Романът (издаден на български от  „Панорама+”, в превод на Силвия Борисова) разгръща екологични и социални теми в рамките на криминалния жанр. Прочетете началото на книгата.

В романа си Олга Токарчук съчетава криминалния жанр с критика на цивилизацията, вплитайки поезията на английския мистик Уилям Блейк. Нейната героиня е необикновен типаж: самотна възрастна жена, работила някога като инженер на мостове, но отказала се отдавна от професията, тя преподава английски на селските деца, пристрастена е към астрологията и защитава животните от местните ловци и бракониери. Романът описва живота с самотна местност, недалеч от чешката граница, място със своя аура и сурови закони. В рамките на популярния криминален жанр се разгръща отчетливо екологичната тема, не липсва и характерното за авторката чувство за хумор.

Романите и разказите на Олга Токарчук често разказват за страсти, копнежи и пътувания между различни светове. Те са плод на силна чувствителност към ирационалността на човешката душа, фокусират се върху най-интимното – спомените и сънищата. Очароват с езиковата си лекота, с психологическата и философската си дълбочина, с единството на фантазни светове и реалност, не случайно някои критици определят творчеството на Токарчук като представително за „полския магически реализъм”.

Oлга Токарчук – писателка, есеистка, авторка на сценарии, поетеса и психолог, е сред най-интересните и най-популярни съвременни полски писатели, оценена е високо от критиката. Родена е през 1962 г. в Сулехов в Полша. През 1985 г. завършва психология във Варшавския университет. Още по време на следването си работи в терапевтичен център за работа с младежи и в психиатрична клиника. След завършване на образованието си работи като психолог. Живее в различни градове, а от 1998 г. в малко село недалеч от Нова руда, Югозападна Полша, Долносилезко войводство.

Дебютира през 1993 г. с романа Рodróż ludzi Księgi, който й носи Наградата на Полското сдружение на книгоиздателите. Авторка на 15 книги, най-популярният й роман е „Правек и други времена” (бълг. издание, 2008). На български са преведени „Дом дневен, дом нощен”, „Последни истории”,„Бегуни”, „Карай плуга си през костите на мъртвите”, сборникът разкази „Музика от много барабани”.
Писателката е лауреат на много награди, сред които Литературната награда НИКЕ (2008), международната награда „Виленица” (2013), присъждана на писатели от Централна Европа. 

Олга Токарчук, „Карай плуга си през костите на мъртвите”, изд. „Панорама+”, 2014, превод от полски Силвия Борисова, 16 лв.

Карай плуга си през костите на мъртвите

А сега внимавайте!

Веднъж смирен, по страшен път
пак справедливият върви
през долината на смъртта. [1]

Ако нея вечер бях проверила в „Ефемериди”-те какво става на небето, изобщо нямаше да си лягам. Аз обаче заспах много дълбоко – помогнах си с чай от хмел и притурих два валериана. Затова, когато посред Нощ ме събуди тропане по вратата – рязко, настойчиво и поради това зловещо – не можах да дойда на себе си. Скочих и застанах до леглото, стреснатото ми тяло трепереше сънливо и не можеше да прекрачи от невинността на съня в реалността. Прилоша ми и се олюлях, а-ха да припадна. Напоследък това, уви, ми се случва и е свързано с моите Болежки. Трябваше да седна и да си кажа няколко пъти: вкъщи съм, Нощ е, някой тропа на вратата – и едва тогава можах да овладея нервите си. Докато си търсех пантофите в тъмното, чух, че този, който тропаше и искаше да влезе, вече обикаля къщата и нещо си мърмори. Долу при електромера държа флакон с газ, даде ми го Дионизи заради бракониерите, та се сетих за него. Успях в тъмнотията да напипам познатата форма на спрея и въоръжена така, запалих външната лампа. Гледах верандата през страничното прозорче. Снегът заскърца и в полезрението ми се появи съседът, когото наричам Матога. Придържаше полите на стария си кожух, с който понякога го виждах, като вършеше нещо край къщата си. Отдолу стърчаха краката му, беше с раирана пижама и тежки туристически обуща.
– Отвори! – рече той.
Хвърли откровено изумен поглед на лятната ми ленена нощница (спя с това, което лятос Професорското семейство искаше да изхвърли и което ми припомня старата мода и годините на моята младост – по този начин обединявам Полезното със Сантименталното) и безпардонно се намъкна вътре.
– Облечи се, ако обичаш. Големия крак е мъртъв.
Онемях от изненада, безмълвно намъкнах ботушите и облякох първото попаднало ми поларено яке от закачалката. Навън снегът в светлината от лампата на верандата падаше бавно и сънливо от небесния душ. Матога стоеше до мене мълчаливо, висок, слаб и кокалест като надраскана с няколко щрихи фигура. При всяко мръдване от него се сипеше сняг като пудра захар от мекичка.
– Как така е мъртъв? – попитах най-сетне с пресъхнало гърло, като отварях външната врата, но Матога не отговори.
Той си беше такъв, не говореше много. Сигурно е с Меркурий в мълчащ знак, мисля, че в Козирог или в съединение, в квадрат или дори в опозиция на Сатурн. Може да е и ретрограден Меркурий, той дава потайност.

