Откъс от пътеписа „Атон“ на Борис Зайцев (изд. Фондация „Комунитас“, 2017, превод от руски Деян Кюранов).

Това е първата поява на Борис Зайцев на български език. У нас реакцията на почти всички – дори хора, повече или по-малко живеещи с руската култура, е: „непознат“.
Той е слабо познат и в родината си. Трофим Прокопов, съставителят на неговото най-пълно и още незавършило издание в Русия, се пита: „Защо не знаем за него почти нищо?“ А Зайцев е публикувал от двадесетгодишен, в началото на века, и после в емиграция от 1922 до смъртта си през 1972, на 90 г. Създадената от този човек книжнина е огромна: „целият Зайцев“ – това са около 700 (!) заглавия: романи, повести, разкази, пиеси, есета, белетризирани биографии, мемоарни очерци, статии, пътеписи… В стила му си дават среща и сблъсък руската класика и отричането й.

Това първо българско томче събира биографиите есета „Животът на Тургенев“ и „Чехов“ с пътеписите на Атон и Валаам, от посещенията на Зайцеев в тези молитвени места между двете войни.
Революцията разсича живота и писанието на Борис Зайцев (1881 – 1972). Когато по чудо се озовава в Париж през 1922, той е четиридесетгодишен мъж и вече двадесетгодишен писател, формирал се през Сребърния век. Автор е на два автобиографични романа, единият за това, как в 1905 е помагал на тогавашната революция, другият – как да оцелее морално човек като него в революцията от 1917. Човек – като него чувствителен и честен. Героят му не оцелява в Русия.
А авторът оцелява в Париж, дълго, до 1972, става морален стожер на бялата емиграция, много пише. До края копнее да се върне, но сам си е пресякъл пътя: не иска никакъв допир до ония, които властват над Русия, убивайки я.

Борис Зайцев, „Капки от Русия“, изд. Фондация „Комунитас“, 2017, превод от руски Деян Кюранов

АТОН

Бях на Атон[1] – седемнадесет необикновени дни. Живеейки в манастир, странствайки на муле и пеша из полуострова, плавайки с лодка край бреговете му, четейки книги за него – аз се стремях да обема всичко според силите си. В писанието ми няма нищо учено, философско, богословско. На Атон аз бях православен човек и руски художник. Само това.
Атон се изправи пред мен в своето вековно и благосклонно величие. Хилядолетно монашеско царство! Всуе го имат за сурово, дори страховито. Атон е сила, сила-пазителка, и смисълът му не е в движението, а в „пребиваването”. Атон, вярно, не кипи и не се мята – той съзерцава. Но той е изпълнен с християнско благоухание, сиреч не със закон, а с милост, не със заплаха, а с любов. Атон не е мрачен, а светъл, защото е обичен, одухотворен.
Атон е много уединен и малко се грижи за външното. Той е остров на молитвеното. Място – непрекъснат извор на благоволение. Атонците знаят малко за пъстрите „световни” работи и не винаги точно разсъждават за тях. Но те са неуморни в молитвата си за света, както и в молитвата за себе си. Сравнително малко се отдават на науката, философията, богословието. Но непрестанно служат на Бога, в черква и килия. Това им дава особен оттенък. Те основателно полагат „света” като грешен, но аз не забелязах в тях горделивост или високомерие. Напротив – има съчувствие, желание да са в помощ. Простота и доброта, а не сумрачно отчуждение – това е атонският стил, и неслучайно хиляди странници – „поклонници” – са идвали по тези приветливи места.
Опитвам се в тая малка книжка да дам усещане за Атон, какъвто го видях, чух, вдишах. Темата сама по себе си е огромна. Задачата, която си поставям – ограничена.

Париж, 1 февруари 1928.

Срещане

…Ранни зори, влажно димно утро. Мъглата все повече редее, вятърът все се усилва. Корабчето се разклаща. Над хладния блясък на вълните изведнъж излита ветрило от пръски, носът на „Керкира” хлътва и ме облъхва солена влага. Навеждам неволно глава и когато я вдигам, изведнъж виждам далече надясно в морето самотна планина, едва прозираща в бледолюляковия димец. Оттук тя е двувърха, и толкова висока и с цвета на облаците и мъглите, такава ненадейна, стръмна и величествена… то планина ли е наистина? Да не е някой странно оформен облак?
Не, не е облак – планина е, а облаците се закачат за връхния ѝ двузъбец, и в това има нещо синайско – тук наистина е небесен престол!
През плаването ни дотук морето беше спокойно, а сега клати все повече. По-често се блъскат пръски в лицето ми, но аз стоя, гледам, ето го най-сетне този далечен, загадъчен Атон, тая Света Гора[2] – втора седмица плавам насам. Колкото по-наближаваме, толкова по-яростен е вятърът. Вече се виждат върховете на хълмите на целия атонски полуостров, всичките са омотани в кълбящи се облаци, студ и влага долитат оттам. Неприветно ме посреща този Атон. Има нещо страховито в планината, срутваща се изведнъж в морето, старозаветно-грандиозно. Около краищата ѝ вълните кипят. Подхвърлят насам-натам нашата „Керкира”. Сякаш някой, затръбил в грамаден рог, за миг го отделя от устните си и прогърмява: „Ето адамантовата[3] твърд! Гледай! Велик е Бог и страшен!”.
Наближихме обаче и поутихна. Редом с брега отиваме към пристана на Дафни, покрай клисури и хълмове, покрай манастири, ту уютно загнездени в гънките на местността, ту като Симонопетър[4], издигнали се на главозамайваща скала, слели се с нея, за да я увенчаят.
– Как ще приставаме в такава буря ли? Че то… ми да, тука всичко е както се полага.
Това значеше приблизително: няма какво да му мислим, тук е особен свят, твоята воля и съображения така и така нищо не променят.
И въпреки побелелите мъгли на ивици, дъждовете в планините, студения вятър и вълните, в Дафни ние благополучно слязохме в танцуващите около нас лодки и за няколко минути стъпихме на пристана.
Още от борда на „Керкира” аз видях, как от нашия манастир иде лодка (ясно изпъкваха вляво на брега камбанариите, куполите и кръстовете на най-голямата руска обител на Атон – манастира „Св. Пантелеймон”[5]). Караше я на гребла слаб, висок монах с шапчица. Като наближи Дафни, той леко и бързо мина на кърмата и хвърли малка котва. В движенията му имаше нещо весело и непринудено.
– От руския манастир? – попитах го аз.
– Да, да, точно така!
Той вдигна към мен своята суха и приятно загоряла глава с нашенски „калужки” вид, със светлосини живи очи, които ярко се открояваха на по-тъмното лице. То цялото, като очите, беше пълно с вятър и веселост.
– В манастира при нас?
– При вас.
– А святото ви име? – Казах го.
– Добре, добре, хубаво, много хубаво… – той произнесе това бързо и с такъв тон, сякаш е особено хубаво, че името ми е такова. – Именяк сте, значи, на Борис и Глеб? Само че сега трябва първо да идете до Карея, да оправите документчетата, досадна работа, дето не може направо при нас, ама тъй трябва, иначе гърците не дават. Багажа ви аз ще го докарам в манастира.
И о. Пьотр (както го викаха) с бързата си и лека походка ме поведе към малкото гръцко кафененце на пристана и ми намери водач с муле.
– Така – че до Карея. Няма нищо, и нашият митрополит Антоний[6] е яздил такова муленце.
Подир половин час един кривокрак грък, обут с нещо като мокасини[7], прекара до нарочно поставената каменна стъпенка едно вяло муле. Другото държеше на повод. Поехме по планинската пътека – бавно и мълчаливо.
Taciti, soli, sanza compagnia,
n‘andavam l’un dinanzi e I‘altro dopo,
come frati minor vanno per via.[8]
Dante[9]
А о. Пьотр, все така изопнат в лодката, все така бодро, засмяно гребеше към руския манастир „Св. Пантелеймон”.

