Специално за Портал Култура
Сдържано откъм блясък, но с много вътрешна енергия официалният старт на 79-ия фестивал на световното кино в Кан (12–23 май 2026) подчертано обедини цветове от различни краища на света. С величествена стойка и царствено поведение на сцената на прочутата зала „Люмиер“ заслужен интерес към личността си предизвика уважаваната цветнокожа театрална и филмова актриса Ей Айдара. Избрана за почетната роля на Maîtresse des cérémonies, тя от години съчетава френската си идентичност с тази на жена, чиито родители продължават да живеят в Мали. Айдара перфектно изрази и внуши поредното послание на фестивала за заедност, този път с уточнението, че „различният цвят на кожата, благодарение на обединителната сила на киното, не ни разделя, събира ни“.
В същото време темата за отсъствието на високо бюджетни американски заглавия, както в конкурса, така и на филмовия пазар (Marché du film) продължава да бъде спрягана. Като най-престижни липси се цитират научнофантастичният филм на Стивън Спилбърг Disclosure Day, очертаващият се като грандиозен „Одисея“ на Кристофър Нолан и най-сетна Digger на Алехандро Гонсалес Иняриту. Подхвърлят се предположения, че тези заглавия вече са се ориентирали към предстоящия фестивал във Венеция.
На фона на това, което някои не съвсем коректно наричат бойкот на Холивуд, фестивалът подчерта ценността на „човешкия фактор“. Това пролича особено силно, когато журито се качи на сцената. Както знаем, неговата уникална разноцветност тази година се води от южнокорейския режисьор Пак Чан-ук, а местата си до него заеха страхотната американска звезда Деми Мур, ирландско-етиопската актриса Рут Нега, белгийската актриса Лора Вандел, режисьорите от Китай и Чили Клои Жао и Диего Сеспедес, актьорите от Кот д’Ивоар и Швеция Исак Де Банколе и Стелан Скарсгард и не на последно място Пол Лавърти, легендарният шотландски сценарист и верен сътрудник на британеца Кенет Лоуч. Те внимателно следяха посланията към световната публика за Кан като „единственото място, където южнокорейски филм може да разтърси бразилски зрител, а притчата на ирански режисьор – да пробие стената на безразличието“.
Името на Годар като човека с „винаги точните изречения за всяка ситуация“ не бе пропуснато. Трогателна беше и демонстрацията на топло приятелство между актьора Илайджа Ууд и дългогодишния му ментор, новозеландския режисьор Питър Джаксън, който получи почетната си Златна палма в комбинация с музикален бонус – великолепна кавър версия на Get Back на Бийтълс.
Като директни препратки към случилото се неотдавна в Германия и проблемите, стоварили се върху главата на директорката на „Берлинале“ Триша Тътъл (тя е в Кан, но се държи не като официално лице, а като обикновен акредитиран зрител, дисциплинирано подчиняващ се на строгия режим за влизане в киносалоните), прозвучаха патетичните, но верни определения за киното като „едно от последните пространства, в които все още се срещаме, без да е нужно разрешение, и историите не принадлежат на отделните държави, а на всички“.
Кулминацията на тази драматургия дойде, когато поставени една до друга, родената в Китай сингапурска актриса Гон Ли и неуморната в социалната си ангажираност Джейн Фонда откриха фестивала – Ли на китайски, а Фонда… на френски.
Фестивалът тръгна с целувка
Така решиха онези, за които филмът на Пиер Салвадори „Електрическата Венера“, открил фестивала, представлява симпатична романтична комедия в елегантен стил, чрез който публиката получава един (също) разноцветен Париж от 20-те години на миналия век. В него интригата се върти около страшно талантливия художник Антоан, който след смъртта на съпругата си Ирен изпада в стрес и отказва да рисува. Галеристът му Арман, чиято главна цел е да печели от картините му, намира решение – успява да убеди бедната Сюзан да се преструва, че е медиум и че може да влиза в контакт с непрежалимата Ирен. Измамата действа стимулиращо – художникът се завръща към рисуването. Но както се полага на филм, в който класическото разбиране за бурлеска включва нарочното оплитане на действия и персонажи, Сюзан се влюбва в мъжа, когото лъже, а Арман се оказва тайният любовник на Ирен, когато е била жива. След доста продължителен разказ за перипетии, панаири, спиритически сеанси и разноцветен бохемски свят, за наивни надежди, разочарования и окуражавания, в крайна сметка нещата облекчително се подреждат. От героиня, принудена да подарява инсценирани „електрически“ целувки на клиенти, които си плащат за това, Сюзан се превръща в искрен източник на вдъхновение за един възродил се художник.
