Специално за Портал Култура
Трудно направеният и дългоочакван „Минотавър“ на Андрей Звягинцев предизвика силни емоции на фестивала. Причините за това са няколко и все сложни: един път, заради алегоричното внушение на заглавието, водещо към древногръцкия мит за чудовището с тяло на човек и глава на бик, затворено в лабиринт на остров и хранено с атински младежи; втори път, заради личната съдба на Андрей Звягинцев, лекувал последиците от тежка форма на ковид в продължение на години; трети път, заради принудителната емиграция на режисьора първоначално в Германия, после във Франция и най-сетне – заради продължаващата война в Украйна. Чрез филма си, в който се говори на руски (с малки изключения този език не се чува на големите международни фестивали), Звягинцев изразява дълбоката си тревога за духа на хората в невъзможност да напуснат воюващата си страна. Така темата за войната рязко се вклини в иначе спокойно протичащия празник на световното кино в Кан.
Дълго и бавно разказаната история за психологическата разруха в живота на един мъж и една жена, които заедно с малкия си син живеят в луксозен, но бездушен дом, въздейства най-вече със своята директност. Толкова сурова в киното на Звягинцев досега не е имало.
Всичко в дома, а също и във фирмения офис на съпруга Глеб (Дмитрий Мазуров), шеф на транспорта фирма с добри приходи до неотдавна, е изчистено от ненужни детайли. Поведението, облеклото и цялостното излъчване на съпругата Галина (Ирис Лебедева) също е пределно обрано – тя живее най-вече чрез телефона си. Детето в семейството се казва Серьожа, само е и е самотно, от време на време играе с топка. Вечерите с колеги, когато ги има, преминават блудкаво, с безвкусни шеги и пиянски залитания. До града се ходи с коли, като излизанията на Галина се координират с тези на Глеб. Постепенно става ясно, че тя има любовник, а мъжът ѝ го научава по трудния начин (филмът е свободна адаптация на известната творба на Клод Шаброл „Невярната съпруга“, 1969).
При Звягинцев обаче годината е 2022, месецът е септември. Започва „частичната мобилизация“ с цел участие във военни действия в Украйна. На всички административни звена е заповядано да подготвят списъци с имена на мъже в добра физическа форма, които първо получават повиквателни за спортни или друг вид мероприятия, след което биват изпращани на фронта. Всичко се случва бавно и натегнато, без излишни емоции. С изключение на (само една!) сцена на раздяла на майка със син, в която Звягинцев все пак допуска изкрещяване на сърцераздирателни викове.
Както може да се очаква, страхът е навсякъде. В кабинета на кмета, който получава нареждания от „горе“, в офисите, на пустите улици. Източникът на този страх не се назовава конкретно, но в света на Звягинцев основният враг на човека, на руския човек, е системата. Ако в предишните си филми режисьорът се бунтуваше, мразейки я, сега той вече безнадеждно се страхува. Не за себе си, а за Русия.
„Благодаря на всички, които ми помогнаха да направя този филм“ – каза Звягинцев в зала „Люмиер“ веднага след премиерата. „И на тези, които ни дават възможност да работим“. Думите бяха произнесени със сълзи в очите. Дали политическият момент ще помогне, или попречи на журито да реши евентуална Златна палма в полза на Звягинцев, не е ясно. Това, което остава да виси във въздуха, е тревогата на Звягинцев, материализирана чрез финалния кадър на филма – крупен план на тежко сиви облаци, наподобяващи лабиринт, заснети от малкия Серьожа в самолет.