* * *

„Всичко е необичайно в този нов свят” – усетих аз веднага, яздейки скромното животно, докато то внимателно избираше места за копитцата си.
Пътеката се извиваше, безкрайна и все нагоре. Наоколо – саморасъл храсталак, каменни дъбчета, цъфтяща жълтуга – късах си по някой от милите ѝ цветове направо от седлото. Отново, както на слизане в танцуващата лодка, аз се чувствах подвластен: ей го муленцето, върви си по стръмния бряг и дали ще се подхлъзне с подкованото си копитце или не, негова работа. Ще си счупиш ли крак, няма ли, и то не се знае. Както не се знае, ще докара ли този хладно-облачен вятър, тази „гуря” (Както на руски сме преправили „борей”!) – ще докара ли проливния си дъжд, преди ние да се доберем до Карея, или не. Но чувстваш – няма нищо, всичко ще се оправи, „ще се напасне”[10].
Гъркът ми отрязва дълъг прът и, подавайки го, казва:
– Ти подкарвай мулето. Удряй, удряй!
Аз оставам равнодушен. Какво ти „подкарване”? То си знае пътя. Изкачваме се покрай древния гръцки манастир Ксиропотам[11], където е тихо, мълчат кипарисите и тополата на входа му, само маковете аленеят. Пътят се разширява, навлизаме в кестенови гори. Отдясно – дълбока долина, в нейния прорез като бисерен наниз виси водопад – беззвучно. По далечните била тъмнеят кедри и борове. Зад тях, в облаци и мъгли – самата Атон-планина, сега почти невидима, както е обвита в своите влажни, сурови пелени. Вятърът свири, бучи в кестените. Във въздуха пръска влага. Добре, че сме в гора, на открито ще ни отвее! Увивам се в одеялото. Мулето пристъпя с копитцата си по свещените камъни на Земния дял на Богородица. Сърцето бие бодро и радостно. По върховете кипва буря.

* * *

Наистина страната, в която сме, не е съвсем обикновена. От полуостров Халкидики в Тракия[12], в морето излизат три разклонения – Касандра, Лонгос и – най на изток – нашият Атон. Той е парче суша с дължина около осемдесет версти и ширина двайсет-трийсет[13]. На южния си край свършва в морето с островърха планина, именно „Атон”. По полуострова върви хълмисто бѝло като гръбнак на животно, цялото обрасло в гори: едва успяват да прокарат там пътеки. Двайсет манастира – гръцки, руски, български, сръбски, румънски – са разхвърляни по склоновете, има и много скитове[14], още повече „килии” и „каливи”[15] (в последните живеят самотници). Полуостровът е заселен само от монаси – няма нито села, нито стопанства – и така над хиляда години! От седми век тук започват да се заселват иноци[16] (след края на великото преселение на народите)[17]. Византийските императори ги покровителствали, давали им „хрисовули” за привилегии, за имения (метоси[18]) и подобрения към тях.[19] Вече второ хилядолетие тази земя не знае други хора освен монасите.[20] Около хиляда години, по постановлението на монашеския Протат, тук не е стъпвал женски крак. (На Атон е забранен достъпът не само на жени, но и на женски животни.) Планини, ветрове, лесове, тук-таме лозя или маслинови горички, уединени манастири с монаси, уединен камбанен звън, кукувици в горите, орли над върховете, лястовичи ята, отпочиващи по пътя си на север, сърни и глигани, мълчание, тишина, наоколо море… и Господ над всичко – това е Атон.