Излязохме от нас и веднага ни обгърна добре познатият мразовит влажен въздух, който всяка зима ни припомня, че светът не е създаден за Човека и поне половин година ни демонстрира враждебност. Мразът брутално ни захапа за бузите, от устите ни бухнаха облаци бяла пара. Лампата на верандата угасна автоматично и ние тръгнахме по скърцащия под нозете ни сняг в пълен мрак, без да се брои фенерчето на Матога, което буквално пробиваше в тъмата светло подскачащо кръгче пред него. Аз газех в Мрака подире му.
– Ти нямаш ли фенерче? – попита той.
Имах, разбира се, но къде беше то, бих могла да видя чак на заранта, на дневна светлина. С фенерчетата винаги така става – виждат се само през деня.
Къщата на Големия крак беше малко встрани, по-висока от останалите. Беше една от трите населени през цялата година. Само той, Матога и аз живеехме тука без страх от зимата; останалите жители грижливо затваряха къщите си още през октомври: спираха водата и се връщаха в градовете.

Сега свърнахме от поизринатия път, който пресича нашето селище и се разделя на пътечки към всяка къща. Към Големия крак също имаше пътечка в дълбокия сняг, но толкова тясна, че се налагаше да се стъпва в индийска нишка и непрестанно да се пази равновесие.
– Картината няма да ти хареса – предупреди ме Матога, обръщайки се към мене и заслепявайки ме за миг.
Нищо друго не очаквах. Той помълча, после каза сякаш за оправдание:
– Притесних се, че в кухнята свети и кучката  му се скъсва да лае, много отчаяно. Нищо ли не си чула?
Не, не бях чула. Бях спала, омаяна от хмела и валериана.
– Тя къде е сега, Кучката де.
– Прибрах я у нас, нахраних я и май се успокои.
Пак мълчание.
– Той винаги си лягаше рано и загасваше лампите, пестеше, а пък сега – свети и свети. Светла пътека в снега. Видях я от прозореца на спалнята. И отидох, мислех да не се е напил или нещо да не прави с това куче, толкова страшно виеше.
Подминахме полусрутената плевня и след малко фенерчето на Матога открои от мрака два чифта светещи очи, зеленикави, като неонови.
– Това са Сърни – прошепнах възбудена и го дръпнах за ръкава на кожуха. – Колко близко са слезли, не ги ли е страх?
Сърните бяха почти до кореми в снега. Гледаха ни спокойно, сякаш ги бяхме заварили по време на някакъв си техен ритуал, чийто смисъл е непонятен за нас. Беше тъмно, така че не можех да позная дали са онези Госпожици, които есенес бяха дошли от Чехия, или са нови някакви. И защо само две, собствено? Онези бяха най-малко четири.
– Прибирайте се – им казах и размахах ръце. Те трепнаха, но не мръднаха от местата си. Изпратиха ни със спокойни погледи чак досами входа. Потръпнах.
През това време Матога стоеше пред вратата на занемарената къщичка и, потропвайки, отупваше снега от обущата си. Малките прозорци бяха уплътнени с найлон и вестници, черна мушама покриваше дървената врата.

