Замислена като стилна и изпълнена перфектно, официалната церемония на 78-ия фестивал в Кан (13–24 май) отново показа доста от френското умение да чества световното кино
„Червената нишка“ в добре подготвените импровизации на водещия, популярния френски актьор Лоран Лафит, беше темата за актьорите и правото им да бъдат чувани заради собствените им гласове (в този контекст прозвуча и името на Зеленски). По трогателен начин фестивалът отдаде почит на Емили Декен, обичаната във Франция белгийска актриса, успяла да покори публиката с ролята си на Розета в едноименния филм на братята Дарден (Златна палма, 1999). Прочувствено Лафит обяви, че бляскаво събитие е посветено на паметта ѝ.
Минорни нотки прозвучаха и в отбелязването на голямата празнина, оставаща след смъртта на Дейвид Линч, една от най-престижните интелектуални емблеми на Кан. Него фестивалът почете с лирично изпълнение от родената в Канада френска певица Милен Фармер, чието голямо приятелство с именития режисьор е широко известно.
От своя страна, Робърт де Ниро постави точка на спекулациите ще се противопостави ли (за кой ли път вече?) на изявленията и намеренията на президента Тръмп, този път свързани с киното на Америка. Е, противопостави се. Със силни и категорични думи той определи Кан като „платформа на идеи, плодородна земя за създаване на проекти“. А страната си – в „борба за демокрация, засягаща всички“. Макар и доста по-премерено от обичайното, Де Ниро не изневери на себе си и призова за действие в името на изкуството, подчиняващо се (в Кан) на свободата, равенството и братството. През цялото време до него стоеше признателният Леонардо ди Каприо, който не пропускаше възможността да се обръща към легендарния си покровител с името Боб.
В унисон с приповдигнатата атмосфера председателката на международното жури Жулиет Бинош успя да се открои не само с елегантния си бял тоалет, оприличаващ я на мадона, но и с думите си, посветени на младата фотожурналистка от Газа Фатима Хасуна, загинала от ракета, разрушила дома ѝ. Бинош припомни, че филм, в който Хасуна участва, е селектиран в Кан и че тя е трябвало да бъде на фестивала. Уви, сега това вече няма как да се случи.
И Таратино успя да покаже себе си. Обявявайки 78-ото издание на фестивала в Кан за открито, с преувеличен и силно изнесен глас той театрално захвърли (скъпия) микрофон, който пък намери своето място на шикарния под, точно до една блестяща Златна палма. Така „ужасното дете“ на Кан също показа актьорското в себе си. И внесе дозата (само)ирония, така необходима във времето, в което живеем.
СЪВСЕМ ОБИКНОВЕНО ФРЕНСКО КИНО
Така нарекоха дебюта на режисьорката Амели Бонен „Да си тръгнеш някой ден“, своеобразна авторска адаптация на предишен неин късометражен филм, с който Кан откри себе си този път. Доколкото става дума за едно не толкова изненадващо завръщане при родителите на едно пораснало дете, а оттам и при позабравеното свое юношество, този филм действително не е необичаен. Освен може би малко по-различен с детето, което е дъщеря, шеф-готвач в Париж, готвеща се да открие собствен ресторант, с който да завладее кулинарния небосклон на Франция. Малко преди тържественото събитие тя разбира, че баща ѝ, също собственик на ресторант в родното ѝ село, е получил инфаркт, а пък тя самата е забременяла. Следват завръщането ѝ (уж за малко) в родното място, срещата с позабравена платонична любов от годините на младостта и неочакваното, но не лишено от причина, дълбоко преобръщане на душата. Типична френска романтична комедия с приятно битово съдържание и лежерна форма? От една страна, да, но от друга – не съвсем, тъй като главната роля се изпълнява от известната и обичана певица Жулиет Армане, което пък дава основание на Бонен да изпълни филма си с множество песни, изпети от самите актьори. В този смисъл творбата е по-скоро музикална комедия, тази толкова добре съхранявана „запазена марка“ на френското кино, която сякаш се радва на безсмъртие. Това, че всички песни и прилежащите им текстове са френски и разпознаваеми, най-вече за френскоезичната публика, също е направено с цел. Показвайки обикновените чувства на малките хора, всеки със своята (не винаги) постигната лична мечта, в малкото, забутано място, където времето е замръзнало в обичаи и диалект, се постига своеобразно противопоставяне на тенденциите за глобално изравняване на места и хора. И музикалните звезди не са ужасно познати освен на говорещите френски – Стромае, Мишел Делпеш, Далида, Селин Дион, та даже и Клод Франсоа.
