Броени дни преди старта на своето 78-о издание фестивалът в Кан разпространи официалната си визия, която ще бъде видима навсякъде в дните между 13 и 24 май
Както го изисква традицията, плакатите на Кан често отбелязват годишнини от създаването на емблематични филми. Много известни актьори, между които Ингрид Бергман, Клаудия Кардинале, Спайк Лий, Джим Кери, Катрин Деньов и режисьори като Аньес Варда, Жан Люк Годар (с филмите си „Лудият Пиеро“ и „Презрение“) и много други фигури на световното кино са били елегантно стилизирани с важни послания за конкретния момент.
И ако фестивалите във Венеция и Берлин предпочитат да залагат по-скоро на емблемите си (лъв и мечка, на които са кръстени, и наградите, които раздават), то Кан не разчита толкова на своята палма. Художествено интерпретираните кадри от филми подчертават абсолютната необходимост от кино на възвишения диалог, способно да се противопоставя на безрадостния политически живот. Все още.
Тази година Кан чества 60 години от създаването на емблематичния филм на Клод Льолуш „Един мъж и една жена“(Златна палма, 1966, а също и два Оскара – за най-добър чуждестранен филм и най-добър сценарий). Има и други причини, заради които си струва да се припомни някогашното му култово въздействие – огромният международен успех, за който значителен принос имат непрежалимите Анук Еме и Жан-Луи Трентинян с копнежа на героите си към емоционална близост. И нерешителността си да се отдадат един на друг веднага и напълно.
Ако фестивалът бе решил да се концентрира най-вече върху жадуваната близост между „онзи мъж и онази жена“, всячески търсещи избавление от безчувствеността, пак щеше да е красиво. Неочаквано обаче тази година плакатът се оказа двоен. На едната му половина виждаме лицето на жената, прегърнала мъжа, а на другата – лицето на мъжа, прегърнал жената. Така, показано два пъти, обикновеното става значимо. Особено когато е придружено от коментар като този: „Във време, което сякаш иска да разделя, да огражда или да подчинява, фестивалът в Кан желае да обединява (отново). Да сближава тела, сърца и души. Да насърчава свободата и да изобразява движението, за да го увековечи. Да въплъщава вихъра на живота, за да го чества, отново и отново“.
Така прегръдката между две човешки същества се превръща в метафора на универсалната човешка потребност за оцеляване. В днешния контекст тя няма как да е изолирана от войната в Украйна, от израелско-палестинския конфликт, от все по-нарастващия безскрупулен глобален авторитаризъм.
Да, двойният плакат е апел за обединение. Близостта между двама души, или казано по-точно – между две души, изразява необходимостта от съпричастност в момент, в който всичко става все по-малко сигурно, защото нещо натрапчиво, нещо заплашително осезаемо витае наоколо.
Кан нямаше да е Кан, ако не беше реагирал на тревогата. В този смисъл, ако до неотдавна посланията му бяха обърнати предимно към връзката човек-кино, то днес те се насочват към връзката човек-човек.
Прочутата стълба на фестивала, винаги водеща нагоре, този път е внушена чрез шестте букви на думата Cannes. Те са там, за да напомнят на прегръщащите и на прегърнатите, че все още могат да се уповават на нея.
Готов ли е Кан отново да продава надежда? Да, защото това е светлата утопия, в която той живее и се изживява. И точно това му е най-вълнуващото.
ЛЕГЕНДАТА РОБЪРТ ДЕ НИРО ИЛИ СИМВОЛИКАТА НА СТАРИТЕ ПРИЯТЕЛСТВА
Подобно на миналата година, когато Кан приюти Мерил Стрийп и Джордж Лукас, сега предстои връчването на почетна Златна палма за изключителен принос към киното на Робърт де Ниро. Това няма как да не върне спомена за многобройните участия на актьора във филми, показани в Кан, започвайки от „Двадесети век“ (1976) на Бернардо Бертолучи, „Шофьор на такси“ на Мартин Скорсезе, който през същата година печели Златна палма, минавайки през „Кралят на комедията“ (1983) пак на Скорсезе, „Мисията“ на Роланд Жофе (1986) – пак Златна палма, и всички заглавия във или извън конкурса до „Убийците на цветната луна“ (2023), отново на вездесъщия Скорсезе.
