Още от самия си старт 75-ото юбилейно издание на фестивала в Кан постави войната в Украйна в центъра на своята тазгодишна символика. Драматичното видео обръщение на президента Володомир Зеленски, в което той напомни за Чарли Чаплин и за неговото гениално осмиване на самоубийствената завоевателност („Великият диктатор“,1940) предизвика солидарност с апела му „киното да не остава нямо“ към ужаса в страната му.
Документалният филм „Мариуполис 2“ на литовския режисьор Мантас Кведаравичус направи точно това. Показа хората, вкопчени в развалините на домовете си, чуващи и виждащи пълзящото движение на смъртта.
Казвам направи, защото в началото на април тази година Кведаравичус бе застрелян от руски войници в околностите на града, който той обичаше и комуто завинаги остави душата си. Суровите кадри, спасени от съпругата му Хана Билоброва и монтирани в посоката, в която вероятно би го направил и той, бяха показани в Кан като автентично свидетелство на един честен и ангажиран човек.
Хората са предимно възрастни, около тях се виждат и деца. Всички се крият в близост до евангелски молитвен храм, като свещеникът и неговият помощник се опитват да вдъхват кураж, оповавайки се на Бог. От своя страна, жените правят огньове и приготвят храна в огромни казани, а мъжете бавно влачат стар генератор на място, където би могъл да „бъде от полза“. Къщите са срутени от бомбите, навън улицата е минирана, а кучетата нямат право да напускат двора. В далечината се чуват тътени и се виждат пелени от пепел. Труповете на умрелите хора се погребват, а прясно изкопаните могили се покриват с полски цветя.
Вярно е, че от 24 февруари по телевизиите и в социалните мрежи гледаме подобни сцени всеки ден. Това, което впечатлява и натъжава в заснетото от Кведаравичус, обаче е деликатността, с която той се е доближил до бита на хората, а също и нарочното отсъствие на спекулации със страха. „Май всички тук ще умрем“, прошепва възрастен човек, след като ни е показал всичко негово, което вече го няма. Да, „злото е банално“ и Хана Арент го написа още през 50-те години на миналия век; сега Кведаравичус го напомня с обикновеност, която удря по-жестоко, отколкото който и да е силов репортаж.
В памет на мъжа си в Кан Хана Билоброва деликатно поддържаше „линията“ му на поведение – „не искаме да натрапваме на хората нашето виждане, нека гледат и правят изводите си за войната сами“. Заредената с безпокойство нарочна дължина на кадрите тепърва ще обикаля света, защото филмът скоростно се е превърнал в международна копродукция със стабилен международен дистрибутор, който определено има какво и защо да показва.
От своя страна, 84-годишният полски ветеран на киното Йежи Сколимовски, който по време на Втората световна война по случайност оцелява под развалините на варшавския си дом, докато баща му е разстрелян от нацистите, показа необичайния си филм „Eо“. Така хората наричат магаренцето, което с меланхоличните си очи става свидетел на продължаващото им примитивно поведение. В началото то е цирков изпълнител и се радва на обичта на младата си господарка Касандра, после случайността го отвежда при враждуващи футболни фенове, после пък в компанията на расови коне се озовава в тир на международен шофьор, откъдето съдбата го отвежда в имението на необуздана френско-италианска графиня (в ролята Изабел Юпер), за да приключи в кланицата за животни. Магаренцето, чиито очи сполучливо бяха оприличени на очите на Бъстър Кийтън, олицетворява абстрактната, симпатично недоумяващата съвест, която така и не разбира човешкото поведение, заради пълното отсъствие на логика в него. Поредният филм за животни, в който хората са мълчаливо осъдени заради собствената си нечовечност, се оказа визуална феерия с изключителен саундтрак, надвишаващ в пъти този на „Жената на Чайковски“ на Кирил Серебренников.
За първи път „на живо“ в Кан руският режисьор получи възможността да завладее френските медии, които пък му се отдадоха изцяло. Обект на внимание стана най-вече филмът му за несполучливия брак между композитора Чайковски и влюбената в него Антонина Милюкова. Не по-малък интерес обаче предизвиква и личността му. Първо, защото, в прочутата зала „Люмиер“ той каза (на руски език) „не на войната“, второ, защото защити правото на руската култура да бъде субсидирана, било с държавни, било с частни капитали, трето, защото не само не скри, но подчерта темата за хомосексуалността като негова собствена тема. От кинематографична гледна точка филмът, в който един герой, напълно индиферентен към свръхчувствата на случайно оказалата се до него млада жена с традиционно възпитание, отстъпва пред по-ранните „Лято“ и „Петрови в грипа“, които бяха истински визуални вакханалии. Но от гледна точка на съдържанието филмът е необичаен за руското кино – пълното неразбиране на хомосексуалността на Чайковски от страна на жена му, безмерният ѝ фанатизъм в обречеността ѝ към него, както и мазохистичната съпротива към предложенията за развод, са показани като продукти на православната религия. „Филмът отразява състоянието на Русия в края на XIX век“, това изречение се чете от екрана, преди той самият да е започнал. А то е, че религията „възпитава“ в обречена праволинейност, която няма как да прояви толерантност към проявленията на реалния живот. Бесовете на вярващата жена са силни, но кухи и непродуктивни. Раздразнителността на хомосексуалиста е душевно богата, креативна и безпределна. Тази теза на Серебренников е подкрепена от инкорпорирани и доста аранжирани балетни етюди, в които голи мъже правят безуспешни опити да обуздаят несломимата женска опърничавост. Дали пък режисьорът не се опитва да се адаптира към новата си роля на артист в изгнание? Дали не иска да се хареса на някого? Ще остане ли верен на себе си, или ще се преобрази напълно, това предстои да видим в бъдещите му изяви както в киното, така и в театъра.
В същото време Argameddon Time на Джеймс Грей, станал известен с дебюта си от 1994 г. „Малката Одеса“, се занимава с американските бесове от 80-те години на миналия век, когато има много омраза срещу всичко еврейско, цветнокожо и съответно неподчиняващо се на правото на социално господство на финансовия елит. Невероятният сър Антъни Хопкинс играе ролята на величествен дядо, който дава уроци по житейско поведение на талантливия си внук, учейки го, че освен талантлив художник трябва да бъде и Mensch в живота. Нежен и любвеобилен, филмът отрича формите на възпитание, които произвеждат роботи, подчинени на парите, властта и омразата.
А Том Круз и авиационната ескадрила с френския трикольор? Това зрелище според някои организирано не толкова от фестивала, колкото от държавата Франция, подари няколко безценни мига на въздушно величие, което на фона на разрушителните руски бомбардировачи прозвуча като безгрижен геймърски епизод. Но освен приятна хрумка с определен светски привкус имаше и логика в „пускането“ на истински изтребители в небето на Кан. А тя е, че Том Круз, който получи Златна палма за цялостно творчество дойде с дълго очаквания си филм Top Gun: Maverick на режисьора Джоузеф Косински, а в него летенето със самолет е доведено до съвършенство. Склонна съм да приема, че поклонът на французите е по-скоро към всички видове таланти на великолепния Круз, отколкото към производителите на оръжия. Само при това положение небесното шоу в Кан би имало смисъл – като поклон към живота, а не като страст към убиване.
