0
1551

Кан’2021 – горещо завръщане на големите в киното

фотография авторката

От Кан, специално за Портал Култура

Да, напълно успешно се случи бляскавото откриване на 74-тото издание на кинофестивала в Кан на 6 юли 2021 г., не само защото председателят на международното жури, афроамериканецът Спайк Лий, му подари цялата си енергия, а с присъствието си южнокореецът Бонг Джун Хо успя да внуши, че успешната за него и за неговия „Паразит“ 2019 г. и настоящата 2021 практически преливат една в друга. И прекрасната американка Джесика Частейн, и бляскавата Бела Хадид, та дори и Карла Бруни (без Саркози) се появиха на „червения килим“, за да покажат, че въпреки тревогите светът на киното желае да забрави аморфната 2020 г., за да може Кан отново да заживее собствения си приказен живот.

Джоди Фостър, която публиката помни от „Мълчанието на агнетата“ (1991) и куп други заглавия, благодари на фестивала за почетната си Златна палма на чист френски език, а приза ѝ връчи големият Педро Алмодовар, който въпреки че няма филм в нито една от програмите, е тук и това отново е така, както винаги е било.

Щом си в Кан, трябва да предаваш послания и това Спайк Лий го знае отлично. Затова той не пропусна да напомни, че независимо от принудителната си едногодишна изолация продължава да е същият социално ангажиран бунтар: на шапката, която разнася из Кан, е написано „1619“, годината, в която в Щатите са били закарани първите роби с тъмен цвят на кожата…

Спайк Лий

И още, благодарение на Леос Каракс и неговата нетипична, епична и мелодраматична рок опера „Анет“ може да се обобщи, че случайно или не, но фестивалът тръгна с песни, танци и любов. Несравнимият с (почти) нищо от последните години филм на талантливия французин разказва за една красива, но злощастна любовна двойка и отново е пример за „абсолютно кино“, подобен на този, с който Каракс втрещи Кан преди девет години с оспорвания, но незабравим свой филм „Светите мотори“.

Сега един стендъп актьор (Адам Драйвър) и една оперна певица (Марион Котияр) се занимават, всеки със своята сцена и публика, а в свободните си минути се отдават на горещи ласки и клетви във взаимна любов. Той се появява пред зрителите си в банален халат за баня, тя – в прекрасна рокля на опечалена дива, умираща всяка вечер от пробождане с нож. С плашеща каска на главата той цепи въздуха с мотор, а тя се вози в луксозна лимузина, където често спи и сънува кошмари. Общата им къща е в някакъв напълно условен днешен Лос Анджелис, с плашеща зеленина и много вода. В любовта той е нападателен и груб, тя пък е доброжелателна и щедра. Когато се ражда момиченцето им Анет, то пък се оказва дървена марионетка и си остава такава почти до самия край на филма, когато пък внезапно се превръща в живо дете. То не прощава греховете на баща си, а те са страшни: убийството (от любов) на прекрасната му майка, а също и на влюбения в нея диригент на оркестъра ѝ (Саймън Хелбърг).

Леос Каракс

Адам Драйвър май никога не е бил толкова арогантен, безсърдечен и отвратителен в киното, колкото е при Каракс, а Котияр, май никога не е пяла толкова обилно и вдъхновено, макар и с чужд глас…

Лудост, екстравагантност, еклектика, снобизъм? Да, разбира се, но Каракс умее да провокира качествено, така че да извади от равновесие и най-консервативните си зрители. Освен бароково пиршество на цветове и форми, изсипани пред зрителите със сюрреалистичен замах, във филма има и изкусно овладян кич, дразнещ и привлекателен, отвратителен и прекрасен. Американският „мюзик хол“ е „преобърнат“ на някакво „второ“ ниво, а в това има нещо много френско, напомнящо „Шербургските чадъри“ на Жак Деми (1968) или „8 жени“ на Франсоа Озон (2002), но с музиката на Рон и Ръсел Маел, уникалното американско поп и рок дуо „Спаркс“, сътворило даже сценария на филма. 

Та ето как с тази комбинация от песни, танци, цветове и талант още в самото си начало фестивалът тръгна бодро и решително, за да забрави принудителното си мълчание, а хората да се почувстват свободни.

Джейн Биркин и Серж Генсбур

Подобно бе усещането и в зала „Дебюси“, където на следващия ден бе премиерата на документалния филм на известната Шарлот Генсбур Jane par Charlotte, посветен на певицата и актрисата Джейн Биркин. Той беше очакван, особено от френската публика, тъй като и жената и дъщерята на починалия преди 30 години гениален композитор и певец Серж Генсбур са добре известни, както с хубавите, така и с не толкова хубавите неща в живота си. Шарлот се опитва да разбере от майка си: какво е да си родила три дъщери от трима мъже, как си разпределяла обичта си между тях, как си оцелявала сред алкохолните ексцесии на Серж, твой съпруг през 12 години, как се чувстваш след трагичното самоубийство на първородна ти дъщеря Кейт Бари, как минава времето ти сега, когато си вече на 75 години, и как оцеляваш в просторната си, но не винаги пълна с живот селска къща. Режисьорския си дебют Шарлот нарича „дългото пътуване към мама“, която въпреки бръчките и вече не толкова стройната си фигура храбро отговаря на въпросите на дъщеря си, която пък внимателно се приближава до майчината старост. Шарлот е деликатният свидетел на всекидневието, но и на спомените на жената, изпяла скандалното парче на руския евреин Генсбур Je taime, moi non plus. Неговата сянка е скътана в недоизказаностите на този филм, в който жени говорят за жени.
Кан започна. И продължава. Напред.