Край стените в антрето бяха натрупани на неравни редове цепеници. Няма спор, не беше приятно място. Мръсно и занемарено. Навсякъде се усещаше влага, мирис на дърво и пръст – мокра, алчна. Стените бяха окадявани от много години, и мирисът на сажди идеше от дебелите им слоеве. Вратата към кухнята беше открехната и веднага видях тялото на Големия крак проснато на пода. Погледът ми едва го докосна и тутакси отскочи. Мина време, докато се насиля пак да погледна. Гледката беше ужасна.

Той лежеше някак сгърчен, в странно положение, с ръце на шията, сякаш се е мъчил да скъса душещата го яка. Като хипнотизирана два-едва пристъпвах към него. Видях отворените очи, втренчени някъде под масата. Мръсната му фланелка беше скъсана при шията. Изглеждаш така, сякаш тялото се e  борило със себе си и, победено, се е отпуснало. Тръпки ме побиха от Ужас, кръвта ми застина в жилите и сякаш се дръпна някъде дълбоко в тялото ми, така се почувствах. Вчера бях видяла това тяло още живо.
– Мили Боже – избъбрих. – Какво е станало?
Матога сви рамене.
– Не мога да се свържа с Полицията, пак е тоя чешки обхват.
Извадих от джоба моя телефон, натиснах цифрите 997, знаех ги от телевизията, и след малко също чух чешки глас. То тука е така. Обхватът скитосва, без да го е грижа за държавните граници. Понякога границата между мобилните оператори се установява за дълго в кухнята ми, случвало се е да виси няколко дни пред къщата на Матога или на терасата, капризният й характер е труден за предвиждане.
– Трябваше да излезеш там, на високото – посъветвах го със закъснение.
– Докато дойдат, съвсем ще се вкочани – каза Матога с тон, който тъкмо у него не обичах: на многознайко. Съблече кожуха и го закачи на облегалката на стола. – Не може така да го оставим. Изглежда ужасно, а нали ни беше съсед.
Гледах клетото сгърчено тяло на Големия крак и почти не ми се вярваше, че едва довчера се боях от този Човек. Не го обичах. Може би това беше меко казано. По-скоро трябваше да кажа: беше отблъскващ, противен. Всъщност дори не го смятах за човешко Същество. Сега той лежеше на мръсния под в мръсното си бельо, дребен и слаб, безсилен и безопасен. Просто къс материя, който вследствие на промени, неведоми за нас, е станал крехко битие, отделено от всичко останало. Стана ми тъжно и страшно, защото дори такъв гадняр като него  не заслужаваше да умре. Но пък кой заслужава? Тази участ чака и мен, и Матога, и Сърните отвън; всички един ден ще бъдем само едно мъртво тяло.

Погледнах Матога, търсейки някаква утеха, но той вече оправяше разхвърляното легло, тази бърлога върху изтърбушеното канапе, та опитах сама да си се зарадвам в мислите. Тогава ми хрумна, че смъртта на Големия крак би могла в известен смисъл да бъде нещо добро. Отървала го е от хаоса, какъвто беше животът му. И беше отървала другите живи Същества от него. Да, ей така изведнъж осъзнах колко добра може да бъде смъртта, колко справедлива, досущ дезинфектант, прахосмукачка. Признавам, така си помислих, и всъщност продължавам да мисля така.

Той ми беше съсед, къщите ни бяха на не повече от половин километър една от друга, но аз рядко общувах с Големия крак. За щастие. Виждах го главно отдалеч – дребната му жилеста фигура, винаги леко олюляваща се, се местеше на фона на пейзажа. Той все си мърмореше нещо под носа и понякога в отличната акустика на Пласковиж вятърът ми донасяше откъслечни думи и фрази от монолога му, всъщност съвсем обикновен и оскъден. Речникът му съдържаше главно ругатни, към които той прибавяше собствени имена.