* * *

Превалихме хълма и – надолу. Под нас през редеещата гора се замяркаха покриви и камбанарии. Това е монашеското градче Карея, мястото на главната управа на Атон.[21] Зад тях едва се вижда през полу-дъжд – полу-мъгла кипналото в пяна море, до брега все още синьо, нататък слято с тежките пелени на облаците. Гъркът ми посочи руския „конак” (подворието на манастира „Св. Пантелеймон”) и замина с мулетата си.
Подир четвърт час аз вече бях в една голяма старомодна къща, която на долния етаж има две-три стаи, кухня и параклис (домашна черквица), а на втория, където извежда широката стълба, са стаите за гости. Да, навреме ми бе изпратен този пристан! Мъглата от морето ни похлупи окончателно. Ливна гъст, спокоен, многочасов дъжд. Но мене какво ми е? Имам си цял апартамент: голяма зала с часовник-шкаф с циферблат и махало, целите в многоцветни инкрустации. Старинни кресла, портрети на царе и архиереи, огромен джамлък с миндерлък[22] и еркер, където е поставена маса с рози от градината под нас, още зали с миндери и митрополити, личната ми стая с три кревата – навсякъде тишина и полуобитаемост. Старинна сладникава миризма, добре лъснат под, чисти черги – този образ на стародавната, навеки отминала Русия, който отвежда към детство, бит и провинция.
О. Мина, побелял южняк с простонародно лице и умни очи, ми носи закуската, първа трапеза на атонска земя: оризова супа и боб с трескa[23], чаша домашно червено вино.
След закуската тръгваме да ме оформят: първо при гръцкия офицер – „астином”, после в главното монашеско управление на полуострова – Протатът.
Никога не съм виждал град като Карея и без друго няма да видя другаде. Вървим по тесни, криволичещи улички край къщи, понякога много живописни, често боядисани в синьо (любовта на Изтока), с еркерни балкони, обвити с лози, понякога защитени (от дъжда) с джамлъци. Тук дюкянче, там друго. Можеш да си купиш монашески подрасник, икона, резбована лъжица, изобщо разни работи. Вратата е отворена. И може да се влиза. Но в дюкянчето няма никого – както и на улицата, както и, изглежда, в целия градец. Какво е това – неразрушен Помпей? Не, жители има, все пак. Само че са много малко: монаси и неколцина гръцки търговци. Те са се прикътали навътре в къщите си. Може да се сподобиш и с дюкянджия: само малко така, по уличката, после надясно, почукваш на вратата, и той ще дойде и ще ти продаде цветна картичка или атонска броеница. Но да срещнеш жена – не. Град само от мъже, единствен в света.
След няколко минути о. Мина ме въвежда в някакъв двор, изкачваме няколкото стъпала. Зад джамлъка двама едри сердари с бели фустанели, смайващи пантофи с помпони и тъмни шапчици варят кафе. Видът им, особено на единия – побелял, много румен и красив, е много важен, почти като при свещенодействие. Подавам му писмото от високопреосвещения Хризостом, атинския митрополит.
Сердарят го изчете величествено и отиде някъде. Тук е приемната на „Свещената Епистасия”, или – атонския Протат. Протатът е много древно учреждение. Преживяло е турците и действа и при сегашното гръцко управление – като събрание на манастирските представители, своеобразна „дума”[24] на тази монашеска република. В съответствие с древната си слава, атонските манастири са ставропигиални, сиреч подчинени са не на местната епархия, а пряко на Вселенския патриарх. Фактически, управлява ги тъкмо този Протат.
Още не са отворили. Един след друг изкачват стъпалата и минават покрай нас важни и пълни гръцки монаси – чернооки, къдрави, с малко снопче коса, стегнато на тила. Кланят се приветливо и леко покровителствено. Когато всички са събрани, един от тях, който е ходил в Русия и говори руски, излиза и ме кани в Протата.
Влязохме в голяма стая с миндери, върху които седяха епистатите. Право срещу входа – резбовано кресло (стори ми се дори – върху подиумче), прилично на трон, а на него – „първоприсъствуващият”, председателят на Епистасията. Сложиха ме и мен на миндер. Като научи, че не говоря гръцки, председателят започна да задава въпросите си чрез епистата, който ме беше въвел. Аз отговарях, но повече разглеждах наоколо си. Разговорът вървеше в много любезен тон, разпитваха ме за Русия, за самия мен, за семейството ми, за професията ми и пр. При всеки мой отговор „царят” (както си го нарекох) въпросително се обръщаше към преводача, така че се виждаше възелът на смолисточерната му коса – и, изслушвайки отговора, кимваше ми благосклонно-покровителствено, казвайки:
– Кала, кала! (Хубаво, хубаво!) – с такъв вид, сякаш отговорът му е известен и той отнапред е разбрал и одобрил всичко.
В разгара на тази приятелски-елементарно-самоочевидна беседа красавецът-сердар ми поднесе на огромна тепсия филджан кафе, чашка „раки”, купичка със сладко (глико) и чаша ледена вода. Не знаех какво да правя със сладкото, едва не го обсебих всичкото. Съседът ми се усмихна добродушно и разясни, че трябва да взема лъжичката, да я оближа и да я сложа обратно в общото сладко – то ще продължи да обикаля епистатите. Беше малко смешно, малко неловко и най-вече не приличаше на нищо друго, освен може би на сън. От първата минута ми заприлича на нещо средно между венецианския Съвет на десетимата и картагенския Сенат[25] – в християнска транскрипция. И до днес не зная с какво точно да го сравня, но вързаните коси и расата, древните икони по стените, литографиите, сладостта на гликото, ракията, сладостта на езика, мекотата на миндера, лениво забавените движения – всичко това се сливаше в далечна, отвъдвековна екзотика.
Средновековният секретар, с профил остър като на Гогол, междувременно беше снел перото, затъкнато зад ухото му, и скрибуцаше по листа – моя нов „паспорт”. Свърши и обходи епистатите. Те изваждаха из дълбините на джобовете си под расата някакви метални парченца и му ги даваха. Накрая той се върна на мястото си, сглоби тези части в метален пръстен и положи върху листа един тържествен и прекрасен печат – Богородица с Младенеца – в знак, че всички манастири на Св. Гора Атонска ми дават покровителството си и ми оказват гостоприемство.
Председателят прочете документа, изрече своето „кала” и любезно ми го подаде. Оставаше не по-малко любезно да благодаря.
Привечер е и аз вървя към скита „Св. Андрей”, съвсем близо до Карея. Там трябва да преспя. Дъждът е спрял. Мъглата напреде ми е непроходима. Водач ми е един скромен малък монах „сиромах”[26] – бедняк и странник. Не запомних името му.
Нямам спомен дори за външността му. Един от онези, безвестните и смирените, каквито много срещах после из Атон, без място да подслонят глава, понякога в доживотно странничество, друг път усядащи някъде по скитове и килии, за тежък труд и полугладен живот. Понякога заживяват и съвсем отшелнически в някоя празна калива. Разни типажи има сред тях – от бродягата до апостола, който, същ древен анахорет, слави Бога в тишина. Според някои атонци, тъкмо сред такива люде, в безвестност и външна безславност, живее същинската слава на Атон.
Не познавам своя спътник. Нанякъде се беше запътил. О. Мина го дръпна от улицата. Той смирено ме изчака във входното помещение на конака, сетне ме водѝ из мъглата мълчалив, пред белокаменните порти на скита „Св. Андрей” ми се поклони ниско и пак изчезна в мъглата, както бе изплувал от нея в Карея. А аз останах пред манастирските врати в подобие на оня флорентински литератор, който според легендата, вече изгнаник, веднъж по залез слънце пристъпил към една манастирска порта със свитъка на първите песни от „Ад” в ръка, и на въпроса на вратаря какво иска, отвърнал: мир.

