„Политик, оплакващ се от медиите,
е като капитан, оплакващ се от морето”.
Енох Пауъл, английски политик
Не върви, не става, не бива, неподобаващо е някак си тъкмо аз да защитавам Георги Ангелов от безумията на държавната ни власт. Участвал съм неведнъж в неговите предавания – и в „Библиотеката”, и в „История БГ”, и в „Денят започва с култура”. Тръгна ли да браня тези програми, веднага ще си навлека подозрението, че себе си браня, че собствената си медийна трибуна разчиствам от неблагородните държавнически примеси, собствената си авторска изява обезпечавам. Като се позамисля обаче, защо пък да не върви, защо да не става и да не бива, защо да не подобава – че аз съм не само участник, автор и съавтор – аз съм и зрител. И даже преди всичко зрител съм. И като такъв, като гражданин на една демократична държава имам правото да бъда информиран от демократични, независими обществени медии – както и да участвам в тях. И когато тази им независимост е накърнена, гражданинът у мен трябва да проговори – аз имам не само правото, а и дълга да дам собствен принос за нейното възстановяване. В името на личните си човешки права и граждански свободи, в името на онези фундаментални духовни блага, от които една тоталитарна власт ни бе лишила десетилетия наред и които вярвахме, че преди четвърт и кусур век ние възродихме от небитието с един междувременно позагаснал обществен ентусиазъм. Така мисъл по мисъл и дума по дума неусетно стигнах до извода, че не само бива и става, че е не само подобаващо, а е и необходимо морално и граждански да се намеся – на живот и смърт необходимо. Защото оставим ли подобни държавни интервенции без отговор днес, не срещнат ли самозабравилите се високопоставени ведомствени чиновници своевременно нашата съпротива на автори, на зрители и граждани, настоящото ни бездействие ще се окаже предвестник на онези държавно-административни действия, които междувременно ни изхвърлиха на едно от последните места в световната класация по свобода на словото – редом с Бангладеш и Танганайка. И то в разцвета на демокрацията ни. Което пък прави и разцвета, и демокрацията съмнителни. Е, вярно е, че Северна Корея е все още далеч зад нас, но за мен това е слаба утеха – аз бих предпочел една Великобритания, да речем, да не е така далеч напред.
И в потока на принципните размисли да не изпуснем от очи предмета на разногласията – културно-историческото наследство. Едно министерство, което явно от години не си върши работата по обезпечаване сигурността на културните ни паметници и е предоставило тези безценни съкровища на развалата на времето и на произвола на безскрупулни търгаши, тръгва да се саморазправя с една медия, която, както му е редът, дава гласност на специалисти и граждани, загрижени за съдбата на националната ни култура. „Опак станал този свят!” – би възкликнал с нова дата класикът.
Много се надявам от всичко, споделено дотук, едно да стане ясно: че не личността на министър Рашидов ме вълнува в случая мене – вълнува ме явлението министър Рашидов. Казах го тези дни по една телевизия: ако един британски или един германски министър дръзне да атакува по такъв безобразен начин един телевизионен водещ на Би-Би-Си или на „Дойче Веле”, на другия ден телевизионният водещ ще продължи да бъде телевизионен водещ, но министърът няма вече да е министър. Видимо е, че у нас не става така – ето защо Танганайка е така осезаемо близо, а Великобритания – така недостижимо далеч. А тази несъразмерност напомня болезнено онези антични римски времена, в които на цензурата се гледаше като на пазител на нравите и които нацисткият и комунистическият (той е един и същ) тоталитаризъм възродиха с една небивала свирепост. При което по-тотално, по-безпощадно, по-непроницаемо владени от държавата бяха като че ли медиите на родния комунизъм. Не ще и дума, че днес далеч не е така, но като човек, изпитал на собствената си кожа и меда, и жилото на реалния социализъм, аз съм алергичен и към най-дискретния намек в това поприще. Пък и намекът в случая не е чак толкова дискретен: дискретността и добрият тон не са качество на балканската политическа класа – неин отличителен белег е по-скоро безцеремонността. Благодарение на която и заплахата, отправена от министерското кресло към националната ни телевизия, беше недвусмислена: или ще кротнете, или ще ви оставим без държавните субсидии… Докъде я докарахме без време – да браним родните творци на културата не от прокуратурата или от полицията, а от безкултурието на собствения им министър! Който не е научил най-елементарния урок на демократичната държавност: че принципът, според който след като една държавна власт спонсорира една медия, медията е длъжна да я обслужва чрез безкритичността си, е не цивилизован, а нецивилизован принцип, принцип, приложим в Русия на Путин и в Турция на Ердоган, но недопустим на европейска земя. Българската национална телевизия не е държавна и дай Боже никога да не стане отново такава – този филм вече сме го гледали. Българската национална телевизия е обществена, а това е малко по-различно. И даже много по-различно е. Защото държавният и общественият интерес в една страна не са едно и също нещо – само деспотичните системи издигат претенции за нерушимо и пълно съответствие между държава и общество. Задача на една обществена медия е да брани обществения интерес – понякога и от посегателствата на държавата. Тъкмо това много сериозно разграничение е недовидял културният ни министър и тъкмо поради това му политическо късогледство тръгва той да интерпретира БНТ не като собственост на обществото, на нас, гражданите, а като негова ведомствена, сиреч държавна, собственост. А позволи ли националната ни телевизия да бъде интерпретирана така, значи да изневери на предназначението си, да предаде всички нас, зрителите, които сме нейните истински кредитори. Обстоятелството, че БНТ не влезе в ролята, в която културният ни министър бе решен да я натика, свидетелства само за морал и зрелост, за самочувствие и себеуважение, за осъзнат и следван граждански дълг.
