Предстоящото 79-о издание на фестивала в Кан, което тази година ще се проведе между 12 и 23 май, вече провокира свръхочаквания към максимален брой утвърдени творци на световното кино
Не че подобно струпване на таланти не се е случвало и в предишни години, но по една или друга причина авторското кино на планетата е било „разреждано“ с високо бюджетни блокбастъри. Обикновено холивудски и обикновено „извън конкурса“. Този път обаче няма да е така. Американските заглавия в официалното състезание са само две: „Мъжът, когото обичам“ на Айра Сакс, видния, но все пак симпатично нишов представител на свързаното с Ню Йорк куиър кино, и доста по-скъпо струващият „Хартиеният тигър“ на Джеймс Грей. Главният селекционер на Кан Тиери Фремо обяви втория филм с известно закъснение, но тъкмо това хвърли във възторг френската преса, отдавна решила, че Грей е осиновен от Кан. Френска връзка не липсва и при Сакс – фестивалът помни Изабел Юпер, която сама си извоюва и изигра ролята на тежко болната актриса Франки в едноименния филм от 2019 г. Сянката на предстоящата смърт, пак поради болест, явно ще витае и в „Мъжът, когото обичам“, представян като музикална фантазия, в която главният герой, видна фигура на театралната сцена в Ню Йорк от 80-те, ще изживее последната си красива любов с всеотдайния си партньор. Играе го Рами Малик, незабравим заради страстта, с която се сля с образа на Фреди Меркюри в „Бохемска рапсодия“ на Брайън Сингър (2018). Дали носителят на Оскар за тази роля ще пее отново, не е сигурно (по-вероятно не), но е ясно, че ще е една от големите американски звезди на този Кан. С номинации за Оскар могат да се похвалят и Скарлет Йохансон и Адам Драйвър, които заедно с Майлс Телър ще представят вече предчувствания като неоромантичен трилър „Хартиеният тигър“ – в началото на века двама братя се сблъскат с небезопасно разклонение на руската мафия в Ню Йорк. Йохансон и Драйвър са известна филмова двойка – помним яростните им скандали в култовата бракоразводна драма „Брачна история“ на Ноа Баумбах, с която от 2019 г. насам фестивалът във Венеция не спира да се гордее. И още нещо – в този импозантен филм не само заради умението да се изразява на руски, но и заради отличните си актьорски данни пак ще се прояви Димитър Маринов. Помним разпознаваемото му участие в официалната церемония на наградите Оскар по повод на малката, но забележима негова роля в „Зелената книга“ на Питър Фарели.
С тези две заглавия Кан си осигурява дозата звезден адреналин, задължителен за поддържането на фестивалната митология. „Мейджър компании в официалната програма тази година няма да има, но те ще присъстват по друг начин – подхвърли Фремо в Париж миналия месец. Така той загатна за значението на тежкия американски филмов бизнес, който всяка година окупира скъпите апартаменти в луксозния хотел Carlton.
Дипломацията като ход
С обявеното име на председателя на международното жури – Пак Чан-ук от Южна Корея, чийто силно социален трилър „Без конкуренция“ бе показан миналата есен във Венеция, а също и на „Киномания“ в България; с избора на Питър Джаскън от Нова Зеландия за бъдещ носител на почетната Златна палма в комплект с Барбра Стрейзанд, от която се очаква да внесе носталгия по гламура на някогашния Холивуд, този път Кан като че ли се дистанцира от зоните на парещи конфликти. Официалната селекция носи предчувствие за известен обход на сблъсъците, раздиращи света, за сметка на по-ненатрапчивото насочване към отдалечени географски и човешки територии. Сериозните икономически трусове, умората от минаващо границите на добрия тон говорене и не на последно място, сериозните репутационни щети, които последното Берлинале само́ си нанесе, налагат на Кан да мигрира към духовното.
Публична тайна е, че между спецификата на селекцията и избора на председател на журито съществува възможност за културна дипломация. Пак Чан-ук е личност с огромен авторитет и отлични взаимоотношения с фестивала. Оценяван е като интензивен жанров режисьор, създаващ силово, напоследък и социално кино, в което безнадеждността няма спирачки.