(…)

Манастирски живот

Сутрин се будиш и се носи пеене – завършва литургията. Минава шест часа. Докато си спал, изминали са утренята и ранната обедня. Тези служби са вървели и в големите съборни черкви, и в малките домашни черквици, т. нар. „параклиси” – в Панталеймоновския манастир ги има двайсетина. Стройните хорови отпеви, които току се припокриват и сливат, се чуват именно от параклисите – тези пеещи и пригласящи гнезда са пръснати из всички манастирски корпуси. (Ето го, съвсем недалеч от мен, параклисът на преподобния Серафим Саровски, а на стената му – известната сцена: светецът храни мечок[27]. Панаирната наивност на живописта, лаптите на преподобния, рижавият дебел мечок, руските борове – всичко това много ми харесваше, особено тук, в Елада.)
Цяла нощ, значи, е работила духовната „електростанция”.
Цяла нощ в тези малки, но омолитвени[28] храмове е текъл топлоструя на свещите, излъчването на светли и благоговейни чувства.
Аз самият изкарах само две нощи напълно „по монашески”, а обикновено се ограничавах до късната литургия и вечернята. И все пак веднага усетих повея на строг и чист живот, вървящ неотклонно и увличащ човешката душа в своя ритъм. Манастирският ритъм – ето кое е най-главното, струва ми се. Все едно плувате надолу по широка река. И колкото по към средата навлизате, толкова повече ви носи самата река. Игуменът на една атонска обител ми каза, че към полунощ той безпогрешно се събужда, а и не би могъл да заспи – скоро ще ударят клепалото. Такива „сутришни петли” по манастирите има мнозина, разбира се. Тук няма мъка, няма остри радости (по-точно „наслади”), и особено го няма наркотичното, опияняващото и изпъващото нервите, което в света се смята за силната подправка, без която животът бил „скучен”.
За монаха няма скука, няма и лакомства. Животът му изобщо не е лек. Той не е свободен от томления и тегоби, понякога го стига упадък на духа, цели фази на униние. Но това е само временно потъване под равнището и, изглежда, само в началото. Изобщо, инокът бързо изплува: подкрепят го много. За да си монах, е нужна, разбира се, определена дарба, определено призвание. Но и за оня, който я няма, животът около манастира, само частично ръководен и изпълван от този манастир, вече е душевна хигиена. Човек става рано, работи повече от обикновено, яде умерено, често (сравнително) ходи на служби, доста мълчи, празните и глупави думи, които чува, са малко. Гледа синьото море, камбанариите, сводовете, благообразния живот.
Католиците неслучайно имат retraites[29], където пристигат и живеят временно „миряни”, като резервисти на сбор, за да не се отпускат в гражданския живот и да не забравят военното дело. За християнството всеки християнин е войник. И всеки трябва да бъде държан в бойна готовност. Католиците чудесно са разбрали това. Православните и те не биха били против. И тъй като живеем в изумителни времена, аз не бих се учудил толкоз, ако край Париж един прекрасен ден изникне, подобно на Сергиевото подворие[30], един православен руски манастир, където да приемат на поклонничество и миряни.