Световният статут на Де Ниро започва и минава през Кан. Това фестивалът го подчерта още през 2011 г., когато го покани за председател на международното жури, което недвусмислено хареса „Дървото на живота“ на Терънс Малик (Златна палма). В същото време не пропусна и тъжната красота на „Имало едно време в Анадола“ на турчина Нури Билге Джейлан или задушевната чувствителност на белгийските братя Дарден в „Момчето с велосипеда“ (впрочем, придобилите две Златни палми по-късно през май отново ще бъдат в Кан, за да покажат най-новия си филм „Млади майки“).
Днес Робърт де Ниро, който от години изпитва „искрени чувства към фестивала, където се връща като у дома“, е защитник на независимото кино като морален коректив на социалната несправедливост. Той е и активен посредник между най-доброто от американската и европейската филмови традиции. Наред с това – един от най-последователни критици на Доналд Тръмп. В продължение на вече близо десет години Де Ниро не пести своите, меко казано, недружелюбни квалификации за неговата личност. Без съмнение, огромният му международен авторитет го поставя на привилегирован пиедестал на сцената в Кан. Кое обаче ще надделее – изкуството или политиката? Ще се въздържи ли Де Ниро от резки изказвания срещу Тръмп, сега, когато последният отново е действащ президент на САЩ, или напротив, ще продължи да го напада, както преди? И как ще реагира самият Кан, който въпреки традиционната си съпротива срещу показността, а не рядко и агресивността на американското търговско кино, все пак държи на добрите си отношения с неговите най-изтъкнати създатели? (Показателно в този смисъл е поредното завръщане на обичания във Франция типичен холивудски типаж Том Круз. Този път заради „Мисията невъзможна – Възмездие“, три години след зрелищното небесно авиошоу, когато по повод на „Топ Гън: Маверик“ свръхзвукови изтребители прелетяха над множеството, оставяйки след себе си бяло-синьо-червени дири в небето).
Майсторският клас на Робърт де Ниро в прочутата зала „Дебюси“ на 14 май ще трябва да даде отговор на тези въпроси.
НОВАТА СТАРА ГЕОГРАФИЯ НА ОФИЦИАЛНИЯ КОНКУРС
И тази година американски филми не липсват. Основната разлика спрямо миналата е, че тежка фигура като тази на Франсис Форд Копола, която да заеме толкова място на филмовия небосклон, няма. Сега като че ли се очертават по-малко мащабни независими филми, но затова пък със силно изразен авторски стил.
„Финикийската схема“ на Уес Андерсън, когото домакините нежно наричат „най-френският тексаски режисьор“, със сигурност ще представи нов и пищен визуален екзерсис, в който всеки детайл ще е на най-точното си възможно място. Написан отново с любимия съсценарист Роман Копола, дванайсетият игрален филм на Андерсън ще реди пъзела на оцеляването на богат баща и религиозната му дъщеря в добре измислена гангстерска среда. Тези, които харесват приглушените цветове на киното на Андерсън, със сигурност ще бъдат доволни. А за другите остават звездите, които съвсем не са за пренебрегване: Бенисио дел Торо, Том Ханкс, Бил Мъри, Скарлет Йохансон. Заснет в прочутото немско студио „Бабелсберг“ от френския оператор Брюно Делбонел, еднакво обичан от Жан-Пиер Жьоне и Александър Сокуров, филмът гарантира допълнителни порции европейска екзалтация в Кан.
Освен че е заглавие на най-новия филм на Ари Астър, „Едингтън“ е и име на малък град в Ню Мексико. Неговите шериф и кмет влизат в ожесточена лична схватка и успяват да противопоставят яростните си привърженици. Годината е 2020, но случилото се тогава изглежда валидно за Америка днес. Пътьом, нека отбележа, че в ролята на шерифа е не кой да е, а Хоакин Феникс, а до него са неоспоримата Ема Стоун, Педро Паскал, Остин Бътлър и още много, много яки актьори.