В този смисъл изборът точно на този филм за старт на тазгодишното издание на фестивала в Кан, според мен, е съвсем целенасочен. Той е своеобразно подчертаване на стойността на „органичните продукти“, с които напоследък се забърква френското кино, по традиция проявяващо сантиментален интерес към вкусната кухня и мелодичните шансони.
Та, прочутата зала „Люмиер“ видя Франция на провинцията, там, където все още могат да се намерят истински човешки добродетели. И да, няма нищо скрито в това послание – в свят, уморен от заплахи и страхове, връщането към родното и познатото е повече от подправка, то е есенцията на кухнята, наречена „кино“.
СТРАХОТНАТА НЕМСКА ИЗНЕНАДА
Първият филм от официалния конкурс на фестивала се оказа от Германия и той се превърна в неочаквания качествен филмов шок, който най-вероятно заради „специалността“ си е програмиран в самото начало. Става дума за „Звук от падане“ на Маша Шилински, един невероятно чувствителен филм, чието сърце бие в унисон с четирите различни истории на четири различни героини, прекарали живота си в четири различни епохи в забутана селска ферма в района на Алтмарк. Оказва се, че всяка една от историите е изпълнена не само със скрити спомени, но и с тайни, които, макар и трудно, все пак излизат наяве. Едната от героините разбира, че е кръстена на починалата си сестра, и се страхува да не последва съдбата ѝ, другата е болезнено привлечена от ранения си чичо, третата не знае дали иска да живее, или да стане част от колективно самоубийство, а последната е постоянно преследвана от настойчиви подсъзнателни фантазии. По този начин чрез субективния поглед на всяка една от героините, през фактурата на конкретната историческа среда филмът се превръща в красив и хаотично разлистван каталог на женската душа, в която копнежите по любов са премесени с постоянни страхове от смъртта. В този филм има и от Ханеке, и от Бергман, и много от онова кино, което през годините се е занимавало със затворени семейни среди. Но има и страхотно личен изобразителен стил, който някои тук справедливо нарекоха „най-дълго пазената тайна на немското кино“.
СТРОГОТО КИНО НА СЕРГЕЙ ЛОЗНИЦА
„Двама прокурори“ е филм на известния украински режисьор, който след продължителна и продуктивна пауза в документалното кино се завръща към своеобразен игрален формат. Изключително аскетично заснетата адаптация на едноименния роман на Георгий Демидов, заточен и измъчван физик по времето на съветския сталинизъм през 1937 г., показва историята не толкова от гледната точка на очевидната жертва, а по-скоро от тази на млад и неопитен прокурор, вярващ, че законът и неговото прилагане са възможни категории на справедливостта по онова време.
Заради писмо, написано със собствената кръв на известния физик затворник, млад служител на комунистическата държава се озовава в мръсна килия, където става свидетел на ужасяващ разказ за мъчения и жестока безчувственост. Състрадателното му сърце обаче не успява да предугади реалната сила на държавна машина. Наивната му вяра, че главният прокурор на онова време, мракобесният Вишински, за когото днес се знае колко е бил зловещ, ще го приеме и изслуша, за да намали страданията на един затворник, се оказват напълно идеалистични. Резултатът – още едно човешко същество изчезва в дебрите на историята, която все още не може да се отърве от мрачните си тайни.
В преднамерено стилизиран стил, пределно суров, разчитащ най-вече на актьорската игра, „Двама прокурори“ е единственият рускоезичен филм в официалния конкурс на Кан тази година. Има шансове да се запомни продължителният епизод, в който хора, облечени с еднакви костюми и изглеждащи еднотипно, се разминават в огромните коридори на държавната прокуратура на бившия Съветски съюз. Умишлено обраната историческа среда прави филма не само изчистен, но и напълно понятен. Където и да е и от когото и да е.
