Начало Филми Фестивали Кан’2023: Минимализъм и баналност на злото
Фестивали

Кан’2023: Минимализъм и баналност на злото

Павлина Желева
25.05.2023
5812
„Клуб нула“, реж. Йесика Хаузнер

Едно от нещата, които правят впечатление на провеждащия се в момента фестивал в Кан, е нарочно търсеният минимализъм в част от филмите, някои от които създадени от жени.

„Клуб нула“ е на австрийката Йесика Хаузнер, известна със своите шест участия в различни години и програми на Кан и най-вече с първия си англоезичен филм „Малък Джо“ (2019). Днес тя отново е в международния конкурс, но с темата за гладуването, видяна като колективна лудост при семейства, за които парите не са проблем. Техните деца учат в елитно училище и живеят в скъпоструващ, подреден интернат с изпипан интериорен дизайн. Напълно задоволени, те нямат други грижи, освен да учат и да си носят задължителните униформи. Разполагат с подредена и чиста столова, която в началото няма особено значение, но след известно време тя, както и всички семейни трапезарии, се превръщат в помещения, в които учениците отказват да се хранят. Това се случва след пристигането на г-ца Новак (Миа Васиковска), която първо невинно, после по-настоятелно ги омайва с теорията си за „съзнателно хранене“, благодарение на която „те и планетата могат да бъдат спасени“. Началната фаза на „обучението“ довежда до драстично намаляване на храната, а същинската – до пълното ѝ изключване и съответните последствия от това.

В този смисъл ако има филм от конкурса, който да е най-близко до света на председателя на журито Рубен Йостлунд, то това е „Клуб нула“ на Хаузнер. С изключение на една майка, по-бедна от другите, всички останали гледат на децата си като на търговски продукти, за които атрактивната опаковка е от първостепенно значение. Чаят за отслабване, нарязването на храната на оскъдни късчета и медитирането преди всяка хапка са „въдичките“, които г-ца Новак хвърля на непълнолетните си жертви. В началото тя е приветствана, но постепенно (не)храненето се превръща в идеология на превъзходството, заради която децата „отлитат“ – в преносния и в буквалния смисъл. Остава констатацията за огромната пропаст, която дели „Голямото плюскане“, скандалния филм на Марко Ферери от 1973 г., когато сарказмът срещу консумативното общество беше насочен срещу преяждането, и днешното време, когато се атакува точно обратното – лишаването от храна.

„Анатомия на едно падане“, реж. Жюстин Трие

На нарочно търсения минимализъм е подчинен и „Анатомия на едно падане“ на френската режисьорка Жюстин Трие, написала сценария си специално за немската актриса Сандра Хюлер, която пък след участието си във филма на Марен Аде „Тони Ердман“ (2016) стана истинска световна знаменитост. Историята е затворена между трима главни герои: успешната немска писателка Сандра, неудовлетворения от себе си неин колега и съпруг Самюел и почти загубилия зрението си при нещастен случай техен син Даниел. Те живеят в малка, отдалечена хижа в планината, където Сандра е последвала мъжа си по негово настояване. Всичко изглежда прекрасно до момента, в който Самюел е открит мъртъв пред входа на къщата. Очевидно е паднал от високо, но дали го е направил сам, или е бил блъснат от жена си? Последвалото разследване внимателно, педантично и без отклонения от главната тема разнищва не само хронологията на събитията, но и причината за тяхното възникване. Като основен свидетел в центъра на действието е поставено малкото, полусляпо момче, което трябва да избере на чия страна да застане – на тази на невинаги невинния си баща или на страната на невинаги виновната си майка. Така търсенето на истината за физическото падане на Самюел се превръща в труден разказ за разпадането на едно несъстояло се семейство. А минимализмът – в средство за издигане на една обичайна кримка до нивото на психологически трилър.

„Паднали листа“, реж. Аки Каурисмаки

Неподражаемият финландец Аки Каурисмаки отново доказа себе си като най-симпатичния „баща“ на прекрасния, разсмиващ и разплакващ едновременно, неподражаем свой стил, при който подходът „по-малкото е повече“ наистина има значение. Най-новият му филм „Паднали листа“ разказва за непресторената любовна история между младата работничка в супермаркет Анза и „металургичния“ труженик Холапа, и двамата притискани в работната си среда. Тя – защото не изхвърля продуктите с изтекъл срок в кофата за боклук, а забравя по някой друг в чантата си, той – защото закъснява за работа с по няколко минути. Тя живее сама в оскъдно обзаведено жилище, в което приборите за хранене са само за един човек, той не може да се отърве от типичното за много финландци влечение към водката. Случайната им среща в караоке бар им помага бързо да се забележат един друг и трогателно да се разминават по-нататък. Обагрен от типичната за Каурисмаки мека ирония към персонажите, които са точно толкова наивни, колкото на него му се иска, този път човеколюбивият режисьор изцяло и завинаги се е поклонил на великия Чарли Чаплин. В „Паднали листа“, както при Чаплин пречките пред героите са смешни, той губи листчето, на което тя записва телефонния си номер, а двамата така и не научават имената си. Очевидно е, Каурисмаки напълно слива себе си с Чаплин и така само печели допълнителен шанс за една закъсняла, но напълно възможна Златна палма (до този момент само „Мъжът без минало“, 2002, е отличаван в Кан – един път с Голямата награда на журито и втори път с най-добра женска роля на прекрасната Кати Оутинен).

„Зона на интерес“, реж. Джонатан Глейзър

Сериозен негов конкурент се явява друг един визуален минималист, само че на драматичната територия на Холокоста. „Зона на интерес“ на британския режисьор Джонатан Глейзър по едноименния роман на Мартин Еймис (2014) дисциплинирано и педантично показва „обикновения живот“ на семейството на Рудолф Хьос (Кристиан Фридел), някогашен комендант на Освиенцим. Съпругата му Хедвик (Сандра Хюлер), петте им деца, кучето и полската им слугиня са настанени в добре обзаведена къща с прекрасен двор, отделен от външния свят с висока стена. Зрителите не виждат камерите на нацистките концентрационни лагери, в които всекидневно биват изгаряни стотици мъже, жени и деца, но ги чуват. Ледената атмосфера на този жесток по въздействието си филм идва най-вече от музиката (ако може да се нарече така комбинацията от абстрактни звуци, наподобяващи човешки стенания) и разбира се, от перфектния звуков дизайн, дело на Мика Леви и Джони Бърн. Следваният от началото до края на филма нарочно избран радикален естетски похват, в който виждаме едно, а чуваме друго, е безупречно изпълнен от полския оператор Лукаш Зал, който преди време засне наградения с Оскар филм на Павел Павликовски „Ида“ (2013), а също и по-късния му „Студена война“ (2017). Заснето с няколко камери, почти без осветление, изображението засилва безподобния зловещ натурализъм на семейните сцени в контраст с внушенията на звуковата партитура. Докато примерната немска съпруга пробва кожено палто, отнето от осъдена на смърт еврейка, докато майка ѝ доволно я хвали за това, че си е уредила безупречен битов живот, публиката не вижда, но си представя камерите на смъртта.

Без да атакува директно нацизма, „Зона на интерес“ е една от най-суровите му присъди и доказателство, че темата за Холокоста трудно може да бъде изчерпана, особено когато към нея се подхожда с интересно новаторство.

И така, Каурисмаки или Глейзър – това ще стане ясно само след дни. Или може би Аличе Рорвахер („Химера“), а защо не всеобщият любимец Кен Лоуч („Старият дъб“)? Филмите им все още предстоят.

Павлина Желева
25.05.2023

Свързани статии

Още от автора