Още една американка ще зарадва верните си почитатели и това е обожаваната в Европа режисьорка от Маями Кели Райхард. Според запознати тя се е завърнала при малките полицейски филми от 70-те години на миналия век. Ще е интересно да се види как се е получило това в най-новия ѝ филм „Гений“, в който дръзка кражба на произведения на изкуството се случва в САЩ по време размирната Виетнамска война.
От своя страна, шотландката Лин Рамзи, прочула се в Кан с „Трябва да поговорим за Кевин“, макар и след дълго отсъствие, се завръща на Кроазет с психотрилъра „Умри, любов, моя“, лансиран като „черна комедия“. Филмът е адаптация на едноименния роман на аржентинската писателка Ариана Харвич и със сигурност ще се бори за предно място в класацията на филми с типично женска тематика – в случая депресия и произтичащото от нея психическо разстройство на току-що родила млада майка. В ролята е американската звезда Дженифър Лорънс, а до нея като неин съпруг – англичанинът Робърт Патисън.
Интересен е случаят на „Историята на звука“ на южноафриканския режисьор Оливър Херманус, чието финансиране е британско, но и американско. Историята за двама приятели, които по време на Първата световна война споделят любовта си към кънтри музиката, но също и тази помежду си, със сигурност покрива темата за хомосексуализма. Режисьорът е последователен – „Красота“, който през 2011 г. беше в паралелната програма „Особен поглед“, спечели Queer палмата на фестивала.
РИЧАРД ЛИНКЛЕЙТЪР И НЕОСТАРЯДАЩАТА „НОВА ВЪЛНА“ НА ФРЕНСКОТО КИНО
Ако има нещо, което наистина качествено би разчувствало всеки французин, влюбен в киното си, то това със сигурност ще е „Нова вълна“, филм на прекрасника от Хюстън Ричърд Линклейтър. Не, няма грешка, това е същият онзи Линклейтър, заснел култовата трилогия „Преди изгрев“ (1995), „Преди залез“ (2004) и „Преди полунощ“ (2013), а също и „Юношество“ (2014). Той е американец, но филмът е френски, продуциран с публичната финансова подкрепа „авансиране срещу приходи“. Освен че ще става дума за неща, случили се по време на снимките на шедьовъра на Жан-Люк Годар „До последен дъх“, ще има (обещават) и много за начина, по който се е конструирала самата „Нова вълна“. Ключови личности от новаторското и крайно свободолюбиво естетическо течение в киното като самия Годар, Франсоа Трюфо, Клод Шаброл, Аньес Варда, Жан Кокто, Жак Ривет, а също и Жан-Пол Белмондо са изиграни от френски актьори. Кой, как, доколко и в каква степен е успял – това ще е интелектуалната игра на стотици неподкупни синефили не само по време на фестивала, но и след това. А отговор на въпроса как се е получило достоверното усещане за Париж от 1959–1960 дава главният селекционер на фестивала Тиери Фремо – с помощта на новите технологии или с други думи – на изкуствения интелект.
Колкото и спорен да бе за някои „Титан“ на Жюлия Дюкурно и колкото и скандална да беше, пак според някои, Златната палма за този филм през 2021 г., майсторката на ценения в Кан жанр „боди хорър“ явно ще продължава да дразни здравомислещите. Сниман в обществена къпалня на Хавър и в атмосферата на 80-те години на миналия век, „Алфа“ отново се занимава с човешкото тяло. Този път става дума за 13-годишно момиче, неговата странна татуировка и тогавашния страх от вируса на СПИН.
38-годишната актриса и режисьорка Хафсия Херци се готви да защити адаптацията на романа на френската писателска с алжирски корени Фатима Даас „Най-малката сестра“. Заради обучението си младо момиче от мюсюлманско семейство попада в Париж, където изпитва всички трудности на противоречивото си отдалечаване от културната идентичност на семейната среда.