* * *

За нощна служба вървиш по манастирските дълги коридори. На места е съвсем тъмница, тук-таме проблясва полузатулен фенер, трябва ту да слизаш няколко стъпала, ту да се качваш, ту да завиваш. От двете страни на този еклив каменен коридор, винаги малко влажен и прохладен, са килиите на йеромонасите.
Завоите му понякога извеждат на балкончета. Нощта е тиха, лунна –лунната светлина се издига от каменния под като бледозелен дим и изчезва в сиянието на правоъгълника на балконската врата. Ако надзърнеш, виждаш златоблещукащите кръстове над черквите, синята сянка на камбанарията върху побелелия двор, храста с разцъфналите рози, вдигнал високо над входа своята шапка от цветя, и бледосинкавото море, струящо зад покривите.
Удрят клепалото. Тук-таме по балконите се появяват монаси и в моя коридор се чуват отмерени стъпки. Без да си излизал от коридора, на края на пътя се озоваваш в храма – не така огромен, както на скита „Св. Андрей”, но също украсен богато и нестаринно. Стигаш до своя трон и, опрял лакти на облегалките на това „стоящо кресло”, слушаш службата. Млад еклесиарх приближава с поклон, постила ти под краката, за да не изстиват и с поклон се отдалечава. Един след друг се появяват монасите, правят пред иконите своите „метани” с всички техни музикално-ритмични движения и сядат в троновете. Докретват прегърбени и плесенясали старчета, с грамадански ботуши, едваедва местейки болни крака, с много години на гърба си. Често се подпират и на тояжки. С обраслите си бради и вежди са като горянчета, добри горски духчета – с протрити, износени раса, едва дишащи, а цяла нощ ще шептят с изсъхнали уста молитви по троновете си.
А службите са дълги. От един през нощта до шест сутринта в обикновен ден, а в навечерието на неделя или празник, „бденията” вървят по единайсет, даже по четирнайсет часа без прекъсване!
Златото на иконите и иконостасите блещука на пламъчетата на свещите, от прозорците лягат на пода лунни килими. Това придава на храма димносин оттенък. Злато и синева – такъв е в спомена ми нощният храм „Покров Богородичен”.
Канонархът чете, излиза дяконът, служи поредният йеромонах – всичко е както винаги. Равномерността и протяжността на службата те потапят в една лека, обтичаща и благозвучна забрава, навремени, като следа от вятър по огледалото на водите, пробягват образи и думи от „света” – тази разсеяност на вниманието може да доведе и до огорчение. Към три часa се прокрадва умората. Борбата с нея и със съня е добре позната в монашеския бит.[31] Сигурно на старите им е по-лесно да преодоляват съня, отколкото на младите. Според правилника на „Св. Пантелеймон”, еклесиархът трябва през нощна служба да обхожда монасите и да докосва по рамото задрямалите. Но аз не видях това. Не видях и заспали. Дремещи има.
За несвикналия „мирянин” борбата със съня е особено трудна: затъпяваш и загрубяваш, едва възприемаш службата. Вярно, като се пребориш в преломния за тебе час, отново ти олеква. И все пак е много трудно.
Но самото нещо, че ето, в тази лунна нощ, когато всичко спи, тук, на тази пустинна земя в морето, стотици хора стоят пред Бога и любовно и благоговейно насочват към него душите си напук на уморителните трудове на деня – това прави дълбоко впечатление. Ето, подигнеш се малко в трона и над перваза на отворения прозорец съзреш сребърно-пребелялата ивичка море с танцуващата следа на луната. Веднъж зърнах там далечната светлина на параход и в напева на утренята слабо се намеси светски звук – сирена. Приветстваше ли той святия и тайнствен Атон? Идваше ли, отиваше ли? Бог знае.
Преди края на утренята от всички ъгълчета отново се заизмъкват старчетата, еклесиархът отново идва при мен.
– Заповядайте за целуване на иконите.
Това е сложно, бавно и тържествено действие. Увлича със своята благоговейност и спокойно величие.
Морето е вече бледолилаво. В прозорците – сребриста утринна светлина. В черквата е сивомъгляво, когато според службата йеромонахът прогласява:
– Слава Тебе, който ни показа Светлината! – На което хорът откликва с чудната бяла песен-славословие:
– Слава във висинето на Бога и на земята мир, сред човеците благоволение!

* * *

Неделя е, сутрин е. Седя на миндера. Пред мене – голяма табла с бял чайник за врялата вода, малко чайниче на цветчета, чашка и сухари. Чета в Атонския патерик за св. Нил Мироточиви[32] – как живял в пустиня край морето заедно с ученика си и как за свят живот му било дарувано от ковчега му да изтича целебно миро. То струяло като ручейче в морето. Множество вярващи идвали за това миро с каици[33], така че самото място под брега получило названието „корабостасион” – „корабен стан”.
„Разказват също, че ученикът, който останал там след смъртта на св. Нил и бил очевидец на скромността и дълбокото смирение на своя старец в земния му живот, не издържайки на мълвата от множеството стичащи се миряни, тревожещи покоя на Св. Гора, намислил да се пожали пред своя прославен старец от него самия – че той, въпреки думите си, че няма да дири и да има слава на земята, а ще пожелае да я има само на небето – скоро ще пренапълни целия свят със славата на своето име и с това ще наруши спокойствието на Св. Гора, когато множествата заприиждат за изцеление; и това така подействало на светия мироточец, че мирото начаса секнало.”
Отваря се вратата, влиза моят достолепен о. Йоасаф.
– Сега ще ударят за късна. Ако искате да погледате, заповядайте с мене. Ще ви изпроводя до звънарницата. Камбанният звън на „Св. Пантелеймон” е прочут. Аз наистина исках да го „погледам”.
Тръгваме по коридорите, после по висящите над двора мостчета се озоваваме при главната камбана в същата минута, когато младо монахче, вече разгорещено и розово, с последни усилия разлюшква езика ѝ – ето аха-аха да достигне вътрешната стена на тежкия шлем, ето – остава само косъмче, ето накрая многопудовият език докосва метала и се раздава първият, кадифено-маслен звук. А после тръгват и следващите, един подир друг, пригласят им оттук още две-три по-малки камбани, от горния етаж се раззвъняват най-малките. Камбанен звън! За пръв път бях така пронизан от звуците, така ечеше и се разтърсваше и весело трептеше цялото ми същество, звуците се възприемаха и с краката и с ръцете, със сърцето, с черния дроб… Имаше от какво да съм пронизан. Камбаната на „Св. Пантелеймон” тежи осемстотин и осемнайсет пуда[34], това е най-голямата камбана в православния Изток.[35] Пък и изкуството на този звън. Аз само надзърнах в него едва като се изкачих на по-горния етаж (изглеждаше, че не е останал и въздух – само едно гъсто вариво от звуци). Но си мисля, че за музиканта в него има интересни черти.
На горния етаж биеше камбаните некрасив русобрад монах с открито, малко разлато лице, силно загорял, скуфията[36] му – на тила. Той натискаше с крак един дървен педал, с пръстите на едната си ръка управляваше трите малки камбани, а с другата свиреше на клавишите на най-малките – но все пак не можеш да ги наречеш „камбанки”. Тъкмо в тези преливи, съчетания на звънове с различна височина се състои изкуството на звънаря, този своеобразен „Господен музикант”. Питам няма ли литература за камбанния звън, някакви учебници – отговорят ми, че тайната на това рядко умение са предава от звънар на звънар.
От камбанарията слизаш „във весел шемет”, пропит от звуковия мажор, близък до усещането за светлина. Окъпан си бил сякаш в много свежи, кипящо-бодри струи. Сигурен съм, че такъв звън действа прекрасно на душата.
Мисля си, че той се чува по цялото крайбрежие, и би могъл да стигне до пещерата на св. Нил. Как би се отнесъл неговият строг ученик към такъв звуков разлив, вярно, славещ небесното, но все пак с доста шумен език? Нямаше ли в неговите очи това да наруши „святата тишина” на Атон?
Отговорът не е лесен. Но откъсът от житието, разказан по-горе, дава ярка характеристика на атонския душевен строй. Атон е преди всичко уединение. Атон се моли и за света, моли се усърдно, но изключително държи на свята съсредоточеност. Има обаче различност между живота в атонския манастир и отшелническия живот. Отшелниците винаги са смятали манастира за прекалена „отстъпка”, за тях той е в определен смисъл премного „светски” (особено – идиоритмичните манастири[37]). А привържениците на манастирския живот не одобряват твърде индивидуализма на отшелниците, тяхното „самоволие” и непослушност.
Така на самия Атон векове наред живеят редом различни типове монашествуващи хора.

