Специално за Портал Култура
В последния си ден тази година фестивалът в Кан показа заснетия в България филм на Валеска Гризебах „Мечтаното приключение“. В рамките на близо три часа една жена, археоложката Веска (Яна Радева), бавно и методично се движи из хоризонтален свят с многобройни участници, които разговарят едни с други на български, с акцент или без, съответстващ на етническата им принадлежност. В самото начало тя среща Саид (Сюлейман Летифов), мъжа със спокойно лице и блага усмивка, с когото се знае отпреди. Той обаче внезапно изчезва, докато тя се опитва да му помогне да намери колата си, която в забутания, прашен край, близо до границата с Турция, някой е решил да открадне. Веска, също така спокойна и също усмихната, се движи из запустелите полета и прашните улици на едно запуснато пространство, из което освен селскостопански машини обикалят нови и скъпи коли.
Теренът на археологическите разкопки, където тя работи с няколко души, засилва усещането за разруха. Повечето хора са работници, облечени в обикновени дрехи, но има и такива, чийто външен вид не предвещава нищо добро. Жените са най-вече обслужващ персонал, мъжете ги владеят. Точещите се камиони са обслужвани на бензиностанции, където се уговарят сделки за съмнителен трафик. Благодарение на него изникват нахални в своята модерност хотели, кафенета и други потискащи пространства.
В показаното от Валеска Гризебах има тенденциозно отсъстващ драматизъм и класическа конструкция. Филмът не се занимава с ландшафта, той е нужен на режисьорката само за да подчертава присъствието на говорещите – около маси или вървейки. Всеки съобщава нещо, спонтанно и неподредено, което не изчаква, но винаги намира начин да се намести.
Светът, в който ни е завела Гризебах, може да се нарече и България, населена с автентични хора – българи, поляци, помаци. Те живеят на това място не чрез националната си определеност – на практика тя няма значение. Това, което обаче има значение, е границата, с неопределеното и размитото около нея. Хората са свикнали и с нея, и със себе си. Привидно отстранено око на Гризебах ги наблюдава. Следват думи, паузи, жестове, качвания и слизания от автомобили, намерен пистолет, чийто спусък Веска натиска, за да помогне на младо и все още наивно момиче да не му се случи онова, което някога ѝ се е случило на нея. Тук е така – натиск на по-силния над по-слабия има. Животът някак се е самоорганизирал и си е самодостатъчен.
В търсене на откраднатата кола на Саид, а и на самия него, в намеците за трафик на гориво Веска минава от колеги към непознати, от роми към българи. Интересът ѝ към Саид е подчертан и това се забелязва и отбелязва от други, които пък имат интерес към нея.
„Веска е избрала да бъде свободна“ – каза по време на пресконференцията в Кан Яна Радева. „Тя постига нещата дипломатично, иска да изглажда ръбовете с добро. Може и да се ядоса, но като ѝ мине, продължава.“ Сюлейман Лефтеров допълни, че е „част от живота във филма, който вие тук гледате, а пък аз го живея“.
Защо Валеска Гризебах е влюбена в България? „Защото да правиш кино за мен е да снимаш онова, което не познаваш. Колко знаем ние за Европа, за различните ѝ лица, за това, че сме свързани?“ И още: „Харесвам българите, защото са отворени хора и защото, въпреки всичко, нещата се случват“ – допълни Гризебах в Кан.
„Мечтаното приключение“ е много специален филм. Без да е игрален, не е само документален. Отново става дума за европейските липси. Не чрез противопоставянето Север–Юг, както е във „Фиорд“ на Мунджиу, а чрез потъването в онова, което без все още да е конструирано, вече се е разпаднало. Българската междинност, в която за нас няма нещо много весело, на нея, германката, ѝ носи повод за вдъхновение. По-истинско от съчинената драматургия.
