, как се изпитва битието? Как се изпитва свободата?” (с. 15). И тутакси от това тяхно, на въпросите имам предвид, Бахово звучене, от тяхната токата, тоест докосване, допиране, досягане, осезание, ако щете, усещаме залога, който си е поставил: да изведе свободата в ранг на необходимост, нещо повече – в ранг на онтологична необходимост. Свободата не може да не е, понеже ако не е, самото битие няма да е: „Защото, в рязък контраст с онтологиите на потенцията, тук ще се твърди, че аподиктичната модалност, модалността на необходимостта, е необходима за една основана на идеята за свобода онтология на съществуването” (с. 41).

Защо обаче тази така необходима свобода и тази така свободна необходимост преминават през Кант? Защо, да речем, не през Хегел, чиято философия на абсолютния дух също би могла да се подслони под „аподиктичната модалност”, за да се изведе от нея необходимостта на свободата? За разлика от мнозина, провиждащи в построенията на мислителя от Швабия единствено неотклонима необратимост, че и безизходна задължителност чак, в неговата диалектика на роба и господаря например може да се открие (и са откривали) кълна на свободата: във взаимната им зависимост един от друг двамата заедно с това са имали и свой периметър на свободно действие – нещо, което можем да видим в блестяща белетристична изведеност в книгата на Нобеловия лауреат (2017) Казуо Ишигуро „Остатъкът от деня”. Или пък защо не през големия опонент на Георг Вилхелм, датчанинът Сьорен Киркегор, чиято философска пламенност цялата е обжарена от огъня на свободата; под знака е на трескавото, на моменти дори патологично търсене и обосноваване на възможността за свобода? Боян Манчев мотивира избора си: „[О]питът ми да обвържа онтологията именно с нейния привиден враг, създателя на модерната философска критика, подрила метафизичната конструкция – Имануел Кант, ще се основава на исторически мотивирана позиция” (с. 43). Целта е:

[Д]а покажем дивата страна на Кант, лудостта на разума: да видим един непознат, почти фантастичен Кант, може би същият онзи Кант, който е надминал по тероризъм Максимилиан Робеспиер, онзи забравен или никога неподозиран Кант, който е много по-близък до Новалис, Рембо и Арто. Не Кант на системата на разума и антропоцентричния категорически императив, на догматизма на универсалното, а Кант на ексцеса на разума, на налудната универсалност на радикалното. Този, който е направил Шлегеловата фраза от Фрагмент 97 от „Атенеум”, очевидно отнесена през главата му към знаменития му предшественик: „Като временно състояние скептицизмът е логически бунт, като система той е анархия. Скептическият метод би бил следователно нещо като правителство, подстрекаващо към бунт” (с. 49–50).

Този Кант, който ни предлага Боян Манчев, няма много общо с Кант на Мартин Хайдегер, превърнат от мескирхеца в едва ли не предтеча на пост- и анти-метафизичното (?) „Битие и време”, във феноменолог преди феноменологията (вж. „Кант и проблемът за метафизиката”, превод Любомир Милчев, „Анубис”, 1997 г.; а също и задълбоченото обследване на казуса в статията на Николай Павлов „Хайдегеровият прочит на Кант и проблемът за онтологичното основаване на метафизиката”), още по-малко с Кант на Умберто Еко, провидял в кьонигсбереца един полулегален пред-семиотик: „има една имплицитна семиотика в разграничението между аналитични и синтетични съждения” (вж. по-подробно „Кант и птицечовката”, превод Ина Кирякова, „Дом на науките за човека и обществото”, 2004); Кант на Боян Манчев е романтик. Или, ако не е субстантивно романтик, то поне е интерпретативно романтик, бидейки прочетен романтически. Кант на Боян Манчев е облят във и блести с романтическа светлина.

Това не се разбира веднага, независимо от споменаванията на Новалис и Шлегел. Но – стигайки някъде докъм средата на „Свобода въпреки всичко”, осъзнаваш го, когато Кантовият тълкувател се заема с проблема за възвишеното. Четем:

Възвишеното не назовава само и единствено пределния опит на изправянето пред безформеното и безграничното – апейроничното, пред природната бездна и предела на въображението, следователно и на способността за представяне; възвишеното назовава сблъсъка на две разнородни безпределности, на две разнородни празноти, които сами по себе си са ужасяващи, безформени, чудовищни: тази на природата и тази на свободата. Всяка от тези бездни има отношение към идеята за безкрайното, за абсолютно необходимото. Но две безкрайности не могат да съ-съществуват; по необходимост те са в сблъсък. Те са сблъсък. Именно в техния сблъсък е зърното на абсолютната необходимост (с. 186).