Познаваше всяка педя земя, защото май се беше родил тук и никога не беше пътувал по-далече от Клодско. Познаваше гората – от какво в нея може да се спечелят пари, какво може да се продаде и кому. Гъби, горски плодове, крадена дървесина, цепеници за подпалки,  капани, ежегодните набези на теренни автомобили, лов. Гората изхранваше това джудже. Но той не я почиташе, въпреки че беше длъжен. Веднъж през август, в голямата суша, подпали цяло поле къпини. Обадих се на пожарната, но докато дойдат, не беше останало кой знае какво за спасяване. Така и не разбрах защо го беше направил. През лятото скиташе из околните гори с трион и режеше живи и здрави дървета. Когато учтиво му направих забележка, макар че едва сдържах  Гнева си, той ми отвърна простичко „Разкарай се, дърто”. Простичко, ама натъртено.  Докарваше си пари – все нещо ще открадне, отмъкне, прибере; когато летовниците забравеха на двора фенер или секатор, Големия крак тутакси надушваше и прибираше всичко, та после да го продаде в града. Според мен няколко пъти вече трябваше да получи някакво Наказание, дори да го тикнат в затвора. Не знам как така всичко подобно му се разминаваше. Може някакви ангели да го пазеха; понякога и на тях им се случва да защитават не когото трябва.

Знаех и че бракониерства по всички възможни начини. Третираше гората като своя собственост – всичко в нея му принадлежеше. Беше истински грабител.
Заради него много Нощи не бях мигвала. От безсилие. Няколко пъти звънях  в Полицията, но когато все пак някой вдигнеше слушалката, си записваха любезно всичко и толкова, никога нищо не произлезе. Големия крак пак тръгваше по маршрутите си със сноп примки в ръка и враждебни подвиквания. Малко зло божество. Злобно и непредвидимо. Винаги беше подпийнал и може би заради това толкова хаплив. Мърмореше си под носа и удряше с тояга пъновете по пътя си, сякаш искаше да ги прогони оттам; изглеждаше като да се е родил наквасен. Много пъти съм минавала по трасетата му и съм прибирала капаните – примитивни телени примки за Животните; връзваше ги за млади приведени дръвчета така, че хванатото зверче излиташе нагоре като изстреляно с прашка и увисваше във въздуха. Понякога намирах жертви, вече умрели Животинки – Зайци, Язовци, Сърни.
– Трябва да го пренесем на кушетката – каза Матога.
Тази идея не ми хареса. Не ми харесваше, че трябва да го докосна.
– Мисля, че сме длъжни да почакаме Полицията – възразих.
Но Матога вече беше приготвил място на кушетката и сега си запретваше ръкавите. Погледна ме втренчено със светлите си очи.
– Едва ли би искала тебе така да те намерят. В такъв вид. Нечовешко е.
О да, човешкото тяло несъмнено е нечовешко. Особено мъртвото.
Що за тягостен парадокс сега да се заемем с тялото на Големия крак тъкмо ние, съседите му, дето нито ни обичаше, нито ни уважаваше и изобщо за нищо ни нямаше? А на нас беше стоварил тази последна грижа?
Според мен след Смъртта трябва да настъпи анихилация на материята. Това би било най-подходящият изход за тялото. Така анихилираните тела ще се връщат направо в черните дупки, откъдето са се пръкнали. Душите биха летели със скоростта на светлината към светлината. Ако изобщо съществува нещо такова като Душа.
С мъка се насилих да правя всичко, както нареждаше Матога. Вдигнахме тялото за ръцете и краката и го положихме на кушетката. Изненадана установих, че доста тежи, но не изглежда безпомощно, по-скоро е вдървено сякаш на инат, неприятно като колосан чаршаф. Видях и чорапите му, по-точно това, което ги заместваше на стъпалата му – мръсни парцали, някакви партенки от разкъсан чаршаф, сега сив и лекьосан. Не знам защо тъкмо тези жалки парцали ме потресоха толкова силно, разтърсиха ме цялата, диафрагмата ми се сви и не можах да сдържа вопъла си. Матога ми хвърли хладен поглед, определено осъдителен.
– Трябва да го облечем, преди да са дошли – каза  и аз видях, че и на него му трепери брадичката при вида на  тази човешка мизерия (макар че по някакви причини не иска да го признае).
Така че първо опитах да му смъкна фланелката, мръсна и смърдяща, обаче по никой начин не ставаше през главата, затова Матога извади от джоба си някакво комбинирано ножче и я сряза на гърдите. Сега Големия крак лежеше на кушетката пред нас полугол, космат като някой трол, с белези на ръцете и гръдния кош, с избледнели вече татуировки, нищо смислено не беше останало от тях. Очите му бяха иронично премрежени, когато ние ровехме в разкривения гардероб за някакво подходящо облекло, преди тялото му съвсем да се вдърви и да се превърне пак в това, каквото всъщност е – в къс материя. Изпод новия му сребрист анцуг се виждаха скъсани гащета.