* * *

Атон се смята за земя на Богородица. Според преданието Светата Дева участвала в жребий заедно с апостолите и първоначално ѝ се паднала Иверската земя (Грузия), но била изпратена на Атон, тогава още езически, и покръстила жителите му.
На Атон особено почитат Богородица, той е под Нейната защита и милост. На изображенията на Света Гора Атонска, в небето над нея Богородица я е покрила със своя омофор (дълъг и тесен „плат”[38], който тя държи на прострените си ръце). Това е плат на благоволението и кротката любов, който огражда Нейната земя от тъмата. Няма и не е имало вече цяло хилядолетие нито една жена на полуострова. Има я само Девата над него. „Радвай се, радост ти наша, покрий ни против всяко зло с честния Свой омофор” – говори акатистът.[39] На Атон култът към Приснодевата силно се отличава от католическия. В него няма екстаз, няма и чувственост, той е по-отвлечен. Мадоните по католическите храмове са повече земновъплътени, оцветените им статуи са обкичени с цветя и накачени с ex voto[40]. Да не говорим за средновековно-рицарското поклонение пред Прекрасната Дама, за определена психология на „влюбеността”, което от атонско гледище е направо „прелест”.
Атонският въздух е по-спокоен и разреден. Поклонението пред Пречистата има по-спиритуален, олекотен и надземен характер.
Аз бях в „Св. Пантелеймон” на една дълбоко трогваща служба – акатист на Пресветата Дева. Тя е дневна служба. В нейната заключителна, главна част, игуменът и двама йеромонаси в бели празнични „ризи”, изправени в полукръг на амвона срещу царските двери, по ред четат акатиста. А над дверите има образ на Пречистата, но особен, изписан на тънък, златист „плат”. Долната му част е украсена с фина дантела. По време на четенето този Образ бавно и тихо се спуща, все по-ниско и по-ниско, развявайки леката тъкан на своя омофор. Гласовете на четците стават по-проникновени, лек трепет, светло въодушевление пробягва по черквата: Богородица с нейния „честен омофор”, в полувъздушен, златисто-олекотен образ сама се явява сред своите верни. Образът се спира на височината на човешки ръст. Хорът пее, всички един след друг се прекланят за целуване, вечерните лъчи меко лягат върху дантелите и златистите отсенки на трептящата икона. И също така бавно, приел поклонението, Образът си отива в своята небесна вис – струва ти се, липсват само облаците, на които да си полегне за почивка.
„Радвай се, ти радост наша, покрий ни против всяко зло с честния Твой омофор.”

* * *

Обичах тихия атонски живот. Харесваше ми да поизляза от манастира, да седна на камъните на брега край лехите и да се полюбувам на „светлите води” на Архипелага. (Тези светли води се споменават във всичко писано за Атон, но атонското море е наистина изключително прозрачно, с нечовешки изумрудено-стъклен тон.)
В знойните часове на пладнето хубаво се броди по балкона, който обикаля моя и съседния корпус. Светлината лекичко се разтапя в синеещия въздух, морето е като легнало огледало, обрамчено от лилавеещия Лонгос, а далеко в залива сияе в злато Олимп със своите недосегаеми снегове.
Привечер, пред здрачаване, често идваха гости: белобрадият, очилат, със златен кръст на гърдите и свръхдобър о. архимандрит Кирик, духовникът на цялото братство. Енергичният о. иеромонах Йосиф, библиотекарят. Скромният, срамежливо-мек и малко нервен негов помощник о. В., моят чаровен съпътешественик о. Пинуфрий и др. Спомням с голямо удоволствие за тези кратки беседи с хора, които не познавах добре, но с които веднага си установихме душевна връзка, и можех да говоря почти като с приятели. Поразяваше дълбоката възпитаност и благообразие, които придаваха на разговора спокойна значителност, нещо противоположно на т. нар. „приказки”. В „Св. Пантелеймон” аз видяхтолкова доброта и братско благоразположение, толкова приветност и топлота, че тази редчета са само слабо ехо от моята признателност.
Спуска се виолетова вечер. По коридора на странноприемницата, покрай картините – град Прага, изглед от Атон – отивам на терасата. Отключвам я с особения ключ и покрай цъфналите мушката, латинките и още някакви цветя, розови, минавам в огромната зала на манастирските приеми. Три от стените ѝ с прозорци над балконите са към морето и гробището. През деня тук се е насъбрал горещ и малко задушен въздух. Ето къде били сенките от миналото! Ето къде бил обликът на неповторимото. Тези стени, покрити с портретите на императори, царици, митрополити, посланици, са виждали височайши „особи” и князе на Църквата. Подът, лъснат отдавна и сякаш веднъж завинаги, огледално блести. Пресичат го чисти постлани пътечки. Насред залата има овална маса, подредена с фотографии с лице към зрителя. Наоколо ѝ – фикуси и зокум. Овал от столове обкръжава цялото това съоръжение. Сигурно след трапезата тук са заседавали, придържащи филджан турско кафе, докато са им сервирали „глико” и „раки”, великите князе и архиереи, консулите и богатите покровители на манастира от Русия… всички те трябва сега вече да спят вечния си сън. Не мога да опиша как ме „настройваше” тази зала, как почти ме опиваше със силната си настойка от скръб, как безметежно изсивяваше нежно морето, започнало да сребрее пред нощта, а зад камбанарията на „Св. Пантелеймон”, над невидимия сега Олимп, догаряше оранжевият залез.
Тихо е в манастира. Дошъл е краткият час за отдих. Пречистата простира своя омофор…