Обществено-правните електронни медии са деликатна материя. Те са продукт на демокрацията, както и демокрацията е до голяма степен техен продукт. Тази взаимозависимост е органиката на всяка демократична държава. Тъкмо затова в най-проспериращите страни обществено-правните електронни медии са изградени и поставени на широка обществена основа. В тяхното изграждане и в тяхната дейност участват, разбира се, и политици, но участват не като главнокомандващи, а само като равностойни партньори – наред с профсъюзите, с редица граждански и частни сдружения, с религиозни, творчески, научни и културни организации. Колкото по-широк е постигнатият консенсус, толкова по-реални са гаранциите, че никоя политическа, икономическа или религиозна групировка няма да може да злоупотреби с общественото доверие и да впрегне съответната медия в колесницата на собствените си користни цели. Цивилизованите общества и общности знаят, че ако, макар и като рядко изключение, все пак тук-таме се срещат безкористни политици, безкористни държави няма дори като изключение, че една държава, която е в състояние всичко да ти даде, е в състояние и всичко да ти отнеме. Тъкмо затова плурализмът, който е тъканта на всяко демократично устройство, не позволява духовните и социални блага да бъдат съсредоточени в ръцете на държавата, тъкмо затова обществото, а не държавата, е техен собственик и диспечер. Така че не държавата е стопанин на БНТ – самият държавен апарат е изцяло финансиран от обществото и затова е длъжен да обслужва обществения интерес. А дали и доколко го прави, съблюдават медиите – не на последно място и обществено-правните електронни медии. Толкова е елементарно, а за да не го разберат държавните ни апаратчици, значи те са още по-елементарни. В белите държави, където регламентите са не само формалност, никога един политик, а още по-малко един държавник, не би дръзнал да се намеси в дейността на една обществена медия – дори един главен редактор не би посмял да натрапи собствените си виждания на журналистите или на външните си сътрудници. Така се постига онази функционална, онази функционираща хармония между медия, общество и държава, която няма алтернатива. Закономерността на това взаимодействие е непоклатима: една обществена медия трябва да има неограничена независимост от институцията, за да не може институцията да издевателства неограничено над обществото. От което пък следва, че разразилият се скандал е в известен смисъл и здравословен – ако не за друго, то поне защото трасира граници и обособява регламенти. След масираната защита, която Националната (именно национална, а не държавна) ни телевизия получи от елитните ни интелектуалци, имаме достатъчно основание да се надяваме, че и държавниците, които унаследиха номенклатурните си привилегии от предшествениците си от Политбюро, и държавата като цяло ще осъзнаят (или поне ще почувстват) границите на служебните си пълномощия. А ако отново откажат да проумеят, че имат административна власт само над административните структури, които са им подвластни, а не и над журналистическото слово, медиите (обществени и частни) ще им го напомнят отново – да се надяваме, този път веднъж завинаги. Войната срещу средствата за масова информация още никой държавник не е спечелил – няма да я спечели и министър Рашидов. Само ще поразвълнува обществените духове. Но това си е в реда на нещата – така се създава правова държава, демокрация така възмъжава. Не осъзнаем ли ние гражданските си права, политиците ни няма да осъзнаят границите на ведомствената си власт. А всяка държавническа безграничност закономерно води до нашето гражданско обезправяване. Така че бдителността е не само препоръчителна – и наложителна е.