Смятам, че той няма да занимава медиите с директни изявления, а ще се придържа към една по-скоро дисциплинирана словесност. И няма като Вим Вендерс – заради услужливо изказване по време на Берлинале – да затрудни отношенията си със световния филмов елит. В момента Кан не желае челни сблъсъци и дава шанс на личност, идваща отдалеч. С други думи, валидира различно морално поведение.
В обстановка на грубост, несигурност и страх фестивалът внимателно използва умението си да гради баланс между географски предизвикателства и политическа температура. Но не с кого да е, а с едни от най-големите.
Азия, която тежи морално
С трима режисьори от Япония, един от Южна Корея и един от Иран фестивалът предлага фокус към кино, в което моралната проблематика и естетическата форма в повечето случаи се моделират взаимно.
Първи в тази почетна редица е носителят на Златна палма за „Джебчии“ (2018) и много уважаван японец Хирокадзу Корееда, избран в конкурса с филма си „Овца в кутията“. Предлага ни да видим едно от типичните му семейства – а тях той винаги обича – но в научнофантастична среда: бездетна двойка осиновява дете, което е хуманоиден робот. И понеже няма как Корееда да ни закотви само в бит, по-скоро ще ни въвлече в изследването на моралния конфликт между човешкото и технологичното.
Преди няколко години за съзерцателния си „Карай колата ми“ Рюсуке Хамагучи получи в Кан наградата за най-добър сценарий. Оттогава доста интересни неща са се случили на този режисьор: попаднал е на кореспонденцията между болната от рак и рано починала философка Макико Мияно и културната антроположка Исоно Махо; запознал се е и се е сприятелил с продуцента Давид Гокие от филмовата къща Cinefrance; успял е да заснеме най-новия си филм „Внезапно“ в околностите на Париж и изцяло на френски. Предварителната информация подсказва, че в главните роли участват страхотната белгийка и гордост на френското кино Вирджини Ефира и японският модел и актриса Тао Окамото. Те играят директорка на дом за възрастни хора, която желае да внедри хуманно отношение към пациентите, и тежко болна японска авторка на театрални пиеси. Преди и по време на снимките Хамагучи е учил френски, а Ефира се е борила с японския. Очакваме да видим крехки човешки отношения с просветление, минаващо през болка.
Коджи Фукада е режисьорът от Япония, който през 2016 г. с „Хармониум“ спечели Наградата на журито на „Особен поглед“. За новия му филм Nagi Notes все още не се знае много, освен че разведена архитектка отива на гости на бившата си зълва в малкото планинско селище Наги. Явно на това самотно място ще оживеят спомени и прикривани травми. Ще проследим вариациите на паметта в контекста на изминаващото време.
„Надежда“ на южнокорееца На Хьон-джин е филм, за който се знае, че е сниман преди поне преди три години и че историята е тръгнала от инцидент с тигър в силно укрепената демилитаризирана буферна зона между Северна и Южна Корея. По всичко личи, че ще гледаме напрегната комбинация между фантастика и трилър, в който мистериозни събития ще плашат местните хора. Ще има и известен тандем – Майкъл Фасбендър и Алисия Викандер, поради което ще звучи и английски реч.
„Паралелни истории“ е поставил Асгар Фархади в положение, сходно до това на Рюсуке Хамагучи, с тази разлика, че прочутият ирански режисьор живее във Франция от 2012 г. Фархади е един от най-награждаваните творци на световното кино и е единственият иранец с два Оскара за международен филм – един път през 2012 г. за „Раздяла“ и втори – през 2017 г. за „Търговският пътник“. Умее да работи в международна среда и винаги държи на личния си почерк. За най-новия му филм се знае, че става дума за писателка, която, за да зареди вдъхновението си, тайно наблюдава своите съседи. На пръв поглед историята изглежда банална, но името на Фархади е гаранция (а и самото заглавие го подсказва), че няма да има само една истина и че, както винаги го прави Фархади, моралният казус ще се разнищва чрез различни версии. Сценарият е написан от самия него и от сътрудничката му Масуме Лахиджи, според тях вдъхновението е дошло от „Декалог 6“ на Кшищоф Кешловски. Преди години великият Абас Киаростами засне Жулиет Бинош („Вярно копие”, 2010) изцяло в Тоскана и даде повод за спекулации относно верността му към иранското. Възможно е споровете за националната специфика да се възобновят, особено на фона на страхотните френски звезди, които Фархади е събрал – Изабел Юпер, Виржини Ефира (отново!), Венсан Касел, Пиер Нине, Адам Беса, та даже и Катрин Деньов.