[1] Сърдечно благодаря на икономиста Румен Аврамов, богослова Михаил Шиндаров и – задочно – на математика Динчо Кръстев, когото наскоро загубихме. В наши дни те направиха пътека до Атон и поведоха и други по нея. Помощта им за предаването на атонски и общоправославни имена и реалии на български беше изключителна, а Румен Аврамов доброволно стана и редактор pro bono publico на целия превод.
[2] За разлика от българина, руснакът няма интуитивен проблем с това наименование, защото за него Святая Гора значи „Светата Планина”. Това е значело то и за българина до към ХІІІ в., когато обаче сме заменили думата „гора” с „планина”, а „гора” сме си оставили само за синоним на „лес”. Така че названието Света Гора правилно подготвя руснака за ходене по планина, но подвежда оня българин, който не знае, че става дума за историческо име. – преводач.
Света Гора, Атон, атонска планина – манастирски комплекс (20 обители, 12 скита, около 700 самостоятелни килии) на живописния полуостров Халкидики в Гърция; възниква през Х-ХІ в. на мястото на гръцки колонии и е най-старата монашеска република в света (полуостровът е анексиран от Гърция през 1926). Атон е един от най-досточтимите центрове на православието; ежегодно го посещават хиляди богомолци. – съставител.
[3] Старогръцката дума αδαματος (букв. „непокорим”) е дала началото както на „диамант”, така и на „адамант”– който има разширеното значение на всякакъв свръхтвърд материал.
[4] Симонопетър – първоначално сръбски, подир – предимно гръцки манастир. Основан през ХІІІ в. от отшелника Симон с помощ от сръбския деспот Йоан Углеша. Пръв Гений [дух-покровител] на манастира била черквата „Рождество Христово”, построена върху скала (πέτρος на древногръцки е „камък”). – онлайн.
[5] Манастирът „Св. Пантелеймон” в началото на ХХ в. наистина бил най-голямата православна руска обител на Атон – със своите повече от хиляда и петстотин руски монаси. Днес манастирът е гръцки. – онлайн.
[6] Митрополит Антоний – преблаженият Антоний, митрополит Киевски и Галицки. Забележителен църковен реформатор, християнски философ, педагог и писател (Алексей Павлович Храповицки, 1863–1936). Бил на Атон лятото на 1920 г. През декември с.г. оглавява Руската задгранична православна църква. – съставител.
[7] Руският интелигент трябва да си помогне с индианската култура, за да опише балканските цървули. – преводач.
[8] Вървяхме тъй, без думи и без свита,
един напред, от другия сподирен
като двоица братя минорити.
Данте, Божествената комедия, Ад, Песен ХХІІІ, 1-3.
[9] Ето и превода на автора:
Молча, в одиночестве, без спутников,
выступали мы, один вожатым, другой сзади,
как ходят по дороге братья-минориты.
Преводът на целия Ад от Зайцев излиза в Париж през 1961 г.
Братята-минорити („малките” братя) са от Францисканския орден, основан от св. Франциск от Асизи през 1209 г. В бележките към своя превод Зайцев пояснява: „Сред братята-минорити, повече отколкото сред другите монаси е прието, когато по пътя вървят двама, един – старшият – върви напред, другият го следва.” – съставител.
[10] Тук Зайцев използва Толстоевата дума образуется от началото на „Анна Каренина”, с която умният слуга утешава глупавия господар. „Напасвам” не е баш съответка, защото е дума от професионален жаргон, приета в народния български, докато образоваться е дума от културния руски, но употребена – в романа – не на място, от човек от народа. Оттогава, обаче, е влязла в културния руски и в този си романен смисъл. – преводач.
[11] Гръцкият манастир „Ксиропотам” (на гръцки: Μονή Ξηροποτάμου – букв. Обиталище „сухата река”) е основан, по предание, през V в. от византийската императрица Пулхерия в чест на четиридесетте мъченика от севастийското езеро. Скоро бил разрушен от арабите, запуснат, и възстановен през Х в. Приел унията, „заради което” бил разрушен от земетресение и възстановен отново чак през ХІV в. Опожарен; възстановен трети път от султан Селим през ХVІ в. – преводач.
[12] Според днешните географи Халкидики е в Северна (гръцка) Македония, докато Тракия е по на североизток. – преводач.
[13] Това е пътепис, а не учебник, така че неточностите са простими. Отбелязвам ги тук като пример, сочещ отношението на Зайцев към „подробностите” – географски, а и исторически (по-долу). Атон на Зайцев, определен тук „на око”, е доста по-голям от реалния. Реалният е 50 км дълъг и 7-12 км широк, докато Зайцевият излиза 86 на 21-32 км. – преводач.
[14] Скитове – мн.ч. от скит – на гр. Σκήτη – християнска монашеска обител с неопределена големина и заселеност, но по начало по-малка от манастир: може да е за един човек или за повече, може да е част от манастирски комплекс или самостоятелна. Най-често се свързва с отшелничество и по-строга аскеза, но това не могат да бъдат ясни основания, за да наречем една обител „скит” – тук имаме работа с традиция, не с логика. Етимологията е също неясна; преобладава мнението, че идва от името на долината Скитис в Египет, едно от първите монашески живелища. – преводач.
[15] Каливи – множествено число от гръцката καλύβα, която ние пък сме побългарили на колиба. В случая – скитче. – преводач.
[16] Иноци – мн. ч. от инок – в строгия йерархичен смисъл по руската традиция – човек на най-ниската монашеска степен; монах – расофор. Общоупотребително на руски като синоним на монах изобщо, за разлика от мирянин. – преводач.
[17] Според днешните историци – монашеското заселване е от девети век насам, с вариант „поне от девети”. – преводач.
[18] Основна характеристика на метоха към един манастир са, че той не е в границите на манастира, а най-често – в светско населено място. – преводач.
[19] В наши дни манастирски имения, „метоси”, не съществуват. Отнело ги е гръцкото правителство – не само от гръцките манастири, но и от руския. – автор.
[20] Хрисовулът на императар Василий II (около 1000 г.) дарува Атон изключително на отшелниците. – онлайн.