Картината е очертана; нещо повече, тя дори е нарисувана през 1818 г. от Каспар Давид Фридрих, насред кипежа на романтизма: нарича се „Странник над море от мъгла” (Der Wanderer über dem Nebelmeer). Казват за това платно, че било квинтесенцията на романтизма, особено на немския със „синьото цвете” на Новалис и необуздания Фауст от първата част на трагедията на Гьоте. Но когато четеш „възвишеното назовава сблъсъка на две разнородни безпределности, на две разнородни празноти, които сами по себе си са ужасяващи, безформени, чудовищни: тази на природата и тази на свободата”, пред очите ти се възправя именно самотният странник на Давид Фридрих пред „безформеното и чудовищно” море от мъгла, пронизано от случайни върхове – грамади безразборно натрупани камъни, толкова безучастно възвишени. Безформеното на природата се сблъсква челно, удря се с космическа скорост в безформеното на човешката свобода, принудила, а може би и изнудила този, както го наричат, байроновски персонаж да се изкачи върху покрива на възвишеното с разрошените си коси, зеления костюм с черни обувки и с тояжката, небрежно опряна – аха-аха да се подхлъзне, на камък, отличаващ се с кубическата си форма сред многото вълнообразни и назъбени негови събратя; безформени негови събратя. Тояжка, открила, казано с думите на Боян Манчев „своята по-висша целесъобразност”. Цитирам Манчев, който цитира Кант:

Ще настоя върху динамичния структурен момент, залегнал в основата на по-ранни интерпретации, а именно: в Третата Критика банално схващаната като естетическа категория възвишено придобива ретроактивно ключова роля в архитектониката на Кантовата система, доколкото именно в колапса на способността за въображение пред бездната на природните стихии, или на нейната чудовищна инертност (бездната на бушуващия океан, изригващите вулкани, но и ледената пустош на Алпите, исполинските им надвиснали урви), разумът открива своята по-висша целесъобразност. „[И]стинската възвишеност трябва да се търси само в духа на този, който изказва съждение, а не в природния обект, чиято преценка дава повод за това разположение у него. Кой би искал да нарече възвишени също и безформени планински маси, натрупани една върху друга в диво безредие, с техните ледени пирамиди, или мрачното бушуващо море, или т.н.” (с. 187).

За мъжа с масленозеления сюртук, застанал на ръба на пропастта (бездната), за този Rückenfigur (обърната с гръб към нас фигура)  има различни предположения: че може би е самият художник Каспар Давид, че е кралският лесничей Фридрих Готард фон Бринкен, служил като доброволец в армията на пруския крал Фридрих Вилхелм III във войната срещу Наполеон Бонапарт; за лесничея се предполага, че е бил убит през 1813 г. в Битката на народите край Лайпциг (или през 1814 г. в друга някоя не чак толкова престижна схватка). Това в реално-исторически план, но във въображаемо-философски защо да не приемем, че възправилият се срещу стихията на(д) бездната горд човек е самият Имануел Кант, какъвто го описва Боян Манчев – „Кант на ексцеса на разума, на налудната универсалност на радикалното”; а може и още по-смело и предизвикателно: че това е самият Боян Манчев, превъплътил се в романтически герой, преживяващ и изживяващ всичките ексцеси на свободата въпреки всичко, който набляга, акцентира, напряга, усилва, подчертава, набива, набройква с това свое състояние връз средната от трите думи, тоест свързващата, медиумната, трансцендентната, ако щете: въпреки. Дума, производна от старославянското въпрѣчатη със значение „противопоставям се, противя се”. Тоест заглавието „Свобода въпреки всичко” би могло да се „преведе” и като „свобода против всичко”, „свобода срещу всичко”, „свобода наспроти всичко”. Което ни препраща към изговореното от Новалис: „Има само една добродетел – чиста и интензивна воля, която в решаващ момент директно решава и избира”. Сиреч новият романтизъм, романтизмът на свободата въпреки всичко е романтизъм на волята; на съпротивляващата се и бунтуваща се воля, необусловена от нищо и заедно с това условие за всичко:

Онтологията на необходимия свят е регулатив на съществуването: волевата метафизика на Кант утвърждава преди Шопенхауер идеята за достойно съществуване, противопоставена справедливо и противоречиво век и половина по-късно на виталистката идея за „чистия живот” (das blosse Leben) от Валтер Бенямин в неговата „Критика на насилието”. Така, парадоксално, интензивният онтологически заряд на критиките ще бъде продължен от Шопенхауер и Ницше, но с преобърнат знак, не като иманентния регулативен принцип на справедливостта, а като иманентен принцип на властта. Кант-Ницше в противовес на Лайбниц-Бергсон (с. 415).

Нека продължа линията: Кант-Ницше-Манчев – резултатът, векторът, прицелът е един онтологически романтизъм, при който волята е необходимостта на свободата. Или, озвучено с думите на самия Боян Манчев, интерпретиращ думите на Кант, мелодията трели така: „Ако „няма необходимост да се живее под властта на необходимостта”, то то е именно защото необходимото, безусловно условие на съществуването е свободата” (416).

Liberté, romantisme, volonté – „Свобода въпреки всичко”...

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияРазчистване на сметки по Содърбърг
Следваща статияРежисьорски бележки върху политическата ситуация