Размотах предпазливо смрадливите партенки и видях стъпалата му. Те ме поразиха. Винаги ми се е струвало, че стъпалата са най-интимната и лична част от нашето тяло – не гениталиите, не сърцето или дори мозъкът, органи без съществено значение, кой знае защо прекалено високо ценени. Именно в стъпалата е скрито цялото познание за Човека, там се стича от тялото кардиналният смисъл на това, което всъщност наистина сме и как се отнасяме към земята. В допира до земята, там, където тя среща тялото, е цялата тайна – че сме изградени от елементите на материята и същевременно сме й чужди, разделени. Стъпалата са нашите щепсели за контакт. А сега тези голи стъпала бяха за мен доказателство, че той има друг произход. Не можеше да бъде Човек. Ще да беше някаква безименна форма, една от тези – както казва нашият Блейк – превръщат реда в хаос. Може да беше някакъв вид демон. Демоничните същества винаги се познават по стъпалата – другояче се отпечатват на земята.

Тези стъпала – много дълги и тесни, с тънки пръсти и черни криви нокти – изглеждаха така, сякаш могат да хващат. Палецът беше леко отделен от другите пръсти както палецът на ръката. Бяха обрасли с гъсти черни косми. Странна работа. Спогледахме се с Матога.
В почти празния гардероб намерихме кафяв костюм, малко лекьосан, но все пак рядко обличан. Никога не го бях виждала с този костюм. Големия крак винаги ходеше с валенки и износени панталони, карирана риза и отгоре ватиран елек независимо от сезона.

Обличането на мъртвеца ми заприлича на ласка. Той едва ли беше изпитал такава нежност  приживе. Държахме го внимателно за ръцете и му нахлузвахме костюма. Тежеше на гърдите ми и след първоначалната вълна естествен шок от допира и усещането, че ми се повдига изведнъж ми дойде наум  да гушна това тяло, да го потупам по рамото и да го успокоя: спокойно, всичко ще бъде наред. Не го направих заради Матога. Току-виж ме обвинил в перверзия.

Зарязаните жестове се превърнаха в мисли и ми стана мъчно за Големия крак. Може пък майка му да го е изоставила  и през целия си тъжен  живот да  е бил нещастен. Дългите години нещастие деградират Човека повече от смъртоносна болест. Никога не бях виждала у тях да идва гости или роднини, приятели. Дори гъбарите не спираха пред портата му на сладки приказки. Хората се бояха от него и не го обичаха. Май общуваше само с ловджии, но рядко. По моя преценка беше към петдесетте и бих дала много, за да видя осмия му дом – дали няма там преплитане на Нептун и Плутон в някакъв аспект и Марс в Асцендента, щото с тоя зъбат трион в жилестата ръка приличаше на хищник, който живее само за да сее смърт и страдания.