Малко по-рано в програмата по познатия си начин румънският режисьор Кристиан Мунджиу се изправи срещу лицемерието на Европа. С поредното си участие в официален конкурс на Кан той отново предизвика одобрение към себе си. След премиерата си 146-минутният „Фиорд“, смела в конструкцията си копродукция между Румъния, Франция, Норвегия, Швеция и Дания, също влезе в списъка на претендентите за награди. Филмът е затворен в тясното пространство на малък град, разположен на отдалечен норвежки фиорд, и успешно обединява предпочитани теми на режисьора като религиозния фанатизъм, националния комплекс за малоценност, ненавистта към емигрантите. Носителят на Златна палма за суровия „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ (2007), който на времето впечатли с безпощадната диагноза за духовната нищета на комунистическа Румъния, днес вече е напуснал границите на страната си, за да се настани в един от най-северните европейски ъгли. Независимо от огромните разлики в стандарта на живот, Северът и Югът се оказват места с проблеми. С възможност за препратки към киното на Михаел Ханеке („Бялата лента“, 2009) „Фиорд“ показва сблъсъка между две системи на третиране на децата. В началото необичайният брак между румънския инженер Михай (Себастиан Стан) и норвежката майка на пет деца Лисбет (Ренате Рейнсве), току-що настанили се в новия си северен дом, с нищо не притеснява приемащата ги градска общност. Чужденецът е взет на работа, а жена му кърми новороденото им бебе вкъщи. Проявите на нежност и разбирателство са трогателно представени от Стан и Рейнве – неузнаваеми в битността си на кротки, но отдадени на религиозността си родители. Независимо от разликата във възрастта, децата им са длъжни да се молят по няколко пъти на ден, а също и да изтърпяват наказания заради „грехове“ си. Прилежният живот на семейството, което всяка неделя посещава службата в местната църква (правото да вярваш в Бог не е забранено!), се срива, когато в Службата за закрила на детето постъпват сигнали за следи от вероятен побой над децата. Железният механизъм за отделяне от родителите при съмнение за упражнено физическо или друг тип насилие се задейства мигновено. За представителите на органите децата трябва да бъдат отглеждани в свободна среда, а според вярващите християни истинската свобода идва само от Бога. Сблъсъкът между крайните прояви на либерализъм и консерватизъм е очевиден. Мунджиу обаче е достатъчно интелигентен режисьор, за да вземе страна в яростния спор.
Първият филм на френски език на другия важен румънски режисьор, Раду Жуде, е свободна и силно сатирична адаптация на романа на Октав Мирбо „Дневникът на една камериерка“. Филмът, който се казва по същия начин, е част от независимия конкурс на Кан „Петнайсетдневка на режисьорите“. И в него става дума за емиграция, както и за разминаване между защитавани морални тези и реалното им прилагане в практиката. В конкретната ситуация млада румънка от Молдова работи като домашна прислужница в състоятелно семейство в Бордо. Освен всичко, за което се грижи, тя разказва чудни и леко плашещи истории на сина на типичните френски интелектуалци. В същото време собствената ѝ дъщеря оцелява сама с баба си в Молдова. Детето тъгува за майка си и с огромно нетърпение очаква Коледа, когато ще може да я види. Домакините демонстрират нежност към слугинята си, в същото време тя тихо ги кълне на румънски. Типичният за Жуде сарказъм става безпощаден в епизодите с „постиженията“ на аматьорската театрална трупа, в която „играят“ само непрофесионални „актьори“, при това от емигрантските среди. Така бутафорията на постановката се прехвърля в уж щедрия богаташки дом, в който често има вечери с приятели, изпълнени с високопарни речи. Те обаче бързо биват забравени в момента на поредната зимна ваканция. Когато се разбира, че неочаквани обстоятелства биха могли да я прекъснат, учтивостта към чужденката приключва. Решен в типичния небрежен и леко хулигански стил на Жуде, филмът допринася за достойното присъствие на румънското кино в Кан. То стои стабилно сред филмите на световния елит, тъй като авторите му имат куража чрез социален анализ и „черен хумор“ да посочват демагогията на т.нар. богати общества.
Не по-малко смислено и значимо е връщането към миналото, показано на този Кан от други двама източни европейци – поляка Павел Павликовски и унгареца Ласло Немеш. И единият, и другият имат подчертан интерес към времето на Втората световна война и обичат да го представят стилизирано. Павликовски предпочита графиката на черно-бялото, а Немеш търси нюансите на охрата. И при двамата ретро проблематиката е наситена със съдържание, имащо значение за съвременността.
Продължаващият само 88 минути (най-краткият филм в конкурса на Кан) „Отечество“ на Павел Павликовски бързо стана един от високо оценените филми. В него вече възрастният писател Томас Ман (Ханс Цишлер) и дъщеря му Ерика (Сандра Хюлер) осъществяват пътуване из руините на Германия, когато тя вече е разделена на две части (1949). Онази страна, която Ман е обичал и за която е тъгувал през 16-те години изгнаничество в Америка, вече нe съществува и никога няма да е същата. Финалната сцена е тъжна и опустошителна – в разрушена църква баща и дъщеря слушат музика на Бах, изсвирена на орган. Тогава Томас Ман се разплаква. Така, както 80 години по-късно се разплака и Звягинцев.
Базиран на разказ за реално съществувалата историческа фигура Жан Мулен, един от най-важните лидери на френската съпротива по време на Втората световна война, макар и да не е изключителен, филмът на Ласло Немеш „Мулен“ е заснет със страхотна визуална култура от постоянния му оператор Матяш Ердей, при това на 35 мм лента. Възможността за цялостно визуално потъване в отдалечена епоха също е добър повод за естетическа радост.