Независимо дали са направили своите филми в родните си държави, или не, дали героите говорят на родните си езици, или не, събирането на точно тези големи автори, точно в този момент е символно. Фестивалът умело ги валидира и така укрепва собствената си институционална стабилност.
Европа, която удържа достойно
Без съмнение Кан, който тази година демонстрира страхотен капацитет за подбор на добро кино, няма как да не отчете, че по-голямата част от филмите все пак идва от Европа.
Педро Алмодовар ще бъде в Кан с 24–тия си игрален филм „Горчива Коледа“. След неособено типичния за него „Съседната стая“ (2024), в който Джулиан Мур, Тилда Суинтън и Джон Туртуро говореха на английски и за който Изабел Юпер лично му връчи венецианския Златен лъв, днес еклектичният испанец май си е припомнил, че домът е там, където е сърцето. Той сам е написал историята за директорка на рекламна агенция, която след смъртта на майка си изпада в дълбока криза. Филмът вече е по екраните в Испания. В Кан той ще се появи, след като е получил оценката на домашната критика, която в по-голямата си част е положителна, но не изцяло. Дали международната преса ще реагира по същия начин, не е ясно. Показването на участник в конкурса в страната производител преди премиерата му в Кан не е забранено, но не е застраховано от рискове. Във всеки случай реализираният общ бокс офис от близо два милиона и половина в Испания е солиден бонус, който Агустин Алмодовар, продуцент и брат на Педро, е успял да си осигури чрез посредничеството на Warner Bros.
На обратния полюс като житейска и творческа съдба се намира руснакът Андрей Звягинцев, който вече няма как да се върне вкъщи и няма как да не снима извън Русия. Девет години след „Нелюбов“ (Награда на журито в Кан) той успя да оцелее след тежка форма на КОВИД-19 и да заснеме много очаквания „Минотавър“. Кан винаги е харесвал Звягинцев. И по-рано, когато филмите му се финансираха от руската държава, и днес, когато този му филм е станал възможен само заради френски, немски и латвийски пари. Безценна е тази европейска солидарност към изстрадалия режисьор, респектиращо е и уважението към огромния му талант. А той е подготвил поредния си много руски разказ за състоятелно семейство в малък провинциален град, което губи почвата под краката си, заради (колко изненадващо!) повсеместната корупция в държавата. Всички очакват от Звягинцев да покаже потискаща, но значима политическа притча.
От своя страна, гражданинът на света, който от години разделя живота и кариерата си между Лондон и Варшава, носителят на Оскар за „Ида“ (2015) и Наградата за режисура от Кан за „Студена война“ (2018) Павел Павликовски този път се е захванал с епизод от живота на немския писател и нобелов лауреат Томас Ман. В новия филм Fatherland по време на Студената война заедно с дъщеря си Ерика той пътува с автомобил из разделената и разрушена Германия. Вече се разбра, че това първо завръщане на Ман в родината му след войната е показано с изискани черно-бели кадри, строга визия и страхотна актьорска игра (Ханс Цишлер е Ман, партнира му страхотната Сандра Хюлер).
Няма съмнение, че Кристиан Мунджиу, който през 2007 г. произведе истински фурор със Златната палма за „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“, вече двадесет години успешно се държи на повърхността на световното кино. Новият му филм „Фиорд“ сякаш надхвърля и най-смелите очаквания – като място на снимките (Норвегия); като избор на актьорите (Ренате Рейнсве и Себастиан Стан!); като тема (насилието над децата от собствените им родители чрез религията). В конкретния случай става дума за румънско-норвежка двойка и особения ѝ престой в малко северно село. Явно Мунжиу иска да ни припомни онова, което го вълнуваше в „Отвъд хълмовете“ (2012), когато вдигна завесата над случващото се зад кулисите на Православната църква.
