В новия си роман „Капитал” (Capital, Faber&Faber, 2012) писателят Джон Ланчестър обвързва Лондон с финансовата криза. Той предлага сериозен размисъл над човешките измерения на капитализма.
„Някога Збигнев имаше усещането, че британците се отличават с мяра и сдържаност. Сега това му изглеждаше смешно. Те пиеха като побъркани. Тe пиеха, за да са щастливи, защото алкохолът е цел сама по себе си. Той е нещо хубаво, а хората искат такива неща, искат ги още и още. И тъй, алкохолът е нещо хубаво, затова британците го искат още и още.”
Ето как в очите на един имигрант – полският водопроводчик Збигнев, главен герой от новия роман на Джон Ланчестър „Капитал” (в двата смисъла на думата Capital – капитал и столицата (Лондон) – британците изглеждат като разюздана банда от пияници и хедонисти. Впечатлението са налага като достоверно, още повече, че е дело на чужденец, тъй като читателят на „Капитал” не може да не си спомни, че всъщност авторът на романа е прекарал по-голямата част от детството си в Хонконг, установявайки се в Лондон едва през 1970 г. Образът на Лондон, който ни предлага Ланчестър, е доста свеж, впрочем нещо присъщо за авторите, живели дълго в чужбина. Така излизането наяве на жизнените потайности върви ръка за ръка с описанието на съвременния капитализъм, което позволява на книгата да ни предложи един проницателен поглед към Лондон от началото на XXI в.
В едно свое интервю Ланчестър се спира на това в каква степен политическите речи за гражданското общество и общностното съществуване са отдалечени от реалността. Ние не живеем заедно. Нашите съществувания постоянно се кръстосват и разделят: приемаме работа и отношения, без да очакваме те да са дълготрайни и ги прекъсваме с лекота, щом те вече не ни удовлетворяват. Въпреки крехкостта и тъгата, които произтичат от този факт, продължаваме да живеем по този начин. Речите върху общностното съществуване са толкова отдалечени от всяка реалност или конкретен порив, че са напълно лишени от смисъл.
Сливането и разграничаването на личните светове, които са в основата на днешния градски живот, придават на „Капитал” не само съдържание, но и структура: става дума за серия от различни истории, отделни, но обвързани по начин, който убягва на персонажите. Декорът е „Пепис Роуд”, някаква улица в южната част на Темза, чиято цена ненадейно се покачва и достига до милиони лири стерлинги. Тогава всички обитатели на „Пепис Роуд” получават картичка с едно и също съобщение: „Искаме това, което вие притежавате”. Продължението извежда на бял свят цяла поредица от персонажи: Роджър, свръхзадлъжнял финансист, и неговата съпруга, прахосницата Арабела; Фреди, сенегалски футболист, и неговият баща; Петуния, стара жителка на квартала, вечно болнава, и нейния внук художник; семейство Камал, индийци, които държат кварталната бакалия; Куентина, бежанка от Зимбабве, която работи каквото намери; и Збигнев, полският водопроводчик. Героите са реалистични и вълнуващи.
Издателят представя романа като „описание на Обединеното кралство след кризата”, но Джон Ланчестър е започнал да пише „Капитал” още през 2005 г., много преди кризата и го е отложил, за да продължи с „Whoops! Why Everyone Owes Everyone and No One Can Pay”, 2010 („Уф! Защо всички дължат пари на всички и никой не може да плаща”), неговото есе върху финансовата криза. Сюжетът на „Капитал” е много по-обширен, отколкото ни внушават рекламите за книгата. Това е роман за капитала, но и роман за Лондон през XXI в., представен като най-глобализирания град в света. Никоя друга метрополия не е отворена до такава степен за трансгранични потоци от хора и капитали. И макар историите да се случват в годината, когато ни удари кризата, книгата не е посветена на нейните последици – за разлика например от романа A Week in December (Една седмица през декември), написан от Себастиян Фолкс.
„Капитал” е романен размисъл върху човешката реалност на самия капитализъм – много по-вечна тема, отколкото финансовата криза. Отначало смятана за кратка пауза в неизбежния ход на капитализма, кризата вече се описва едва ли не в апокалиптични термини. Явно не става дума за някаква чиста случайност, съпътстваща икономическия цикъл. Рухването на цели суверенни държави в развития свят и появата на нова класа от пролетарии, която носи отличителните белези на някогашната средна класа, са наистина безпрецедентни явления. И все пак капитализмът е далеч от смъртта си, той чисто и просто е изправен пред промяна на своята форма, както често е ставало в миналото. Неговият модел, който господстваше в западния свят през последните двадесетина години, явно залязва, а новите му модалности тепърва са на път да се разкрият. Западният свят очевидно ще трябва да свикне с известното си обедняване, а някои страни, по причина на колосалната си задлъжнялост, ще трябва да приемат да живеят на едно по-ниско ниво, поне за известно време. Много от така наречените наши придобивки вероятно ще изчезнат поне за десетилетие. Ала целият този вечно променящ се живот, при това крайно индивидуализиран, който описва Ланчестър, ще продължи да съществува, макар и под по-различни форми.
Джон Ланчестър (род. 1962) е британски писател и журналист. Автор е на 4 романа, два от които са преведени на български – Дългът към удоволствието и Уханно пристанище. Публикува статии в „Дейли Телеграф“, „Гардиън“, „Обзървър“, „Ню Йоркър“ и др.
Джон Грей (род. 1948 г.) е известен британски политически философ, професор в „Лъндън скул ъф Економикс”, автор на книгата „Либерализмът”, София, НК, 1991 г.
Превод: Тони Николов