Стигнахме до сакото и Матога трябваше да го изправи да седне – тогава видяхме, че уголеменият подпухнал език придържа нещо в устата, така че след миг колебание стиснах зъби и, посягайки разтреперана няколко пъти, най-накрая хванах внимателно нещото и видях, че държа кост, дълга и тънка, остра като кама. От мъртвата уста излезе гъргорене и въздух, тихото свистене беше досущ като въздишка. И двамата рязко се отдръпнахме и Матога положително беше усетил каквото и аз: Ужас. Още повече че след миг на устата на Големия крак излезе тъмночервена, почти черна кръв. Зловещото ручейче потече по брадата му.
Замръзнахме ужасени.
– Ясно-о – каза Матога глухо, – задушил се е. Задавил се е с костта. Костта му е заседнала в гърлото, в гърлото му се е запречила кост, задавил се е – заповтаря нервно. След малко, сякаш сам себе си успокояваше, рече: – На работа. Не е приятно, ама дългът към ближния не винаги е приятен.
Видях, че се е назначил за ръководител на тази нощна смяна и му се подчиних.
Сега се отдадохме на неблагодарната задача да напъхаме Големия крак в кафявия костюм и да го положим в достойна поза. Отдавна не бях докосвала чуждо тяло, камо ли пък мъртво. Усещах как с всяка изминала минута в него се настанява вцепенението, как полека се вдървява, затова толкова бързахме. И когато Големия крак вече лежеше в празничния си костюм, лицето му най-сетне изгуби човешкия си  израз, стана труп вече без всякакво съмнение. Само показалецът на дясната ръка не искаше да се подчини на традиционната поза на послушно сплетените ръце, ами стърчеше нагоре, сякаш да привлече нашето внимание и да спре за малко припрените ни нервни усилия. „А сега внимавайте! – казваше този пръст. – Сега внимавайте, ето го онова, което не виждате, същинското начало на укрития от вас процес, достоен за пълно внимание. Благодарение на него всички сме се озовали тук, в това време, в малката къща на Пласковиж, сред снеговете и Нощта. Аз като мъртво тяло, вие като не особено важни човешки същества вече на години. Но това е само началото. Тепърва започва да става всичко.”

Стояхме с Матога в студената влажна стая, в мрачната пустота, възцарила се в това никакво време между нощта и деня, и аз си помислих, че това нещо, което напуска тялото, засмуква част от света и каквото и да е било – добро или лошо, виновно или безупречно, оставя подире си едно голямо нищо.
Погледнах през прозореца. Съмваше се и нищото постепенно се запълваше с лениви парцали сняг. Падаха бавно, лавирайки във въздуха и въртейки се около оста си като перушини.

Големия крак вече го нямаше и нямаше как още да му се сърдим или докачаме. Беше останало тялото, мъртво, облечено с костюм. Сега изглеждаше спокойно и удовлетворено, сякаш духът се радваше, че накрая се е освободил от материята, а материята се радваше, че най-сетне се е освободила от духа.  За това късо време беше настъпил метафизичен развод. Толкоз, край.

Седнахме в отворената кухня и Матога посегна към наченатата бутилка водка на масата. Намери чиста чаша и наля – първо на мене, после на себе си. През заснежените прозорци влизаше полека зората, млечнобяла като крушките в болниците; на нейната светлина забелязах, че Матога е небръснат, а наболата му брада е прошарена като косата ми; че под кожуха се вижда захабената му раирана пижама, а кожухът е изпоцапан с всички възможни видове лекета.
Гаврътнах пълната чаша с водка, която ме загря отвътре.
– Мисля, че изпълнихме дълга си към него. Щото кой щеше да го направи? – каза Матога повече на себе си, отколкото на мене. – Той беше нещастен малък кучи син, но какво от това?
Сипа си още една водка и я обърна на един дъх, а после тръсна глава отвратен. Личеше си, че не е свикнал.
– Отивам да се обадя – рече и излезе. Ще да  му се е пригадило, казах си.
Станах и заоглеждах ужасния безпорядък. Надявах се да намеря някъде личната карта с рождената дата на Големия крак. Исках да разбера и да проверя Сметките му.
На масата, покрита с протъркана мушама, имаше тава с препечени парчета от някакво Животно, а в тенджерата до нея под пелена бяла мас спеше борш. Парче хляб, отрязано от самуна, пакетче масло. На пода, застлан с протрит линолеум, се валяха жалко още няколко Животински останки, паднали с все чинията, също така чаша и парчета сладкиш, и всичко на туй отгоре смачкано, затъпкано в мръсния под.

