Начало Идеи Гледна точка Капитан Съливан
Гледна точка

Капитан Съливан

Деян Енев
03.02.2016
1220

DEnev

Много му е весело на този човек. Приказва си сам, потрива ръце, хвърля си шапката във въздуха, а изведнъж – да не повярваш – започва и да подскача на куц крак. Хоп-хоп-хоп. В самите недра на зимата, когато снегът уж се е стопил, но нищо не се знае; когато в кафевите пролуки на деня още проблясват неразтопени слитъци сняг; когато вятърът изведнъж те перва с бръснача си; когато всеки ден виждаш само тълпи от меланхолични хора; тълпи от хора, които се загръщат плътно в палтата си и се разминават, всичките до един хремави и мрачни, да, истинско чудо е да срещнеш в самите недра на зимата и някой весел човек. Как ли успява да поддържа своята бодрост, своята радостна нагласа – огрян от смешните жълти копчета на китела си, преметнал през рамо ремъка на далекогледа си. Нека да го чуем впрочем:

„ Добър вечер, добър вечер на всички. Аз съм капитан Съливан. Отново съм тук – за ваша и за моя радост. Както винаги, и този път курсът свърши. И този път корабът ми издържа. Пак имаше подводни рифове и песни на сирени, и безброй страшни бури. Бях и в онези морета, където ледът е повече от водата и половината година е ден, а половинаата – нощ; бях и по местата, където наоколо ври от акули; бях и там, където водораслите са по-коварни от женски коси. Но корабът ми издържа на всичко. И ето – курсът свърши. Сега ще измием солта от лицето, ще залепим на раните лейкопласт и ще отидем да се веселим. Преди това обаче ще свършим една работа, една последна работа. Ах, колко пъти съм го сънувал този грозен вълк, който се прокрадва към Червената шапчица, колко вечери съм скърцал със зъби. Но стига толкоз: моята ръка стреля безупречно. И разбира се, както винаги, тенекиеният вълк ще падне мъртъв и тенекиената Червена шапчица ще спечели живота си, а пък аз – пластмасов медальон с лика на Жан Пол Белмондо. А сега вече мога да поканя цялата компания в първото заведение. Аз черпя – моля, дайте на всеки чаша топъл грог. И не ща увиснали носове. Не ща малодушие. Естественото състояние на човека е радостта – защо трябва постоянно да слагаме прът в колелото на радостта си и сетне да се разхождаме с печални мутри напред-назад, демонстрирайки колко много сме преживели. Естественото човешко състояние е радостта – това ви го казвам аз, капитан Съливан, човекът с най-много белези по лицето и в сърцето. Защо не се смеем повече? Какво казвате – смях през зъби? Нищо, нека да е през зъби. И така, наздраве, приятели, за туй, че моят кораб пристигна отново невредим. Какво от това, че в пристанището нямаше посрещачи, нямаше гирлянди, цветя и хвърлени шапки. Какво от това? Най-важното е корабът ти след дълъг и труден път отново да пристигне…”

Да му се чудиш на този човек! Как успява да е весел? В самите недра на зимата, когато снегът уж се е стопил, но нищо не се знае; когато в кафевите пролуки на деня още проблясват неразтопени слитъци сняг; когато вятърът изведнъж те перва с бръснача си – ей Богу, как наистина този човек успява да е весел?

Впрочем, ето една рецепта, която и авторът използва понякога: обличате прокъсания кител с жълтите копчета, премятате през рамо ремъка на пукнатия даалекоглед, заставате през огледалото, усмихвате се (какво казвате – смях през зъби? Нищо, нека да е през зъби!), после свивате единия крак в коляното и започвате да подскачате с другия. Хоп-хоп-хоп. И казвате: „Добър вечер, добър вечер на всички. Аз съм капитан Съливан…”

Деян Енев
03.02.2016

Свързани статии

Още от автора