Уважаваният унгарец Ласло Немеш, който преди няколко години втрещи Кан с невъобразимия си „Синът на Саул“ (2015), а после се сдоби и с Оскар, държи на епохата около Втората световна война (тазгодишният фест в Берлин показа изпипания му „Сирак“, в който Будапеща от 1957 г. изглежда прелестно вехта). Сега, само два месеца по-късно (!), Кан ще покаже „Мулен“, първия филм на Немеш на френски език. Суперпродукцията, снимана в Париж и Будапеща, казват, била една от най-очакваните за годината. Явно за френската публика това е така, защото става дума за ареста на префекта и участник във Френската съпротива Жан Мулен (1943) и неговия разпит от офицера от СС Клаус Барби. Фигурата на генерал Дьо Гол, спускането на Мулен с парашут, Гестапо в Лион и още други исторически личности и обекти ще представляват средата, в която приетият за национален герой смел мъж ще бъде подложен на неистови мъчения (в ролята популярния и обичан Жил Льолуш).
Как двама източно-европейци, единият роден през 1968 г. в Румъния, а другият през 1977 г. в Унгария, успяха да стигнат до подобно признание е въпрос, който със сигурност занимава филмовите общности в страните им. Кога ли обаче ще занимае и нашата, за да си дадем сметка колко ниско летят филмовите ни страсти и че истински авторитет се печели само с истинска творческа смелост. Възможно ли е в скоро време и на нашите земи да се случи откровен разговор за нивото на идейната и художествена съзидателност на българското (най-вече игрално) кино?
Но да се върнем към таланта, там, където е сигурен. На този Кан той се свързва и с белгиеца Лукас Донт (роден през 1991!). Темите, които го вълнуват, както и шеметната му кариера от млада възраст напомнят за канадеца Ксавие Долан (роден през 1989). Само за няколко години Донт се прочу с „Момиче“ (2018) и „Близо“ (2022), а сега предстои да видим и Coward. Епохата на Първата световна война е нова за режисьора, но ще бъде ли тя убедително разработена, за да подчертае фалшивостта на някои традиционни представи? Ще усетим ли типичния за Донт финес в проследяването на специфични мъжко-мъжки отношения, този път в условията на война? Предстои да видим.
Валеска Гризебах, с която пак отиваме в Кан
Чуден човек и творец е тази немска режисьорка, която упорито следва пътя на успеха си точно на фестивала в Кан. Преди няколко години пристигна в България, обиколи доста, запозна се с места и хора и по съкровен начин засне филма си „Уестърн“ (2017, „Особен поглед“). Тогава ставаше дума за немски строители, изпратени в затънтен край на България, за да градят водна инсталация. Нещата не потръгват, тъй като нито местните, нито пришълците се харесват едни други. Филми, в които различните културните кодове стават причина за дълбоки човешки разминавания, се правят често, но оригиналността на Валеска е в абсолютната ѝ влюбеност в непрофесионални актьори. Пак в дълбоката българска провинция е заснет и „Мечтаното приключение“ (копродукция между Германия, Франция, България („Мирамар“) и Австрия), като за радост този филм вече е в официалния конкурс. „Валеска обича да се рее из непознати места на Балканите, някъде между България, Гърция и Турция“ – така лаконично представи филма Тиери Фремо през април. Подозирам, че и този път, културното /не/равновесие, примамливото напрежение в /между/граничните пространства ще бъдат придружени от силно любовно чувство, показано в типичния за режисьорката двусмислен, но интензивен стил (в анотацията на филма е написано, че става дума за жена, която се включва в нелегална търговия в граничен район, за да помогне на мъж, с когото е в специални отношения). Това предполага кино с вътрешно напрежение, с неопределени, но неотменими граници на желания, действия и морал.
Тази влюбеност на Гризебах в разхвърляното пространство на Балканите, към което с пълна сила принадлежим и ние, е причината, заради която и ние се оказваме в Кан. Прави ѝ чест на тази германка, че толкова държи на нас, защото вдъхновяваме неспокойната ѝ душа. Реенето ѝ е внимателно наблюдение и стимул за съпреживяване на съкровени емоции в една харесвана от нея реална и реалистична среда.
Накратко, Валеска Гризебах ще е в Кан с нас, и ние – неизбежно, заради нея. С тази своя несекваща лоялност към нейните непознати земи тя продължава да е интересна на колегите си от Берлинската школа, от която е тръгнала. Макар и от различни кръвни групи, тя и Маша Шилински, блеснала в Кан миналата година, правят успешното женско кино, продължавайки линията на Марен Аде и незабравимия ѝ „Тони Ердман“ (2016, сниман и в Румъния).
Всичко това обаче не замества необходимостта от задължителен собствен креатив, който, ако искаме да вървим напред, трябва да създаваме самите ние.