[21] Карея е центърът на управлението на полуострова. Всеки манастир си има тук „конак” или подворие. Манастирите изпращат в Карея свои представители, „антипросопи”. За антипросопи избират най-просветените и образовани монаси (от руския манастир – задължително е добре да владеят гръцки). В много далечни времена управлението на Атон е било монархическо, управлявал е Прот („Първият”), старец-игумен на цялата Света Гора, към него имало синод от почитаеми старци (съвещателен орган). До падането на Византия Протовете ги ръкополагал Константинополският патриарх. От началото на ХVІІ в. управлението става колегиално, появява се Протатът, или Кинотът, в сегашния си вид. Антипросопите, които го съставят, се смятат за равни помежду си. Председателства представителят на лаврата „Св. Атанасий” – най-древната и могъща обител. Надали ще сбъркам обаче, ако кажа, че на практика Атон е управляван от група мощни гръцки манастири – Лаврата, Ватопед, Ивер. На Атон има всичко двайсет манастира, които пращат представители в Протата (от скитовете и килиите представители няма). По влияние и старшинство манастирите се подреждат така: Лаврата, Ватопед, Ивер, Хилендар (сръбски), Дионисиат, Кутлумуш, Пантократор, Ксиропотам, Зограф (български), Дохиар, Каракал, Филотей, Симонопетра, Св. Павел, Ставроникита, Ксенофонт, Григориат, Есфигмен, Русик (нашият манастир „Св. Пантелеймон”), Констамонит. Така, в йерархията на манастирите, руският манастир „Св. Пантелеймон”, един от най-моголюдните и големи манастири, заема 19-о място! На всеки пет манастира се избира по един епистат, така че има още и четирима епистати, като един от тях е „протоепистат” или назир. Епистатите образуват нещо като атонски изпълнителен и финансов комитет. – автор.
[22] Авторът има пред вид типичната за традиционна богатска балканска къща гостна – да си спомним Копривщица например. Но описва нещата чрез привични за него реалии – така джамлъкът става „стъклена галерия”, миндерлъкът – „диван”, а еркерът – „издатина”. Тук съм предпочел нашите думи, за да не се чуди читателят. – преводач.
[23] Авторът използва думите „риба бакалари” и сам обяснява (по-долу), че това било „нещо като гръцка трескa”. Става дума за мерлуза. – преводач.
[24] Дума – от думать – „мисля”: учреждение, което изработва „колективната мисъл” на една общност в руската традиция (подобно е Новгородското вече): „народно събрание”, повече или по-малко демократично. Първият руски парламент след т. нар. Революция от 1905, както и сегашният, се наричат „Дума” от уважение към тая традиция, обратна на другата руска традиция – самодържавието. – преводач.
[25] Съветът на десетте във Венеция е бил създаден през 1310 г. след разкриване на голям заговор против Републиката и сподобен с неограничена съдебна власт. Подобен съдебно-наказателен орган е имало и в Картаген; състоял се е от 104-ма представители на най-знатните фамилии на града-държава. – съставител.
[26] Сиромах – тук и по-долу тази гръцка и българска дума стои в руския текст – обяснена, но непреведена. Оставям я така, но в кавички, защото за автора значението ѝ, както става ясно, не съвпада съвсем с днешното ѝ българско значение. – преводач.
[27] Преподобният Серафим Саровски (1759 или 1754 – 1833) е най-великият руски светец на ХIX в., подвижник и чудотворец. Епизодът от житието му с храненето на мечока е станал сюжет на многобройни фрески и „картини за народа”. – онлайн.
[28] Омолитвен: с този неологизъм преводачът гледа да предаде несъществуващото у нас понятие намоленный. Както един дом, в който са живели дълго и добре, е обживян, така и един храм, в който са се молили дълго и от сърце, за руснаците е намоленный. Идеята, разбира се, е неканонична – по устав всички осветени храмове са равни като места за общуване с Бога – но същевременно, мисля, по човешки е много разбираема. – преводач.
[29] Убежища, отшелничества.
[30] Сергиевото подворие и Богословският институт в Париж са основани през 1925 г. в чест на преподобния Сергий Радонежки. Тук започват дейността си Богословският институт и Руското студентско християнско движение. – съставител.
[31] Вж. по-долу в очерка „Атонски светци” за св. Атанасий Атонски и неговите начини на борба със съня. Бележка на автора.
[32] Авторът има пред вид книгата Афонский патерик, или Жизнеописание святых, на святой Афонской горе просиявших. Съставянето на патерика е започнато от Светогореца и завършено от монаха Азария. Изд. Русского Пантелеймонова монастыря, печатан е в Москва. Издания: І – 1883, VІІ – 1897 г. Преподобният Нил Мироточиви е подвижник от XVII век. Паметта му се чества на 12 ноември. – онлайн
[33] Мн. ч. от каик – на турски kayık – „лодка” – обикновно средноголяма, с гребла и платна. – преводач.
[34] Над 13 тона.
[35] Камбаната на „Св. Пантелеймон” тежи 818 пуда и 10 фунта. (Твърдението на Зайцев, че това е най-голямата камбана на православния Изток е неточно: камбаната на Гетсиманския скит тежала 1000 пуда [16 т]. Камбаната на „Св. Пантелеймон” е отлята в Москва и дарена на манастира през 1894 г. от самарските граждани И. М. Плешаков и А. М. Шумова.) – онлайн.
[36] Скуфейка – умалително от скуфья: в Руската православна църква – кадифена островърха шапчица. – преводач.
[37] На гръцки μόναστήριον ιδιόρυθμον: идиоритмичен приблизително значи „по собствен ритъм” – манастир, в който монасите са волни да определят сами дневния си режим, за разлика от общежителния. Виж и след текста бележка 268 (2).
[38] „Плат” – така е в оригинала, при все че на руски такава дума няма – има само „платок”, а българският „плат” на руски е „ткань”. Авторът търси по-древнославянско-звучащи думи. – преводач.
[39] Из „Акатист за Покрова на Пресвета Богородица” – съставител.
[40] „По обет” – символични дарове за това, че пожеланото в обета се е сбъднало.