За всички останали, които видяха във филма най-вече заявка за непретенциозно развлечение, с което тази година Кан очевидно желае да си придаде по-лек тон, филмът също бе повод за усмивки, по-често иронични, отколкото ободряващи. Причината е не толкова в актьорите, те са си на място, колкото в режисурата, на която ѝ липсва доста от това, което се стреми да покаже, а именно случването на любовта със средствата на магията.
„Особен поглед“ и Петнайсетдневката на режисьорите – различните подходи
Сякаш за да препотвърди пред публиката, че е в състояние да избира онова американско кино, което желае, фестивалът даде старт на паралелната си секция „Особен поглед“ с филма Teenage Sex and Death at Camp Miasma на определящия се като небинарен режисьор Джейн Шонбрун. Едно от най-очакваните заглавия беше показано в препълнената зала „Дебюси“, където публиката, падаща си по миксове между куир и траш естетика в киното, беше в състояние на постоянен, силно приповдигнат екстаз. Всъщност този филм е третият след превърналите се в легенди на определен тип кино We’re All Going to the World’s Fair (2021), в който тийнейджърка става жертва на окултна онлайн игра, и I Saw the TV Glow (2024) за две момчета, които изпадат в разрушителна зависимост от любим телевизионен сериал. Сега с нова сила Джейн Шонбрун търси любимите си алегории за взаимната зависимост между творчество и секс. И отново основното изразно средство е безподобният кич, от който няма спасение през цялото времетраене на филма. Конкретният повод е визуално натруфеното възстановяване на въображаем снимачен процес на римейк на някогашен хорър филм. Виждаме млада и неопитна режисьорка, както в секса, така и в творчеството, и поувехналия предмет на нейната обсесия – мистериозната главна актриса от оригинала (в ролята прочулата се заради The X-Files Джилиан Андерсън).
Интересното в целия този казус е, че Джейн Шонбрун е роден(а) през 1987 г. в Куинс, Ню Йорк и че в неговото/нейното кино има много лична носталгия към поп културата във всичките ѝ форми, както и огромен хаотичен безпорядък, в който директната ирония (оказва се, че има такава!), изкуствената кръв и привидният съспенс се случват почти едновременно. „Няма страшно, филмът може спокойно да бъде гледан от вас самите и семействата ви“ – с добре поднесена небрежност се обърна към публиката екстравагантната творческа фигура, която, както в киното, така и в живота през половината от седмицата е жена, а през останалото време – мъж.
Съвсем друг е подходът на селекционерите на независимия конкурс „Петнайсетдневка на режисьорите“, който тази година ознаменува своето 58-о издание. Butterfly Jam е третият игрален филм на много интересния руски режисьор с черкезки корени Кантемир Балагов, чиито два първи филма „Теснота“ (2017) и „Върлина“ (2019) се превърнаха в събития в Кан. Заснети изцяло в Русия, те показаха мъчителното състояние на неуют, главното чувство, също толкова обсебващо този режисьор. Подобно на Андрей Звягинцев и Балагов напуска Русия заради дълбокото си несъгласие с политическата реалност в страната. В резултат на това Butterfly Jam е заснет изцяло в американския щат Ню Джърси, недалеч от Ню Йорк, а заради финансирането всички интериори са заснети във Франция. В този филм, направен при напълно необичайни и нестандартни условия, режисьорът е потърсил историята си в живеещата в изолация черкезка общност. Филмът е разказан от гледната точка на младо момче, което, за да стане силен и побеждаващ мъж, тренира борба. В семейството, както е прието, бащата играе важна роля. При грозни и унизителни обстоятелства обаче той умира. Във филма има постоянно противопоставяне на мъжки тела в желание да докажат своето физическо превъзходство и с помощта на борбата. Тя обаче се оказва съдбовно проклятие над загубили се из широкия свят хора, какъвто впрочем вече е и самият режисьор. Интересен експеримент е участието на феноменалния Бари Кийгън, както и на Моника Белучи. „В нашата общност вероятно заради дълбоки комплекси има преклонение пред авторитети като този на бащата и представете си, този на Моника Белучи, която нашите хора просто обожават“, каза в Кан Балагов.