Тогава на перваза на прозореца на метален поднос видях нещо, което мозъкът ми разпозна чак след няколко минути – толкова силно се беше противопоставял:  отрязана много равно глава на сърна. До нея лежаха четири крачета. Притворените очи ще да са следили внимателно всички наши дейности.
Да, да, това беше една от онези прегладнели Госпожици, които през зимата наивно се оставят да бъдат примамени с някоя премръзнала ябълка и, хванати,  умират в мъки, удушени с телта.
Когато постепенно осъзнах какво е ставало тука, секунда по секунда, ме обзе Ужас. Хванал е Сърна, убил я е, разчленил е тялото й, опекъл е късовете и е ял. Едно Същество е изяло друго, в тишина, през Нощта, безмълвно. Никой не е протестирал, никакъв гръм не е паднал от небето. Но  Наказанието беше достигнало демона, макар че ничия ръка не е довела смъртта.

Засъбирах останките, тези малки костички, бързо, с треперещи ръце, на едно място,  на купчинка, за да мога да ги погреба по-късно. Намерих стара пазарска торба и ги слагах в нея, тези костички, една по една, в този найлонов саван. Сложих там внимателно и главата.

Толкова силно исках да науча рождената дата на Големия крак, че почнах нервно да търся личната му карта – на скрина, сред откъснати страници от календара и вестници, после в чекмеджетата; където в селските къщи си държат документите. Точно там беше – стар паспорт, с похабени зелени корици, сигурно вече невалиден. На снимката Големия крак беше на двайсет и няколко години, лицето му дълго и криво, очите премрежени. Дори тогава не e бил хубав. Записах датата и мястото с парче молив. Големия крак се беше родил на 21 декември 1950 година. Тук.

И съм длъжна да добавя, че още нещо имаше в това чекмедже: плик снимки, нови-новенички, цветни. Прехвърлих ги набързо, по навик, но една прикова вниманието ми. Погледнах я отблизо и веднага ми се прииска да я хвърля. Дълго не можех да разбера какво всъщност виждам. Внезапно настъпи тишина, а аз се озовах вътре в нея. Гледах. Тялото ми настръхна, бях готова за бой. Виеше ми се свят, в ушите и главата ми растеше глухо бучене, шум като от многохилядна армия, която се надига зад хоризонта – гласове, тропане на железа, скърцане на колела, всичко още далече. От Гняв мисълта ни става ясна и стига дълбоко, по-добре и повече виждаме.  Тя поглъща другите емоции и завладява тялото. Няма съмнение, че цялата мъдрост на света се ражда от Гнева, защото само Гневът може да прекрачи всички граници.
С треперещи ръце пъхнах снимките в джоба и веднага чух как всичко потегля, как  се палят моторите на света и стартира машинерията му – скръцна врата, вилица падна на пода. Сълзи рукнаха от очите ми.
Матога стоеше на прага.
– Не беше достоен за тия твои сълзи.
Беше стиснал устни и съсредоточено набираше номера.
– Пак тоя чешки оператор – рече. – Трябва да се качим на хълма. Идваш ли?
Затворихме тихо външната врата и тръгнахме през дълбокия сняг. На хълма Матога взе да се върти около собствената си ос с двата телефона в протегнатите ръце, в търсене за обсег. Пред очите ни се простираше цялата Клодска котловина, окъпана в пепеливо-сребристото зазоряване.
– Здрасти, сине – каза Матога на телефона. – Нали не съм те събудил?
Неясен глас отвърна нещо, което не разбрах.
– Щото нашият съсед е умрял. Май се е задавил с кост. Сега. Нощес.
Гласът отсреща пак каза нещо си.
– Не. Сега ще звъня. Нямаше обсег. С госпожа Душейко вече го облякохме, нали я знаеш моята съседка – Матога ми хвърли закачлив поглед, – да не вкочаняса…
И пак гласът, май по-нервен беше.
– Във всеки случай вече е с костюм…
Тогава човекът отсреща почна да говори дълго и бързо, та Матога свали телефона от ухото си и го изгледа недоволно.
После се обадихме в Полицията.