Новите фаворити, които Кан отглежда
По-младите режисьори в официалния конкурс са се доказвали постепенно, най-често в някой от паралелните конкурси на фестивала. Тук субективният вкус на селекцията със сигурност е от значение (защо точно тези имена, а не други), но няма начин избраните да не притежават характер и стил. И този път повечето филми (пет) са от Франция. И този път – повечето на жени (три). Следват Испания с два филма и Австрия – с един.
Леа Мисиюс е родена в Бордо, завършила е „Фемис“ и е написала доста добри сценарии. Избрана е с третия си игрален филм „Нощни истории“, адаптация на едноименния роман на многократно награждавания писател Лоран Мовиние. Предчувствието за напрегнат психологически трилър в глухо и отдалечено място е налице. Поводът е рожден ден, чието празнуване не спира до късно през нощта. Кастът за този, предполага се, тревожен и най-вече тъмен филм, е впечатляващ – Моника Белучи, Хафсия Херзи, Беноа Мажимел.
Жан Ери, дъщеря на известната актриса Миу–Миу и певеца Жюлиен Клер, е родена недалеч от Париж. В конкурса участва с четвъртия си игрален филм „Гаранс“, а това е името на главната героиня – млада актриса, която не може да се измъкне от алкохолната си зависимост. В тази очертаваща се типична психологическа драма ще се появят популярните и страшно привлекателни актриси Адел Екзаркопулос и Сара Жиродо.
Шарлин Буржоа-Таке е родена в Роаян, разположен на Атлантическия океан. „Животът на една жена“ е едва вторият ѝ филм. Тук ще става дума за 55-годишна жена, ръководител на отделение в държавна болница и работохолик. Тя ще срещне писател, който, предполага се, ще преобърне живота ѝ. В главната роля е много обичаната във Франция Леа Дрюкер.
Артур Арари е роден в Париж и е носител на Оскар за сценария на култовия френски филм „Анатомия на едно падане“ на партньорката си Жюстин Трие. „Непознатият“ е поредният му филм като режисьор. Очаква се това да е едно от оригиналните участия на домакините. Историята е доста нестандартна – 40-годишен фотограф отива на необуздано парти, попада на красива жена и се събужда в нейното тяло. Вече се говори за смес от реалистична градска хроника, фантастика, разследване, мелодрама и сънуване.
Еманюел Мар е роден в Париж, но обича да работи и в Белгия. Филмът му се казва „Нашето спасение“ и е връщане към от времето на режима на Виши (1940). Обещанието е за класически филм с млад герой, който търси начин да се приспособи към новата власт. Убеден е, че саморъчно написаният му ръкопис може да спаси страната от разгром. За отбелязване е, че темата Виши е доста чувствителна за Франция.
За Палмата ще се борят и „Черната топка“ на Хавиер Амброси и Хавиeр Калво, и „Да бъдеш обичан“ на Родриго Сорогойен. За първия филм е известно, че е вдъхновен от недовършена пиеса на Федерико Гарсия Лорка и пиесата „Тъмният камък“ на Алберто Конехеро. Обещанието е да видим трима мъже в различни епохи (1932, 1937 и 2017), а също Пенелопе Крус и Глен Клоуз. За втория филм вече е ясно, че прочут филмов режисьор ще иска от отчуждената си дъщеря да играе във филма му. Долавя се сходство със „Сантиментална стойност“, разликата вероятно ще се дължи на Хавиер Бардем и по-младата от него Виктория Луенго.
В ролята на „черешката на тортата“ влиза австрийката Мари Кройцер, чиято историческа драма „Корсаж“ нашумя през 2022 г. Новият ѝ филм се казва Gentle Monster, като сюжетът е затворен между две жени с грижи за съпруг и баща. Психологически „ноар“, но със звезди – дори само Леа Сейду стига. Да не говорим за вечната Катрин Деньов. Е, има и по-малко известни актьори които говорят немски – Йела Хазе и Лоранс Руп.
Тазгодишното издание на Кан, поне що се отнася до официалния конкурс, демонстрира типичната за него концентрация на талант, един път с максимален брой утвърдени имена и втори – с решителна подкрепа за младото европейско кино. По всичко личи, че кодът на успеха остава непроменен, освен че е жестоко надграден.