Вероятно заради трайните усилия на Кан да показва жанровото разнообразие на френското кино, своето място в конкурса е намерил и Доминик Мол с „Досие 137“, полицейски трилър, чието действие се води от жена. Лея Дрюкер е прекрасната френска актриса, която явно убедително ще се лута между подозрения и пристрастия.
Естествено, не трябва да се забравя широко разтвореният френски финансов чадър над главите на талантливи дисиденти в киното, без значение откъде идват. В случая с „Обикновен инцидент“ става дума за отдавна репресирания от режима иранец Джафар Панахи. Мажоритарният продуцент Les Films Pelléas е същият, който съвсем неотдавна помогна на „Анатомия на едно падане“ на Жюстин Трие да се прочуе. Сега прилаганата политика спрямо филма на Панахи е точно обратната – нито една информация по повод съдържанието на филма не е излязла в медиите. Освен може би, че филмът е сниман без разрешението на Ислямската република и че по време на снимките актрисите не са носили задължителния хиджаб. Самият Панахи, който в момента се намира в Техеран, най-вероятно няма да бъде оставен да присъства на премиерата на филма си в Кан.
Още един иранец със сходна съдба ще покаже най-новия си филм в конкурса на Кан. Името на режисьора е Саин Рустаи, а заглавието на филма му е „Жена и дете“. Тук информацията е малко по-щедра: млада вдовица се грижи сама за децата си, но не може да излезе на глава с непокорния си син. През 2022 г. пак в Кан „Братята на Лейла“, удостоен с наградата на ФИПРЕССИ, стана причина режисьорът да бъде признат за виновен за участие в пропаганда против ислямските норми на страната си.
По-щастлив е роденият в Стокхолм Тарик Салех, чиито египетски корени идват по линия на баща му. Амбициозният му филм „Орлите на републиката“ е замислен като финален от наречената от самия него „Трилогия за Кайро“, включваща по-ранните „Убийство в Кайро“ (2017) и „Момчето от рая“ (2022). Интересна подробност е, че страните копродуценти на политическия трилър, чието действие отново се развива в Египет, са Швеция, Франция, Дания и Финландия. А също, че са получили близо половин милион евро от Евроимаж, за да снимат филма в Истанбул.
ПОВЕЧЕ ДОБРО ЕВРОПЕЙСКО КИНО
За разлика от миналата година, когато Европа достойно участваше, но все пак отстъпи Златната палма на Америка („Анора“ на Шон Бейкър), сега могат да бъдат видени имена от Германия – Маша Шилински с мащабната ѝ историческа сага „Звук от падане“; от Испания – Карла Симон с почти автобиографичното пресъздаване на живота на родителите си в „Ромерия“; от Норвегия – Йоаким Триер с новата си семейна си драма „Сантиментална стойност“; от Италия – Марио Мартоне с „Навън“ за Голиарда Сапиенца, една от значимите италиански писателки на миналия век; от Испания – Оливер Лаше с очертаващия се като пределно екзотичен заради мароканската пустиня „Сират“.
От своя страна, „Двама прокурори“ на украинеца Сергей Лозница е чудесен пример за европейско обединение в помощ на талантлив филмов автор. Франция, Германия, Румъния, Латвия, Нидерландия и Литва са се събрали, за да може той да разкаже поредната болезнена история от сталинисткия период на бившия Съветски съюз.
А киното от „останалата част на света? Подценено ли е то тази година? В известна степен да, защото е представено само от две имена – на бразилеца Клебер Мендонса Фильо с „Тайният агент“ и на японката Чие Хаякава с „Реноар“. И в двата случая се връщаме назад във времето, първо в 1977 г. в град Ресифе, за да видим, как един баща се бори за вниманието на собствения си син, и второ – в 1987 г. в Токио, където свръхчувствително малко момиче се опитва да оцелее въпреки болната си майка.
Има ги филмите, има я и надеждата. Чрез още едно любимо лице, това на Жулиет Бинош, председателката на международното жури!
